Public Republic Art Studio

Полувиновни, Полуневинни Прочити

17 май, 2011 от · Няма коментари

Красимира Зафирова за “Приемът” на Любомир Милчев Dandy

Sofia Enigma Stigma

Потънала в „сумрак”, „подмолна” и „приглушена”, отказала се от „непотребния блясък” и без да се страхува да попадне в скучна „усредненост” или да заглъхне нейде из така грижливо поддържаните казионностти – това е „Приемът” (изд. Сиела” – 2010г) на Любомир Милчев.

Книгата започва или по-точно, направо влиза в един салон по време на някакъв прием.

„Ах, да – съглежда се и черноперото кацнало ято на малък оркестър, скупчен около изящен бледожълт миниатюрен хармониум, проронващ задъхано фамозна фраза на салонно признание…” (стр.11)

Музиката тук е единствената реална и, същевременно, илюзорна връзка с онова, което е извън стените на доброволното ни изгнаничество в покрусата и безцветието на собствената ни слабосилност, подчертавана от скрити препратки към Платон(10), Пенчо Славейков(11), Яворов (12,37,40), Джоузеф Хелър (21) , Джойс (24), Джон Кенеди Тул (30), Иван Вазов (17,27), Елитис (44), Казандзакис (46), Смирненски(55) и пр.
Нищо-неслучването е случката, която Милчев разказва.
Авторовият автопортрет, който съзираме още в началото, е свърхреалистичен и точно поради това сюрреалистичен – поразително, подозрително неправдоподобен, ироничен и нехаен. Лекотата на себепоказването, разбира се, е измамна. Зад цялата тази барокова предпоставеност стои една ненакърнена с нищо самота; самота, неуловима дори от натрапчиво присъстващите в книгата огледала – едно подсъзнателно желание за разширение на болезнено стеснената парадигма. Те са призвани не толкова да отразяват същности, колкото да пораждат такива – бледи и неустойчиви, но достатъчни, за да укажат наличието на огромни количества липси.

„В този салон огледалата ще да бяха най-хищно-поглъщателни действащи лица” (24)

„Приемът е гротескна (но единствено така приемлива) илюстрация на загърбилото естеството сегашно. Хомо сапиенсът, уви, не успява да се доближи дори на йота до „безбрежната шир на естетическото” , а само проблясва с изкуствените скъпоценности на загубеното си девство.

Стълпени на Приема, присъстващите всъщност отсъстват, „висейки неловко” в „антрето на събитийността”.

След толкова колизии в един само век, наслоенията от несигурност и униние са се превърнали в благоприятна почва за избуяването на „слабопаметство” и „угодство”. Голямото и малкото са си разменили местата; важното и маловажното са се сблъскали челно и на мястото на тази грандиозна катастрофа ври от мародери, маскирани като блюстители на толерантността. Оцелелите са заличени от официалните списъци и общуването с тях се приема за старомоден и нездравословен спиритуализъм.

Никоя подробност не е пропусната и не че те, тези „подробности” са, видите ли, отбелязани и забелязани; не, те са направо издърпани от леговищата им и пуснати насред нищо неподозиращата настоящност, която, оказва се, е много повече отдалечена от нас, отколкото оная „приказност, пожелана дори и като безвъзвратно загубена”. (стр. 9)

В същото време неусетно сме включени в истинска шарада от назовани „захабени литературни тенджури и други писмовни кастрюли” (16) и всичко това, без заемане на други пози, освен тази на небрежно превъзходство.

„Нещастно преувеличена събитийност”
В тази книга Езикът е всичко. Той не записва истории, той самият е история с нагъната между звуковете глъбина, която на някои се привижда като овехтяла драперия, прикриваща най-много някое кралско ложе, при това чист фалшификат.
Любомир Милчев (Денди – ако държим на самоуточнението му) е словесен сладострастник и също така – отчаяно добър актьор, но най-вече е бляскаво, свързващо звено между въобразимо и невъобразимо.

„Драмата ми е твърде незначителна и се побира, слава Богу, в сребърна пудриера” (62)

Попил цялата маниерност на 20-те и 30-те години на ХХ век (оня притаен миг преди големия катаклизъм, изместил оста на цивилизацията ни), Милчев сякаш прави реставрация след реставрация на онзи предвоенен момент, но не за да открие причините за колизията, а за да реабилитира така необходимата ни цялост. Езикът звучи възбудително, и същевременно шокиращо за отвикналото ни от прекомерна орнаментика ухо.
„Всяко нещо съществува чрез всички останали” (Прокъл – “За жертвоприношенията и магиите”)
Книги като „Приемът” са резултат от тънка, изнурителна работа, често убягваща от погледа на глобализиращия наблюдател, но точно подобни занимания ни дават възможност да забележим, че не стоим където трябва и даже, че въобще няма как да стоим, защото сме сенки на собствения си страх; страх от появяване и проявяване, от прекомерност и недостатъчност. Откъде иде този страх?

О, и аз не знам – въздъхна с облекчение той, маха с кадилницата и се усмихва налудно

Любомир Милчев, всъщност, остава извън времето в неговия политически и, ако щете, линеен аспект. Писателят сякаш пребивава в един културен пространствено-времеви континиум, в който нещата се проявяват дотолкова, доколкото им позволява собственият естетически заряд. В така представения ни свят е желателна умереност в естеството и е допустима фантазна разюзданост при опосредяването. Имитациите тук са нежелани, освен ако не са плод на премислена ироничност, своего рода тънък слой позлата върху бакърен съд; позлата, призвана не да фалшифицира вещта, а да фламбира вечерта с призрачните огньове на укритото в нас съкровище.

21.04.2011г

Рубрики: Frontpage · Lifestyle · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай