Public Republic Art Studio

Откъс от романа “Улицата на пеперудите”

3 април, 2011 от · 5 Коментара

Керана Ангелова

white
Снимка: Eddi 07- Free Stock

… Мариона не обичаше спомена за онзи студен мартенски ден, но паметта й услужливо й го натрапваше понякога, независимо че бяха изминали повече от тридесет години. Хрущенето на тънките ципи на локвите под краката й, блестящият замръз по камарите репи и тикви из дворовете, останали от есента, ниското небе, което лежеше върху покривите на къщите… Сивотата на деня, която проникваше през порите й и правеше кожата й да изглежда неестествено безжизнена… Двете бакърчета в ръцете й, които проскърцваха така, че острият им звук разчупваше ледените висулки и те капеха от покривите и също натрошаваха унилата тишина… В обора беше прихлупено и спарено. Миришеше на слама, на животинска пот и на топли лайна, а също и на прясно мляко. Десетина биволици и крави преживяха и докато тя вървеше по пътеката навътре, я гледаха с блестящи очи, огромни и празни като вселени. Краварите дояха две биволици в дъното. За цял живот запомни контраста между мастилената до виолетово чернота на животните и снежнобялото мляко, което цвъртеше и правеше мехурчета и дантели в бакърите. За пръв път се бе осмелила да влезе в обора и бе стъписана: все едно бе пропаднала в някаква Долна земя или в някаква дълбока пещера, или в някакъв миниатюрен паралелен свят-утроба, населяван само от едри кротки животни и свещенодействащи кравари, които стискат подутите розови вимета, предизвикват млякото да тече под налягане и остро да звънти в бакърите с някакъв необяснимо празничен, тържествуващ звънтеж.

Наляха й мляко, тя пусна стотинките в шепата на единия мъж и неохотно тръгна обратно по пътеката. Биволиците отново я изгледаха с далечен влажен поглед и запреживяха. Излезе навън, в д р у г и я с в я т, пое въздух и го задържа, след това го изпусна с отсечена въздишка, която изплаши и нея самата. Приседна на пейката пред краварника, остави бакърчетата в краката си и загледа как млякото задимя на студения въздух. Вдигна поглед към планината отсреща, дълго съзерцава върха с огромната скала, скулптирана там от природата като грубовато човешко лице. Скалата започна да порозовява от мътния залез, съвсем релефно изпъкнаха челото и грапавите й каменни скули. Наоколо беше пълен покой, нарушаваше го навремени само мученето на кравите, което излизаше сякаш изпод земята.

Усещането за самота без предел я връхлетя и я смаза за секунди. Седеше върху пейката и сърцето й потъваше и панически се възземаше от тъмните потресаващи дълбини на о н з и страх – неизпитван досега, недетски, повече от страх, свещен ужас пред вечността, извисила ръст на хоризонта като могъща непоклатима скала, сива вкаменена самота с уж човешко лице: ето на, нея, скалата, ще я има и след двеста години! Не разбра поради каква причина я бе връхлетял този потрес, навярно поради логиката на контрастите, която за пръв път й се случваше да схване. Заплака без глас, сълзите й замръзваха и се търкаляха по лицето й като ситен бял маргарит, като онзи красив маргарит от песните на майка й, певицата. Избърса ги грубо с влажния си ръкав, потръпна и скочи. Без да иска, събори едно от котлетата и млякото потече на тънка вадичка. Втурна се и отвори отново вратата на краварника, приведена се шмугна покрай единия от краварите, като уплашено избягваше да го гледа в очите: може ли… да остана още малко… в обора…

Трийсетина и повече години след това, когато най-близкият й приятел Хю видя масленото платно, което беше нарекла Обора, няколко минути стоя пред него, без да проговори. Две редици черни биволици, бяло като сняг мляко, което на струи се стича от розовите вимета на всяко едно от животните. Никой не ги дои, но млякото неудържимо и празнично тече ли, тече. Превитата фигура на краваря в дъното, облечен в синя ватенка и зелени гумени ботуши е единственото цветно петно. Нищо друго върху платното, само блестящите далечни очи на животните, обърнати в една посока, гледат към нещо или някого през отворената врата… Хю изхъмка. Ти си безумка! Обор! Биволици! Вимета! Вярно, стилизирала си, чисто и необикновено е като внушение, предизвикателно е, но забрави. Покажеш ли го, свършено е с мита, че си елитарен художник. Винаги съм подозирал, че нещо такова криеш в себе си, то може и да е истинското ти съдържимо, но не съм сигурен, че е уместно да го… демонстрираш. Сама ще унищожиш представата за себе си в очите на снобарията. Така, де…

Тя се разсърди на Хю, но бързо си даде сметка, че, макар и да се шегува, е прав. За съжаление, в този град за елитарно в изкуството минаваше рафинираното изящество, без груби н е у м е с т н и намеци за подробностите от живота. А от платното на нейната картина, освен миризмата на терпентин и борова смола, излизаше и едва доловимият дъх на спарена слама, на прясно мляко и на топли лайна. На истински обор. Изпитваше обаче странно задоволство, че най-сетне беше го направила. Надяваше се по-наблюдателният зрител непременно да обърне внимание на най-близката до вратата биволица, на достолепието и спокойствието, което излъчва тежкото й, черно и т о п л о тяло, на всеобемащото й, почти майчинско присъствие тук, да съзре как в неимоверно уголеменото й, лъскаво като огледало око се отразява тъмен планински връх с огромна вкаменена човешка глава най-горе – на фона на едно безмилостно спокойно, ледено синьо небе.

Хю изглежда схвана нещо, защото се отдръпна от платното: нито онова, което е вътре, може да излезе през отворената врата, нито онова, което е вън, може да влезе вътре, без това да има последствия. Да беше оставила граничното състояние да си съществува. А ти си побързала да се свреш отново в утроба, в спарената утроба на обора си се з а в ъ р н а л а. Болезнено е да се разбират нещата по този начин, особено когато си дете…

Май говореха за едно и също нещо. Тогава бях едва шест-седем годишна и не можех да назова нещата, каза тя, но няколко години след случката написах съчинение в клас… преди това можех само да ги преживея едновременно, а то е толкова… толкова… Хю постави длан върху рамото й и го погали с удължените си фини пръсти. Хич да не ти пука, бейби, каза неочаквано с думи, така неприсъщи на елегантната му, леко префърцунена лексика. Хич да не ти пука заради снобарията.

СЪЧИНЕНИЕТО: Схванеш ли истината преждевременно, обречен си на нея. Вървиш и въздухът пука от студ. Прехвърчат искрички. Дърветата скърцат. Сърцето трепери от скръб. Изпод земята се чува мучене. Безразлично, равно, спасително. Сигурно телетата са посукали от розовите напращели вимета. Отворили са пътищата на млякото. Сигурно в обора мирише на прясно мляко и на топли изпражнения. Изпражненията миришат на трева и смляна ярма. Мирисът на живот става все по-силен… Получаваш странна утеха. Вече подтичваш, котлетата в ръцете ти се мятат. Спарената миризма те кара да отвориш уста. Настъпваш прясно лайно, но не се погнусяваш, само изчистваш подметките в купчина слама. Кравите промучават протяжно. Ръцете на краварите милват виметата, опъват. Синкавите струи звънтят. Може ли да остана още малко… да постоя… Може, засмиват се. Стой си колкото искаш. Напира ти да изкрещиш: може ли завинаги… Най-близката биволица поглежда през тебе с блестящото си око…

Най-доброто съчинение е написала Мариона, много е хубаво, за обора, казва на другия ден учителят. Хубаво, хубаво съчинение…

Животът е съчинение, потвърди Хю. Понякога твърде талантливо. Друг път твърде бездарно. Зависи от сюжетирането на автора, от неговото въображение… от неговата страст и от отношението му към историята, която сътворява, от слабостта му или от безразличието му към героите. Накрая, зависи до голяма степен от прочита. Онзи невидим, за който често си говорим с тебе, Рони, си е сложил очилата на носа и зорко и неотложно срича живота ни. Уха! Ако авторът се е отклонил от темата, която Той е задал, има да си търпи последствията! И още как! Само не разбирам мъмрене ли ще получи заради своеволието си или похвала. Апропо, споделям неопантеизма на Толстой: назад към природата, към изворната вода, към поцинкованата кофа и кобилицата, към речните камъчета, към корена, към себе си. Тук си права: и към обора, към топлите лайна, към млякото на биволиците. Към техните очи-вселени. Към Бог в най-чистия му вид, недосегаем за религии, догми, интерпретации, табута, неуподобен, неиконописан, неупотребен манипулативно. Бог в чист вид – погледнат през дъждовна капка … през око на биволица… Назад към него през всичкия постидиотизъм на човечеството. Назад през всички заблуди на човечеството наведнъж – до природата на нещата…

Камерата показва лицето на Мариона в едър план. Очевидно е, че го слуша с ужас: не можеш ли по-просто, човече! Просто – картина. Просто страх. Самота. Биволици. Спасение. Бог.

mirror
Снимка: Eddi 07- Free Stock

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • Andreas // 22 юли, 2016 //

    Además de ofrecerle un servicio urgente de Cerrajero las veinticuatro horas, podemos ofrecerle la fabricacion y reparacion de
    superficies metalicas, puertas y tejados metalicos en la
    capital de España sur CERRAJEROS 24 HORAS OFRECE SERVICIO DE SOLDADOR
    la villa de Madrid sur Reparacion de persianas de aluminio CERRAJEROS 24
    HORAS también TRABAJA METALES EN Madrid sur Estamos a su predisposición las veinticuatro horas del día, 365 días por año. http://iresource.ilearningvn.net/index.php/Dieguez_Cerrajeros

  • Abbey // 10 фев, 2017 //

    Yes! Finally something about click here.

  • Keri // 26 фев, 2017 //

    La capacidad de almacenaje que tiene el reloj es
    de uno con quinientos usuarios y se pueden guardar hasta cincuenta con cero registros.

  • Acompanhantes E Garotas De Programa // 21 апр, 2017 //

    https://tipobetyardim.com/author/danielpinto/

  • father’s day shirt // 28 май, 2017 //

    Artists like Invoice Beckley , Glen Baldridge
    ɑnd Peter Klashorst սse T-shirts оf their work.

Коментирай