Public Republic Art Studio

Ехо

14 юни, 2011 от ·

Димитър Ангелов

eho
Снимка: .p a n e.

- Ало! Имам спешна нужда от твоята помощ! – казах по най-краткия и сбит начин.
- Нямаш ли други приятели?… – попита той проточено, с тон на лъжливо съмнение, сякаш този бе последният въпрос от един безуспешен и безсмислен разпит.
- Нямам – отвърнах решително.
- Ммммм… – и неговото колебание заглъхна и се изгуби след кратко лъкатушно размишление. – Не мога да продължавам да бъда приятел на хора, които имат един-единствен приятел…

- Ало! – опитах се да изпреваря едно прибързано решение.
- Ало! – повтори той и затвори телефона.
Този разговор се случи в някаква глуха далечина – толкова далечна, колкото въображението ми позволи да го отпратя в едно бъдеще, където вече се бях разделил с всички приятели. Но продължава да ме безпокои, не защото идва от бъдещето, а защото времето не отслаби неговия глас.

Не че ми се натрапва този глас със своята сила, а защото чувствам, че той успява да се задържи в едно пространство, изхабено от употреба, с фалшиви параметри, по-точно – защото ми звучи като някакъв изгубен сигнал, който никое ехо не е успяло да успокои, да го приюти поне за миг и да съкрати безсмисления му път. “Ало!” Докога ще чувам това ехо, без да разбера дали пристига до мен, дали потегля от мен? Докато се убедя, че това ехо съм аз самият?

Може би едва тогава ще разбера, че е безсмислено да се питам. Докато си задавам този въпрос, не съм аз, а една загадка, в която се губя във всеки миг, защото не е загадка, измислена от моя ум. Не, не е. В това пространство-тишина за първи път разбирам как някакъв непознат закон превръща въпросите в отговори, приятелството – в ехо, ехото – в надежда, надеждата – в движение.

И тук всичко се разсейва, а после се слива в един образ, в един въпрос или безпокойство и някакво бездомно ехо го размножава до безкрай. Може би защото няма прости движения, прости въпроси и дори просто ехо. Може би и това предположение е неоснователно. Защото очаквам да чуя неговия глас, да усетя неговия трепет години наред, макар и да знам, че никое предположение не може да продължава безучастно към времето, което скита непрестанно, без да се отклони от всякъде, където се интересуват от него.

Превод от португалски: Емилия Кръстева

Текстът е публикуван в Литернет

Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.

“Ехо” – “Eco” – in: Trinta contos até ao fim da vida, Edições & Etc, Lisboa, 1998

Dimíter Ánguelov

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini