Public Republic Art Studio

Полет

7 юни, 2011 от ·

Димитър Ангелов

polet
Снимка: BradWilke

Пристигнах в онова планинско село още по слънце. Моето намерение беше да просветя не само евентуалните ученици (евентуални, защото никой не беше напълно сигурен, че още съществува тази “махала”), но и възрастните, които ще искаха да знаят повече неща за света. Разговорът започна нерешително и от двете страни. Настъпи объркване и уплаха, когато някой ме попита откъде съм или откъде идвам.

- Нито знам, нито мога да открия и разбера това – казах плахо и смирено и направих една малка пауза. Погледите им сякаш обходиха всички непознати места, срещнаха се, без да се познаят, и замаяни в тъмата на разсъдъка си, ги накараха да сведат глави, оставяйки на щрек само слуха за евентуална новина.

- Един ден се озовах в подножието на някакъв хълм, вече мъж, улегнал, на тридесет и седем години и това беше единственият ми спомен – нямах друг спомен – без семейство, родина, професия, познати или приятели. Станах и тръгнах наслуки. Впрочем, усетих едно-единствено нещо: това бях самият аз – нефалшифициран от какъвто и да е спомен, носталгия или страст. Един индивид, който бяга след своята собствена личност.

- Горкият!
- Какъв ти горкият, глупости! Човекът обяснява произхода на света! Не прекъсвайте господина!
Тази фраза разбушува в мен ураган от чувства, без една единствена мисъл, докато накрая всичко утихна и се заглади като повърхността на най-ситния пясък в пустиня, защитена от всички ветрове и бури. Върху една такава повърхност е необходимо да се направи в някаква точка някакъв знак, да се сложи един белег, самото тяло, ако е необходимо, за да се почувства първо това тяло и след това човек да се ориентира в тази толкова безгранична пустиня тъкмо по него, тъй като това може да бъде само нещо вътрешно, тоест, безгранично.

В такъв момент вече не се поставя въпросът: “И сега, в каква посока да продължавам?” Защото още няма посока нито е имало някакъв път. Само едно отсъствие на някой, който не можеше да бъда аз самият, за да го назова, поради липса на памет или на друго нещо, поради липса на разлики. “Пространство, лишено от време” – помислих, без да си дам в този момент сметка за парадокса.

И сигурно съм паднал в това пространство или по-точно върху онази повърхност, която ме разделяше от една по-обширна картина и когато станах и видях отпечатъците на моето тяло върху пясъка, започнах малко по малко да забелязвам разликите между песъчинките, цветовете и след това да възстановявам моето същество, понятието, което днес имам за него. Един човек на зряла възраст, познаващ истинския минимум, който позволява да разкрие на другите истинското значение на съществуването.

- Някой от вас някога да е ловил риба?
- Не, до тук рибата не стига. Как изглежда рибата? Чух да казват, че…
- Няма значение. Важен е рибарят. Значи, аз хвърлях стръвта все по-далече, с дяволско усилие, само за да достигна самия мен от много далече, без ничия помощ или намеса, да се видя, да се почувствам тъй, както съм наистина.

- Вие сте ловил истината!
- Точно така. Аз ловях истината, която се приумножаваше като риби, и пасажите, към които захвърлях стръвта, започнаха да подкопават почвата под краката ми като живи вълни от нещо без тяло. Чисто въображение – нищо повече. Докато един ден, изнемощял, отново паднах по очи върху самата истина – нищото. Къде се намирам?
- Последна долина*, между приятели. Бяхте стигнал до нищото. И след това?

- След това – не си спомням за нищо.
- В такъв случай, ако ми позволите (навремето и аз ходих на училище), целият Ваш живот, ако не сте ефект на залеза и на други елементи, които нашето невежество не разпознава, Вие не сте нищо повече от тази наша среща. Ние съжаляваме, и се надявам, че говоря от името на всички, че тук, сега, с последния лъч, свършва Вашето посещение, а ние ще продължим сами, без никога да сме прекосили никаква пустиня, нито паднали в нея.

Не Ви ли е минавало някога през ума, какво означава да мъкнеш по хълмовте, при дъжд и сняг, и вълци (още ги има, не е ли тъй?), една пустиня, сякаш винаги вертикална, без да можеш да й отнемеш една-единствена песъчинка, без да знаеш къде започва нашето тяло, “нашето съществуване”, както казвахте преди малко. Виждам във Вашия поглед, не, предчувствам, че тъкмо Вие ни докарахте тук и ни изоставихе, а сега не си смомняте кога е било това, защото днешният Ви живот започна с това изоставяне. Изоставихте се и ни изоставихте. И сега?

Една сянка – а, един ястреб! – ме изважда от самоизоставянето. Отново съм мъртъв, без памет, без фантазия. Но това е само за няколко мига.

__________
*Vale Derradeiro – планинско селце в Централна Португалия

Превод от португалски: Емилия Кръстева

Текстът е публикуван в Литернет

Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.

“Полет” – “Vôo” – in: Névoa com flor azul no meio, Edições Colibri, Lisboa, 1999

Dimíter Ánguelov

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini