Public Republic Art Studio

София Енигма Стигма Разгледни блуждания из града

11 май, 2011 от · Няма коментари

ОЧАКВАЙТЕ ПРЕЗ МАЙ

СОФИЯ ЕНИГМА СТИГМА
Разгледни блуждания из града

На Любомир Милчев Dandy
В едно издание на „Ентусиаст”

Sofia Enigma Stigma

През 1929 година издателството на д-р Епщайн във Виена издава книга, която носи заглавието „Разходки из Берлин”. Авторът, Франц Хесел, страстно влюбен в Берлин, описва с „учудващо чист стил” (по думите на неговия почитател Алфред Полгар) своите разгледни блуждания из града. Той дори има скромността да нарече своето произведение „един боязлив опит”. Без каквото и да било кокетство. Едно родство по избор сближава Хесел с друг влюбен в Берлин, който обаче дава израз на своите наблюдения и проучвания с камера – това е фотографът Фридрих Зайденщюкер.

И двамата, колко многозначително, са сполетени от сходна загуба – Хесел е принуден по време на нацизма да напусне Берлин заради еврейския си произход, а на Зайденщюкер не е спестена горчивата гледка на разрушения от войната Берлин. Тъй или иначе, това сходство на афинитета правомерно намира своя топос – при повторното издание на книгата през 1968 година в Мюнхен: тук текстът на Хесел е съпроводен от фотографии на Зайденщюкер. Последното берлинско издание на „Разходки…” щедро добавя още един глас към така получилото се съзвучие – това на големия немски философ Валтер Бенямин; в тома е включено неговото есе „Завръщането на фланьора”, излязло като рецензия на Хеселовата книга в пресата в същата онази 1929 година. И отново в посоката на тази щастлива допълнителност – новото заглавие на така комплетираната книга е именно „Един фланьор в Берлин”.

Бенямин отбелязва с присъщото си остроумие, което не го напуска дори и при писане на рецензии, че фланьорът е, така да се каже, genius loci; този невидим пасант владее едновременно достойнството на свещеника и нюха на детектива – в неговото тихо всезнание той е нещо като пастор Браун на Честъртън. Доколкото става дума за фланиране, според Бенямин, то е един вид прочит на улиците, променадите, витрините, кафе-терасите, които се обръщат на букви, от своя страна съставляващи думите, изреченията и страниците на винаги наново четено четиво.

И една друга книга, допускаща съпътствие на рафинираната мисъл на Бенямин в извънредно точно подбрани извлечения, предоставя фотографско свидетелство за изчезващото: това е скрупульозен албум с фотографии на Енгелман от последното жилище на Зигмунд Фройд във Виена, преди емигрирането му в Лондон. Снимките на салоните на „Берггасе”19, на египетската и помпейската колекция на Фройд, на кабинета с прочутата отоманка, застлана с ориенталски килими, намират изразителен паралел в цитациите на Беняминовите разсъждения за сантименталната стойност на снимката в буржоазния интериор, за вечната буржоазна слабост към кутийки и покривала и най-подир – за смисъла на колекционирането.

Въодушевителният пример на тези две издания дава препоръчителни форми и насърчение за обезпечаване и на намерението на тази малка книга; намерение, което черпи своите основания не само от книжовни източници и което желае да се взре в София писмовно-фотографски, отвъд бремето на утежняващото установление на обичайното гледане.

едТук трябва да уточним, че предохранителността по отношение на навичността на градската разгледност бива не само недоверие към баналното и упражнения от него натиск, а много повече следва да се изясни в светлината на усилието да се избегне не само умъртвяващата музеизация на унаследеното, но и фалшивото му усвояване в едно безусловно настояще. Ако трябва да бъдем още по-конкретни – музеят за история на София, да кажем, има благородното призвание в епоха на музейна реминисценция, да представи културно-историческото наследство на града – една София, в която ние нито ще се върнем, нито ще съумеем да обитаваме повторно, дори и ако сме обладани от подобна ретроградна склонност.

В сферата на музеизално-сцediиентистка верификация нещата се обръщат на доказателства за, или както Бодрияр с добре пресметната арогантност отбелязва, в отпадъци на историческото метаповествование. Онова, което не подпада под егидата на музейна грижа за съхранение на миналото, ала трудно носи и в съвременността своето тайно вложение, може напълно да загуби стойността на своята предистория, станала вече възможна само в реципрочните стойности на вехторията, на старомодното, нефункционалното или в най-общата категория на неуместното.

То смогва да превъзхожда непрестанно променящия се вкус на съвременността и в хода на своето последващо усвояване да предявява различни и най-често противоречиви изисквания. Изключвайки екстремума на пълното разрушение на онова, както ние го нарекохме, тайно вложение на миналото, ни остава необятната възможност на многочислени преосмисляния, в които началната величина не подлежи на изчерпване, а в плана на личното изживяване дискретно не ни се натрапва като безусловна.

Тук бихме обобщили – между невъзможността за повторно обитание на миналото и избегнатото обитание на съвременността, се разкрива великолепната ширина на символичното обитание. София изисква умножение на символичното обитание, умножение, възможно както в посоката на литературното й припознаване като място на символични произшествия, така и в пълнотата на своите гледки като безусловно съзрени прибежища на фикционална събитийност. Опоетизирането на разрухата преди всичко иде да подчертае ненамаляващото влияние и излъчване на едно наследство, което, въпреки унищоженията и омаловажаването, продължава да излъчва благородство, достойнство и хармония. Автентична доза софийска архитектонична архетипика в момента на превръщането си едва ли не в загадъчна природа, в енигма на времето, в стигма на човешко обитание. Сградите като обезлюдени, изтръгнали се от човешко присъствие, което ги е белязало, обрасли в романтическите дървеса на забравата и недовиждането, и в мимолетността на най-красив, но и обречен изглед.

Болезнено, но истинско… Така както, впрочем, видя София с много любов и тъга след англоамериканските бомби един Цанко Лавренов…

***

Това е артистичен, литературно-фотографски проект, енигматизиращ стари софийски сгради и детайли по фасадите им, в степента, в която те могат да бродят като символи-стигми по света, напълно безразлични към обгърналото ги пренебрежение и немара. Обезлюдеността им доближава сценичен декор и напомня снимките, които Цанко Лавренов прави след англо-американските бомбандировки над София. Изданието обединява седемдесетина снимки, съпътствани от енигматичен текст за разрухата и следите на човешкото пребивание. Текстът е на български и на английски език.

Защо такъв избор?

Досега София е била доста изчерпателно представяна в носталгични исторически кадри или в репродукция на пощенски картички от времето на царството, при които кръженето между Военния клуб и Народния театър доближава твърдостта на официозно или монархическо клише и е под диктата на представителното. Другият вариант бе синопсис на сегашно състояние на топос от града и някогашния му изглед – една равносметка на загубеното и придобитото. Също така не липсваха и фотоси, показващи реставрационни и реконструкционни усилия по проекта „Красива България” и други възобновителни проекти. Почти не съществува онзи ракурс, в който сградите биват улавяни в очарователен момент на живописна разруха, последвана от нерядко лош ремонт, или пък, защо не – великолепна реставрация, или цялостна реконструкция.

Нека предупредим – това не е носталгия, а бързина на опленяване на гледките, на които предстои да изчезнат. В Берлин това прави Фридрих Зайденщюкер, малко преди бомбите да паднат и погубят столицата. В Париж – Жан Огюст Атже в хода на една проницателна фланерия. Но дори това не е най-важното в този избор – кадрите улавят софийска архитектонична архетипика в момента, в който се е превърнала едва ли не в загадъчна природа, в енигма на времето, в стигма на човешко обитание. Сградите са като обезлюдени, изтръгнали се от човешко присъствие, което ги е белязало, обраснали с романтически дървеса и в мимолетността на най-красивия си, но и обречен изглед.

Защо такава интерпретация на софийския градски екстериор?

Впечатленията ми от срещите ми напоследък с австрийски консултанти по въпросите на културния туризъм, като да речем Валтер Черний и д-р Хайнц Пацак от ATC Consultants, е, че София би била по-интересна за чужденците не като излъскана туристическа атракция, а такава каквато е, но видяна през погледа на артистични и образовани лица. Умората от официозното, представителното, рекламното е огромна. Търси се автентика.

Заснетите сгради и архитектурни елементи са и от най-пренебрегнатата част на София – „Пиротска”, „Симеон”, „Княз Борис I”, дори живописният Ючбунар.
Непопулярни, дори обречени на значителна запуснатост сгради в София, интересът към които излиза извън рамките на официално признатото като ценно, и доближава към кръга на вярната представа за града, която щастливо обединява безусловна културно-историческа стойност със следите на човешка обитаемост. Архетипичните детайли мултиплицират внушението за важност на тези софийски архитектурни ценности, които крият скъпоценен урбанистичен потенциал, недовидян обичайно заради занемареността на самите сгради, а тук блясващ внезапно тъкмо в разрухата.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Новини

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай