Public Republic Art Studio

Неестетичен разказ

15 юни, 2011 от · Няма коментари

Боян Биолчев

bubbles
Снимка: Abby Lanes

На Дончо Хрусанов

- Отляво – Тихият океан, отдясно – Атлантическият… Много им е буйна прегръдката на двата океана – каза Боби.

Той всъщност крещеше към лявото ми ухо, защото ревът на бурята бе направо истеричен.

Разкрачен почти в женски шпагат, опрял гръб в наблюдателната будка на най-горната палуба, той се опитваше, ако не падне, да уцели с обектива на камерата нос Хорн. И да успееше, в кадъра нямаше да остане нищо друго освен пяна и пръски. Но вятърът така пронизително пищеше в железата на корабния парапет, че Боби имаше шанс – представях си как тържествено казва при прожекцията: „Това, което не се вижда, е нос Хорн. Нали чувате как свири прочутият му в цял свят вятър?”

- Навсякъде по земното кълбо има всякакво вълнение – изкрещява безстрастно Ники в другото ми ухо. – Такова вълнение има само в пролива Дрейк. Ще откачи Южна Америка от Панама…

- Вече е откачена! – изврещях на свой ред аз. – Нали е прокопан Панамският канал.

Вятърът бие в лицата ни; имам чувството, че натиква обратно в устата думите ми и ги изстрелва през ушите.

Корабът е огромен, супермодерен, със специални преливници в двойното си дъно срещу клатене, но така, както не се клати рязко, подлъганите инерции и денивелацията ту пълнят главата ти с олово, ту я надуват с водород.

Натоварил петстотин туристи, платили по осем хиляди долара за седмица високолуксозен круиз, корабът идва от Малвинските острови, спира по островите край Антарктика за разходка между тюлени и пингвини и след това през пролива Дрейк достига до Огнена земя, в аржентинския град Ушуайа, най-южния в света; туристите се качват на самолети и ветрилообразно поемат към своите пръснати по целия свят постоянни скучни местообиталища.

Нашата антарктическа база е включена от туроператора като един от обектите на обиколката. Туристите, облечени в специални водонепромокаеми костюми, идват с лодки „Зодиак” на посещение, за да видят живите българи на Ледения континент, а в замяна на тази гледка, за която българин не би дал и пет стотинки, корабът приютява до Аржентина заминаващите от нашата експедиция.

С този круиз се падна да заминем трима – Боби, Ники и аз. Още когато се появихме в разкошния салон при първата вечеря, ни посрещна гръм от аплодисменти. Обзе ни гузно усещане, че сме сбъркали вратата. Но се оказа, че всъщност ни приемат със съответстващия респект като събратя на Амундсен – в този миг всеки от нас усети как в гърдите му растат еднакво бързо в противоположна посока тщеславието и самоиронията. Особено второто.

След вечеря започнаха нажежено дейност няколко бара. И тук се получи първото разминаване между петстотинте любопитни за нов свят туристи и тримата антарктически аборигени, но с български заплати. Членският състав на круиза чинно бе отработил това, за което плащаше; млади хора почти нямаше. Групата бе от пенсионери, приведени под тежестта на годините, камерите и фотоапаратите. В бара обаче човек влиза без снимачна техника и бързо забравя възрастта си. Забравя и черния си дроб, тъй като вътре питиетата се леят не по рецепта.

Нашите стаи бяха разположени, както може да се предположи, точно до баровата тоалетна. Тримата пиехме водката, която купихме по нашенска цена от наетия за круиза руски екипаж. В това време по коридора притичваха туристи от бара, с трясък нахлуваха в тоалетната и, въпреки рева на бурята, се чуваше какво издевателство е за стомаха на несвикналите проливът Дрейк. Повръщането бе гръмко, откровено и безапелационно. Но веднага след това всичките тичаха обратно в бара като закъснели за древноримска оргия.

- Не мога да ги разбера. След като знаят, че ще повърнат, защо не пият нещо по-евтино – констатира Боби.

- Изглежда знаят като нас, че от пиене не бива да се спестява. А като повърнат, не помнят, че са пили – замислено промълви Ники. – Всичко е точно.

- Да. – съгласи се Боби. – Точно е. Но все се замислям за стомашно-чревния тракт. Никой не е доказал коя е правилната посока на движение в него. Може да се окаже, че тези тук са я налучкали, а ние, дето не повръщаме, сме мутанти…

- Искаш да кажеш, че е по-правилно да пием през задника. От руснаците чух, че у тях някои дяволи си правели клизма с водка, за да не могат да ги хванат при проверка за алкохол. – пак така замислено добави Ники.

- Ами да. За да ги улови уредът, трябва да пръднат в него, а е неприлично. – вдигна пръст Боби и се обърна към мене. – Ти имаш ли мнение по въпроса?

- Още не. – казах аз. – Но отдавна разсъждавам за правилната посока на стомашно-чревния тракт. Спомням си, веднъж се бяхме събрали през септември на мъжко харпунджийско сафари в Китен. Пийнахме яко вечерта, а на сутринта се юрнахме в морето. А то – вълна, ще ти откъсне главата. Но щом се е казало – край. Всичките облякохме костюмите и – във водата. Вътре ври и, най-естествено, един след друг излетяхме на камъните на брега, за да повърнем. И бяхме по-щастливи от последния, на който се бе наложило да драйфа през шнорхела. А на брега – тълпа от дебели като глобуси хора. В Китен работеше санаториум за отслабване. Дебеланите и дебелаците, освирепели от глад в санаториума, за който бяха платили яка пара, се бяха сгушили под стръмния бряг и тайно набиваха със свистене сандвичи и вафли. Ето това е картината… Нищо не може да смути консумиращия човек – дори и някакви същества в черни лъскави костюми да изплуват от морето и да повръщат по-силно от прибоя, той не губи апетит… Просто не знам коя е правилната посока. Нямам още мнение.

- А аз имам… – извика Боби. – Това не е проливът Дрейк, а проливът Драйф.

Отпихме от чашите в единствената посока, в която го бяхме правили досега. Океанският кръстопът бушуваше. Отсреща нова партида туристи повръщаше безумната скука на живота си, за да се върне за нова глътка от мимолетната седемдневна илюзия за друг живот.

Океаните ревяха. Сякаш му се повдигаше на самия пролив Дрейк, на този гигантски кръстопът, сякаш им се повдигаше и на самите океани. Сякаш стихията се мъчеше да повърне кораба ни, да изхвърли от себе си и цялата човешка история, която се бе проточила като луксозен круиз през естеството и природата, в които посоката е била и ще си остане само една.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Белег”, изд. “Стандарт”, София, 2006 г., с 42-48.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай