Public Republic Art Studio

Понеделник, 13 юни 2011

14 юни, 2011 от · Няма коментари

Катя Атанасова

В понеделник не обичам да правя много неща. Повече гледам и си седя. Ако може, разбира се. Но точно в понеделник ми хрумна идеята за Наръчника. Наръчник за неща. Това ми е първото.

Как да обиколиш земята?

Когато бях малка, по-точно на 5, баща ми ми подари самолет. Мъничък, просто модел, оцветен кой знае защо не в сребристо сиво, не в бяло, дори не и в зелено. Беше син. Ярко син, с цвят на море, помислих си тогава. И пак тогава си помислих, че прилича на корабче, малко синьо корабче. С крила. Приех го като чудо, като нещо, само и единствено, създадено за мен. Можеше и да лети, и да плува. Всичко, което исках в живота си. Тогава.

Бях леко самотно, не много, но все пак, и доста мълчаливо дете. Прекарвах дните си в изучаване на буквите, изследвах ги дълго и внимателно, опитвах се да повторя формата им, не произнасях звуковете, само очертавах буквите им, бяха странни, криволичещи и неравни, представях си, че се движат. Че ей сега, точно сега, ще избягат от молива ми и няма да мога да ги очертая, да им придам нужната форма, че колкото и да внимавам, да натискам с молива, те няма да останат това, което са, ще придобият друга, своя си, съвсем, съвсем различна форма. А после ще си заминат. И аз никога няма да мога да ги имам за себе си, да ги гледам, да ги рисувам, подреждам… В такива моменти се натъжавах, оставях молива и заставах до прозореца. Започвах да гледам небето, гледах го толкова дълго, че накрая всичко ставаше синьо. Живеех си в един син, безкраен, както си мислех тогава, и най-важното – само мой – син свят.

Когато самолетчето се появи, си помислих, че нямам нужда от молива. Нямаше нужда да се боря с изплъзващите ми се букви, да ги гоня, да се опитвам да ги запазя… Имах нещо по-хубаво и по-важно. С него, с това малко синьо чудо, можех да летя и да плувам в целия голям син свят. Да го преброждам, да му се наслаждавам. И да го имам.

Както се случва в порастването – синьото постепенно придоби друг цвят, започна да избледнява, разми се в сиво, понякога черно, прорязаха го бели, чисто бели ивици, появи се зелено, понякога оранжево, рядко, много рядко, светът беше червен. Ярък и щастлив. А едното крило на корабчето-самолет се отчупи и тогава проумях, че няма как да пропътувам с него синия си свят. Няма как да го обиколя. Още повече, че самият него го нямаше. Или поне аз вече не го виждах.

Иначе земята си беше на мястото. Някой все я обикаляше – с кораб или пък под вода. Някои я гледаха отгоре и така я имаха цялата, дори и без да я обикалят. Сещам се за един факт, който винаги ме е разсмивал с безмислието си – Алеко Константинов искал да я обиколи с колело. Аз пък, като дете от друго време, си представях, че онези летящи с колелата си деца от “Ити”, все още един от разплакващите ме филми, могат да го направят наистина. Имаше и едни пешеходци-бързоходци. И те я искаха. Земята, имам предвид.

А мен ме валя първият сняг все на едно и също място, все с един и същи човек. Няколко години подред. Имах дни и месеци, в които времето не се движеше. Бях извън него. И в този извънкалендарен живот бях и съм все с един и същи човек. Аз съм си все там и това си е цяла една земна обиколка. Без да се интересувам от началото-тръгване и края-пристигане. Обиколка на моята си земя. Само дето вече не е синя. Не мисля, че ще си представям повече обиколки. Няма и да тръгвам. Вече го направих. Сега си търся само и единствено проходът.
Иначе напоследък си чета Дино Будзати. А буквите, които пиша все така се опитват да си заминат.
Катя Атанасова

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай