Public Republic Art Studio

Ореол

22 април, 2011 от · Няма коментари

Боян Биолчев

words
Снимка: ElvertBarnes

В кръчма мъжът мълчи, само ако е паднал под масата.

Мой приятел твърди, че кръчмата е открита даже преди виното. Че е възникнала по време на матриархата, защото в семейната пещера мъжът не е успявал да обели дума от жена си, нещо, което надали се е променило и по време на патриархата… Но след като вече е сътворена кръчмата, за какъв дявол ти е патриархат вкъщи.

Всъщност тия мисли не ми идваха в кръчма. Бях на погребение. На същият този, който ги беше произнесъл на маса.

В досадно пронизителната влага на месец март няколко подготвени гроба наоколо наподобяваха недовършени септични ями. Гаргите по оголените клони служеха вместо църковен хор.

Заравяхме приятел. Макар че в интерес на истината това повече приличаше на гмуркане.

Заравяхме един от нас, който бе надживял троен матриархат – в смисъл на три брака и почина преди да се втурне към четвъртия. Край открития гроб хлипаха децата му. Възрастните подсмърчаха. Но нямаше нито една от жените му. Просто да се скъсаш от яд, че той вече не можеше да говори. Макар да знаех, какво ще каже:

- Стига сте ревали. За вас кръчми няма ли, та висите тука да хванете ревматизъм. На гробища трипер се хваща не на вашата възраст.

А може би щеше да каже друго. Примерно:

- Що не идете при Ицо. На три гроба е от мене. Ревете там, защото него го няма вече втора година, а аз съм съвсем пресен.

Макар че и при двата случая щеше да завърши еднакво:

- Това наоколо… много прости хора. Но не разполагаме с друго.

Или щеше да втренчи в мене тъмните си, сякаш откраднати от оксиженист, очила, и развълнувано да промълви:

- Много те обичам…

След което щеше да добави приповдигнато:

- Но си голям глупак.

И първото, и второто бяха истина.

А какво щях да му кажа аз, ако можеше да ме чуе.

- Естествено е, че съм голям глупак, след като съм жив. Зная, че е почти все едно дали човек е мъртав, или мъртво пиян, но аз не съм сложил капка в устата си. Защото по това време на деня, когато ти реши, че ти е време да се опънеш в сандъка, обикновено се срещахме, за да пием първата си чаша. И днеска, въпреки че от сутринта имах желанието да се усмъртя, реших да те изчакам. Знаеш много добре, че аз го мога това, а Ицо не. Той започваше от сутринта, защото усещаше непрестанно смъртта като мокра хавлия на раменете си и се сковаваше от ужас да не умре с недопита бутилка… Сега сте само през три гроба. Четох един разказ за една къртица, която влизала от гроб в гроб, но писателят беше бездарен и не му бе дошло на ум тя да пренася пиене, за да има все пак някакъв по-човешки смисъл. Ако при тебе дойде къртица, внимавай да е трезва. Дойде ли ти пияна, това означава, че и там долу няма справедливост.

А той, ако, разбира се, не се бе разсеял в този момент от безумно излишните надгробни речи, които вече течаха като повредени казанчета на тоалетна, сигурно щеше да ми каже:

– Знаеш ли какво установих. Нали вечно дрънкаме мъдрости, които са омръзнали още на прадедите ни. Та една от тях – „Надеждата умира последна”. Абсолютно не е вярно. Първо умират милиони мозъчни клетки на тия, на които си дължал пари, а няма как да им ги върнеш от оня свят. Знаеш, че и аз имах мокра хавлия на раменете, че мога да умра с пари на книжка и взимах мерки. После втората смърт – умират от кеф куп профани, които могат да ти обяснят всичко, освен едно – защо толкова те мразят. После идват редица дребни смърти, на които не трябва да се обръща внимание. Но надеждата не умира последна. Тя, щом се вкочаняса, след нея умират ноктите и космите, на които не им пука, че го няма главният мозък. И накрая – последно умира приятелството. Не знам защо, не знам как, но зная, че е така. Когато ми откриха рака в белия дроб… впрочем ето още една несправедивост, по-заслужавах да го открият в черния… та като разбрах, си помислих едно единствено нещо. Всичко е тленно, но приятелството не е. Любовите са ти в ташаците, животът – в корема, самолюбието в главата. И сега какво чакаш да кажа – че приятелството е в сърцето. Нищо подобно. Сърцето е тленно, значи и приятелството би било тленно. Но то е като нимб на светец и много малко са ония, които могат да го постигнат. Хайде, опитай да погребеш ореол… не става. Така че не се оплаквай, че си жив… ако се взреш, ще видиш как около тебе се движат ореолите ни и слънцето ги налива с цветове като сапунени мехури. После вятърът ги отнася, за да не видиш как се пукат…

Сепна ме потропването на първите буци пръст върху капака на ковчега. Един ужасно неприветлив звук, барабан на щастливи дяволи, или може би просто земята чука да й отвориш, за да може по-бързо да те приеме.

А знаех, че той, нашият приятел, няма да отвори. Сякаш през вратата на долния свят го чух да казва:

- Отивай в кръчмата. Какво се мотаеш тука, като ме няма вече. И това ми било приятел!

Множеството се източи към дърветата и гаргите отлетяха, вероятно към друго погребение.

В близката кръчма вече седяха намръщените мъже, някои от които наистина му бяха приятели.

Келнерът, обръгнал на тая вечна тъга, която му залива масите от гробищата, с неописуема сръчност донесе табла с ракии и пръсна чашите върху протритата от лакти покривка.

Мъжете отляха по малко на пода и след като изстреляха залп от непоносимите скръбни баналности, отпиха дълбоки глътки.

Правил съм го и аз. Но този път не обелих дума. Не отлях на пода и от ракията.

Знаех вече, че тая капка, която се откъсва като сълза от чашата, никога не достига до адресата си.

Текстът е публикуван във в. “Стандарт” на 25.02.2011 г.

Първата електронна публикация на разказа на Боян Биолчев е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай