Public Republic Art Studio

Моят приятел, Бора

14 май, 2011 от · Няма коментари

Боян Биолчев

young
Снимка: The Knowles Gallery

Обикновено изпитваме съчувствие към малките и онеправдани същества.

Знам, че растенията нямат нервна система, че може би не ги боли, но все ми се струва, че има заключен в тях някакъв своебразен разум: толкова по-дълголетни са от нас и след като имат съобразителността да отбелязват годините с кръгове в ствола си, сигурно трупат и някаква безсловна мъдрост заедно с космическия прах, който се стеле върху тях. Съществува дърво, което е връстник на българската азбука. Ние изписахме с нея и литературата, и законодателството, и доносите си – а дървото в това време е било обърнато само към небето и е черпело разум само от чисти неща, преди да ги преработи – слънцето в сянка, въздуха в органично вещество.

Преди доста години видях борче, покарало край дънера на огромен, най-малко стогодишен бор. Видя ми се като сираче, като дете, загубило се на гарата и хванало за крачола първия срещнат голям човек, без дори да вдигне очи и да го погледне в лицето.

Човешкото ни съчувствие понякога ни кара да се намесваме в кръговрата на неща, които са ни неподвластни, с наивната вяра, че правим някакво добро. Точно това беше и причината да изкопая борчето от гъстата сянка на старото дърво и да го пресадя встрани, на открито и слънчево място. Минавах често оттам и следях резултата от моето добро дело.

Три години борчето продължаваше да стои все така живо, защото игличките му бяха зелени и не се ронеха, но без да порасне един сантиметър. Питах един познат, който се занимава с растениевъдство, и той, след като ме накара да му опиша как точно изглежда дръвчето, ми каза, че то е най-малко на трийсет години, но растежът му е бил потискан от сянката на стария бор. И дълго се смя след въпроса ми, дали не е от ония японски дървета-джуджета, дето ги гледат в саксии в апартаментите.

Това продължи още две години. Борчето продължаваше да си стои все така мъничко, без да се надигне и един сантиметър нагоре, но започна да става по-зелено. И още нещо се промени – разперваше се настрани, сякаш най-после се бе решило да се настани удобно на новото място.

През шестата година то израсна петдесет сантиметра. Свеж, млечен леторасъл. Всяка следваща – още повече. И сега е вече триметрово дърво, равно по височина на десетгодишните си събратя, но истинската му възраст зная само аз. Само аз зная, че то е по-старо от тях с тридесет години.

И все си мисля за тоя разум, който растението сподели с мене. Неговата мъдрост на същество, което стои много по-близо до вечността от мене – припрения краткотраен бозайник. При несвободата то бе снишило ръста си, за да се запази. Но е крило старателно в себе си генната програма за гигант. И когато свободата идва – на него му трябват цели шест години, за да й повярва, да я усети най-напред долу, в предишния си ръст и с предишната си кротост, да я прецеди през цялото си същество. И след това да се устреми към слънцето.

Колко по-смешен е нашият човешки разум. В несвободата ние бързаме да си сменим гена и пълзим към върха като лиани. А когато дойде свободата като звезден взрив, веднага, нетърпеливо и задъхано, скачаме към слънцето. И наистина политаме в началото. Докато се скъсат корените ни, защото си оставаме малки на ръст.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Сладко нищо”, ИК “Анубис”, София, 2001 г., с. 27-29.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай