Public Republic Art Studio

Път към село

29 юни, 2011 от · 2 Коментара

Ангел Г. Ангелов

take
Снимка: LisaW123

На това място винаги намаляваше – непонятно споходило го внимание изостряше сетивата му. Заставаше той нащрек, оглеждаше мислено околното пространство, замечтано поглъщаше пречистения от тъжните борове въздух и очакваше с нетърпение да отвори огромната порта на селския си дом.

Но точно на това място от известно време Пътя боледуваше. Измъчено се стесняваше, лющеше се кожата на основата му, свлечена неканена пръст засипваше част от асфалта му, превръщаше го в немощна пътечка, по която едва-едва можеше да се провре крехката му колица. Несъвършеното съоръжение за придвижване, покритно с евтин грапав асфалт още по време на своето раждане се появи като тясно и хилаво творение, с множество трудни завои, които мъчително го изкачваха към Селото, сгушило се в гънките на планината.

Сега, след емиграцията на бориките Пътя съвсем залиня. Веднаж, преди векове, му се наложи да мине по този Път пеша и тогава забеляза наоколо множество хора и събития, които много по-късно успяваше частично да проумее. Край тясната бедняшка настилка Пришълеца съзираше много от по-сетнешните житейски пейзажи, усещаше миризмите, зловонията и пролетните ухания, свиваше се в болезнени спазми учудената му Душа без да осъзнава причините, които създават живота такъв какъвто го виждаше…

А сега, спънал се в болния Път, устременият запътен човек се разгневи. Надникна в раззинатата паст на бездната отляво, вдигна взор към надвисналите скални закани отдясно и усети, че нещо съществено липсва в пейзажа. Пресни спомени го връхлитаха, поникваха жизнерадостни храсти и дървета на мястото на одраната стръмна земна снага, която тогава не плачеше с кални сълзи, не се свличаше безволево, не повличаше след себе си Пътя, който, макар и тесен и лъкатушен, се простираше почти непоклатимо върху чакъленото си ложе. Служеше той както и колкото може, понасяше безропотно всякаквите тежки следи на пътуващите, съвестно ги извеждаше нависокото, в горната част на Селото, близо до Хармана…

Вярно, Пришълец беше в Селото, но от хилядолетия вече всяка негова въздишка се беше превръщала в част от дъха му, всяка негова болка отекваше в ставите му, във вътрешностите му, всяка негова радост го караше да се усмихва с неподправената усмивка на зарадван човек. Селцето крееше, но по този начин успяваше да разстеле сред уличките и къщите си въздух, който човек можеше да срещне из музейни зали, в резервати или в случайно запазили се кътчета от девствена природа. Промените в пейзажа, които Пришълеца подозираше, все още убягваха от погледа му, все още не успяваше да ги установи съвсем точно, макар че подозираше в какво се състои промяната.

По време на някогашния си пеши вървеж беше съзрял различни човешки картини – строги началници мъчеха подчинените си; пазители на реда и отговорници за тишината незабележимо и надеждно запушваха устите на всеки, който се опитваше да произнесе неверни звуци; властници методично и постоянно насилваха подопечни млади момичета върху луксозни одри разположени край Пътя; множества от хора се събираха из дълбоките крайпътни долове, за да протестират срещу грапавия асфалт и острите завои; всеобщо недоволство се стелеше наоколо, а понякога то заливаше части от Пътя и прилежащите му канавки; утрото често приличаше на свечеряване, а опитите на човеците да видят Светлината завършваха фатално.

Някои от тези картини сега бяха изчезнали, у наблюдателя се създаваше впечатление, че Пространството се е прояснило, но на Пришълеца му се струваше, че нещо ново е придошло, заляло е човеците, оцветило ги е вътрешно с нов невиждан цвят, който приличаше повече на някаква зацапаност, отколкото на светла багра върху усмихнато лице. Като че ли одраната снага на склона беше част от тези цветове и пътуващият човек все повече се убеждаваше, че промяната в пейзажа носи в себе си и това зацапване. Въпреки неуморната работа на дърветата сред въздуха витаеха непонятни частици, най-вероятно изкуствено внедрени от скрити властници, които допринасяха за най-важната и, може би, смъртоносна промяна на атмосферата.

„Да не би да иде краят на света?”, плахо питаха приятелите на Пришълеца. „Да не би да трябва отново да се преселваме?”, запитваха се по-оптимистично настроените обитатели на Селото.
„Вижте какво се случва с Пътя…”, промърморваха някои от по-тъжните съседи на пътуващия човек.

„Знаем, знаем какво се случва… Знаем и защо се случва…”, не се доизказваха по-осведомените. След това задълго замълчаваха, оглеждаха се предпазливо и отбягваха темата. Но у всички отекваха „Знаем, знаем…” и натрапчиво, мъчително и неизтриваемо просвредляваха всеобщото съзнание на обитателите, както и на другите пришълци, които можеха да достигнат до Селото единствено по боледуващия Път.

Тези, които наистина знаеха, виждаха неотдавнашните картини, в които на преден план ясно личеше образът на Кмета, дискретно засукал мустак, усмихнал се неуязвимо, загледан в светлото бъдеще на управляваното от него населено място. Не беше лош човек човечецът, сговорчив и усмихнат, като че ли беше, та и затова, може би, него избраха, на него разчитаха. В началото на кметуването му се забеляза един нов въздух да просветва из древните улички, пролетните аромати се канеха да се настанят всесезонно сред обитателите на Селото и неговите околности.

Рибата в местната река наедря, размножи се и с наслада започна да хвърля хайвера си в значително по-голямо количество, отколкото в предишни времена. Все по-често на речния бряг можеше да бъде забелязан Кмета с въдица в ръка, търпеливо седнал на сгъваемо трикрако столче. Баеше им той, мислено ги галеше по лъскавите угоени гърбове, а когато някоя по-едра обитателка на селската река лекомислено опъваше кордата на собственоръчно направената му въдица, тогава той се преобразяваше. Проблесваше по добродушното му лице хищното изражение на ловеца, хващаше хлъзгавото туловище на наивницата и с насладата на победител я напъхваше в плетеното рибарско кошче…

Внезапен шум го стресна. Дойде зад гърба му:

„Кълве ли, кълве ли?”, боботеше глас, който като че ли беше чувал.

Обърна се внимателно, в това време въдицата му притрепери, почти го повлече към водата, но човекът с гласа великодушно го сграбчи за рамото и здраво го закрепи за трикракото столче.

„Стой тук, още ти е рано да се давиш…”, в суматохата Кмета не успя да разбере имаше ли заплаха в боботенето. „А ако искаш да се къпеш, ще ти построим басейн… И към него малка виличка на два етажа…”, опитваше някакъв вид смях човекът-спасител към когото най-после успя да се обърне риболовецът-любител. И видя една всеобщо позната физиономия – череп без коса, късичък дебел врат, неподвижни очи, почти празни като на пресен мъртвец, на когото не са успели да затворят клепачите.

Масивното туловище и едрите космати ръце засилваха смущението на Кмета. Общуването с хора от тази порода винаги го притесняваше. Не беше създаден за такъв вид работа, беше кротък и свит човечец, на мравката път правеше, та и затова, може би, него избраха хората – появила се беше някаква жажда за доброта. Но в ония времена, когато Пътят боледуваше, не бяха много хората, които се замисляха доброта ли ще се появи, мекушавост и безволие ли ще обземат набелязания човек или ще се проявят други, стаени цветове, които изпъкват, като че ли изневиделица.

Кмета неосъзнато стискаше пръта на въдицата, предчувстваше, че нещо голямо се е закачило на кукичката, а в същото време се опитваше да се обърне с лице към дебеловратия. Не искаше да изпусне улова, а искаше да бъде и учтив с този внезапен събеседник.

„Какво обичате?”, повика възпитан глас, но смущението му извираше във вид на неканени капки пот по челото и по врата му, белязан от годините със стари и новопоявили се бръчки. „Не мога да се сетя дали ви познавам…”, почти смирено и извинително промърмори местният управник.

Въдицата все по-ожесточено се мяташе и навлекът се пресегна, хвана я с нечовешката си лапа и я измъкна с лекота. Проблесна едра мряна, мяташе се безнадеждно и въдичарското влакно едва я удържаше.

„Късмет имаш, Кмете, късмет извади, че съм край теб, че съм те намерил дори тук, в пущинака…”

Не се разбираше дали е късметлия заради едрата уловена риба или по някаква друга причина, но той и не попита, а само плахо се зарадва, когато видя мряната да се мята сред другия улов в кошчето. Все още много жива водната животинка лакомо гълташе въздуха на сухоземния свят, в който принудително я бяха завлекли някакви двуноги същества. Притихваше бавно и споменът за водната й родина полека избледняваше.

„Благодаря!”, някак гузно се обърна Кмета към едрия масивен човек.

„Ще ми благодариш по друг начин…”, не се доисказа и загадъчно се усмихна боботещият.

„Все пак не ми казахте откъде се познаваме и какво ви води насам?..”, опита се да бъде делови, практичен и естествен местният управник.

Реката притихна, водата й стана ленива, тя като че ли прояви любопитство – искаше навярно да чуе отговора на кметовия въпрос. Бориките, както и дървесата с по-малко благороден произход, се стегнаха, впиха коренища в нищо неподозиращата почва и безмълвно си дадоха дума, че ще се държат заедно каквото и да става. Дебеловратият пет пари не даваше за дадената им дума, поогледа ги колкото да прецени стават ли за дървен материал или са само за горене и реши, че прекалено дълго си губи времето с това селско кметче. Захлупи рибарското кошче, криво-ляво ската въдицата, вдигна с лекота рибаря от трикракото столче, сгъна го и с нетърпящ възражение глас отсече:
„Айде, Шефа ни чака…”

„Ама стойте, защо…”, смутено и неразбиращо понечи да се възпротиви кроткият човечец…

Дебеловратия го помъкна нагоре, речният скат свърши и върху грапавия асфалт на Пътя се видя намръщената муцуна на черен джип. Върховете на боровете, които растяха от лявата му страна поради лекия ветрец метяха внимателно ясното планинско небе. Личеше си, че го милват, защото по синята му твърд не оставаха драскотини…

Чудовището мъркаше самоуверено, навиваше асфалта върху широките си масивни колела и скоро спря пред скрита в гората неголяма луксозна къща. Шефа се оказа слаб човек на средна възраст, с прошарваща се коса, сресана назад. Сините му воднисти очи прогаряха като лазерен лъч седящия срещу него.
„Добре дошъл!”, подаде му ръка без да става от широкия кожен диван.

Кмета се понаведе към свойски разположилия се Шеф, колебливо му подаде ръка и почувства допир, който не му хареса. Неговата плахост, неумението му да властва му пречеха да постъпи както трябва. А и неочакван страх го полази, засуети се, усети някакво вътрешно треперене, непонятна слабост и се погледна отстрани. Тогава срам го заля, породи той внезапна смелост и чу гласа си да казва:

„Не си добре заварил…”

Дебеловратият настръхна, но началникът му снизходително се усмихна и почти незабележимо му направи знак.

„Бързаш, началство, бързаш…”, с почти искрена усмивка погледна той управника на Селото. „Сядай, сядай… Какво ще пиеш?”

Усещаше се някакво скрито движение из къщата, но когато върху масата се появиха питиета всичко утихна и през полуотворената балконска врата се чуваха безгрижните песни на горски птици.
„Сигурно се досещаш защо те поканихме…”, гласът на Шефа се опитваше да става нормален.

Кмета мълчеше, презираше се безмълвно, преглъщаше унижението си и съзнаваше, че лютивите думи, които пареха на езика му, са безсмислени. Чакаше търпеливо, успокояваща отпуснатост го обземаше и знаеше, че кога да е ще му предложат нещо, а ако той не се съгласи, ще го заставят и пак ще стане така, както те искат. Тази примиреност му показваше неговата незначителност, помагаше му да се почувства неуязвим като човек, който няма какво да губи.

„Покрай многото неща, с които трудно вадим горчивия си хляб, ние се занимаваме и с добив и обработка на дървесина…”

Мълчаливият му събеседник се усмихна точно когато чу, че хлябът им е горчив, но Шефа се направи, че не забелязва отношението на своя пленник.

„Ние, както знаеш, сме и почтени хора (пак кметска усмивка на това място!) и затова не браконерстваме, не бандитстваме, а искаме всичко да е законно. Пък и сме хора, които знаят как да се отблагодаряват…”

Векове по-късно околностите на Пътя бяха неузнаваеми, тяхната плешивост болезнено блестеше, а величествените столетни борове можеха да се забележат само по стари снимки и сред неизтриваемите спомени на заминалите си предци.

Кални вади започнаха да обитават някогашната гора и неусетно скромното пътно съоръжение започна да чувства в основите си обезпокоителни тръпки. Въпреки липсата на тежки джипове и дърводобивна техника сега Пътя беше притеснен от неусетни сълзи, които безобидно подкопаваха ложето, върху което той кривуличеше. Теснината му се увеличаваше и когато Пришълеца понечи да пристигне в селския си дом усети как крехката му кола наднича над пропастта, която беше се появила на мястото където някога бориките и другите, по-малко благородни дървеса, се заканваха да се държат чрез здраво впитите си коренища.
„Никакви Кметове, никакви Коренища не могат да ми устоят…”, хвалеше се Шефа, а всякаквите обитатели на Селото вече на висок глас съобщаваха:

„Знаем, знаем защо не ти устояват… Знаем, знаем как си отидоха бориките… Знаем, знаем как се раждат калните вади…”

А по-старите селски обитатели даже си спомняха кроткия човечец, който тогава беше кмет. Точно по негово време едри триони впиваха жестоки зъби в снагите на дърветата, после машини с тежки вериги сграбчваха в метални прегръдки труповете им и ги отвличаха в неизвестна посока. Никой не ги виждаше повече, а мълвата твърдеше, че са заминали зад граница. От онова време остана и Къщата на Кмета – така и до ден днешен се нарича красива двуетажна постройка, в чийто двор има и басейн. Вярно, сега е празен и занемарен, но някога край бреговете му се извиваха пищни тържества и цялото Село ухаеше на всякакви вкуснотии, които се носеха от двора на Къщата.

Тогавашният Кмет постепенно се превръщаше в заможен и достолепен човек, който със самочувствие и усмивка се разделяше с миналото си на рибар-любител. А някои от селските столетници ясно си спомняха младините си – тогавашният селски управник пред очите им се променяше. Изчезна всеизвестният кметски мустак, на по-светлите празници се появяваше в скъпи копринени костюми, дори по едно време обръсна и косата си. Някои си обясняваха тази негова промяна с честото общуване с Шефа – твърдеше се, че го е заразил с някаква болест и когато една сутрин прислугата откри тялото му да плава в басейна с разперени ръце и крака, Селото тъжно въздъхна:

„Бог да го прости… По-добре, че си отиде… То с тая болест…”

Подозренията си оставаха, но съвсем ясно не беше открита истинската причина за смъртта му. Сигурно беше само едно – и до ден днешен обитателите на Селото, местни и пришълци, свързваха името на Кмета с Къщата, както и с боледуването и бавното умиране на Пътя, който все по-трудно понасяше земното притегляне, постепенно се покриваше с непозната трева и мъхове, но не можеше да се разбере дали това е неговото отмъщение или е обикновено примирение…

take1
Снимка: LisaW123

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • ina // 30 юни, 2011 //

    mnogo mi haresa…:))

  • Guadalupe // 6 яну, 2018 //

    Below are a few of the ways that you are able to utilize GSA Internet search engine Ranker Every
    one has their very own objective and some are more secure compared to others.

Коментирай