Public Republic Art Studio

„Улицата на пеперудите”: да видим Бог в окото на биволица

3 април, 2011 от · Няма коментари

Добрина Топалова

pine
Снимка: dailyinvention

Из „Прозата на Керана Ангелова: да си върнем Сътворението”

В прозата на Керана Ангелова първата утроба винаги е космически митична, колкото и да е ярък биографичният миг на раждането в антропологичните му параметри – както по отношение на раждането на човека, така и по отношение на раждането на прозата. Словото винаги се изкушава да я идентифицира чрез собствения й език.

„Улицата на пеперудите” наследява мита за човека от „Вътрешната стая”, но започва да го пресъздава не от фолклорната, от евангелската или от родовата легенда – още в началото си обявява копнежа по завръщането към Малкия принц, по родения в модерната култура мит и пресъздалата го с живота си личност. Чрез визирането на литературния мит намира израз от една страна, отдалечаването на човека от космическата утроба на смисъла в съвременния свят – майката Природа е „запратена” чак в джунглите на Нова Гвинея – а от друга, изборът да се създаде „друг” епос: всеки от героите е сам, „откъснат” от времена и група – в медийния свят на самотното приключение на читателя и зрителя човекът жадува за символа, от който да избухне Сътворението.

Романът пресъздава една безнадеждна и невъзможна „колективна” ситуация, от която започват митове и приказки, ситуация, в която по законите на тази проза се появява „свръхестествено” същество, нещо „изскочило” от несъзнаваното, нещо чудотворно. Нужно е „детето” в неговото „раждане” – изригване на несъзнаваното, спонтанно видение, „детето”, което притежава извора с живата вода, което да открехне вратата към дълбините и да задейства свързването на земята и небето вътре у човека. Но дори да се случи това, романът „не позволява” обичайното за тази проза „пътуване” на героите. Те могат да отпътуват към другия край на земята, но не и да се завърнат в някаква „колективна” утроба, способна да ги пресъздаде в земните параметри на живота. Романът им измисля това изпитание – да се пресътворят, оставайки тук и сега. Настоява да „докаже” вечността на мистическата теза, че Бог винаги ни търси като любими деца, а откровението може да изскочи и от някой монитор.

За пръв път прозата на Керана Ангелова избира да изследва акта пресътворяване в толкова категорично заявен „колективен” контекст, за пръв път така категорично избира „масовия човек” и го „затваря” в пространството на масовия човек в съвременната цивилизация – една улица. Говорът на много вътрешни стаи и колективни светове ще се излее на нея, ще се съберат езиците на времена-митологии, за да осъществят присъщите за тази проза „вечно сега” и „тук и навсякъде” – мистическата й стратегия. Експериментът в романа е именно в тази посока – днес ние се преживяваме в една вътрешна стая на Вселената-дом, която е останала „без икони”. Но независимо от това – навсякъде и винаги е имало и има откровение. Колкото са уникални, толкова са и всечовешки копнежите ни, онези торсиони, които изпращаме към Световното поле на съзнанието, ако се изразим с думите на една от героините в романа. В настоящия момент от живота на човечеството този всечовешки копнеж е единствената жива утроба на пресътворяването ни. Изпитанието ни е да я преоткрием на земята, да преоткрием Земята като всечовешката вътрешна стая на Вселената.

Пещерата на смисъла в съвременния свят е станала още по-дълбока – човешкото съзнание винаги е било подложено на изпитанието да е мост между два полюса, но в съвременния свят животът-разпятие изглежда непосилен, защото се мисли „през” наследството на рационализма и в контекста на преоценката му – „през” едно съмнение в ефективността на наличната оптика на съзнанието. Затова разпятието се схваща като символ на смъртта. В романа всеки от героите е върху разпятието и всеки е предизвикан да приеме откровението, че то е животът, че това е смисълът на земното ни въплъщение – да сме мостът, съединяващ противоположностите, колкото и отдалечени да изглеждат. Романът утвърждава идеята, че разпятието е самият символ на живота, всички сме върху разпятието днес, както винаги е бил човекът, както винаги са били и са съществата.

Уплашени от илюзията за невъзможността на Единното в съвременната култура, „разкъсани” между мощно притеглящите ги полюси, героите се чувстват „ранени” и безпомощни, обречени на ролята на масовия човек и непрестанно оттеглящи се от нея, обречени на самота и непрестанно предотвратяващи обшността с другите. Всеки от тях преживява усещането си за „фалшива” идентичност, необходимостта от автентичен акт на пресътворяването си. В този смисъл всеки от тях се вкопчва в границите на индивидуалната си вселена, но и осъзнава или интуитивно усеща, че трябва да „стане” масовият човек, за да се пресъздаде отново, че трябва да се свърже със света навън, да преодолее модела на съзерцанието – читателя и зрителя у себе си – да „излезе” наистина на улицата, да участва в колективния живот.

Съвременният човек напрегнато осъзнава една сложна ситуциация, в която се стреми към целостта на психиката си и някакъв цялостен образ на света, затова и непрестанно разделя и събира противоположностите, за да ги превърне в усвоена реалност, съзнанието му непрестанно „разкъсва” единното тяло на бога. Пресъздаването на единството изглежда силно деструктивен процес, който „ранява” още повече, но романът ни припомня митическия смисъл на „ранения лечител”. Езикът остава „далече” от митическото му име, но задейства митическата структура и „припомня” за Хирон и мнозина други от героите на архетипния мит, които стават лечители, защото успяват да излекуват себе си. „Улицата на пеперудите” ни провокира към идеята, че някъде близо до нас винаги съществува „раненият лечител”. Той не е „другаде”, а някъде там, в пространството на „масовия човек”, но се е отърсил от статистическата реалност на съвременното съзнание и е чул гласа на Лисицата от „Малкият принц” на Екзюпери – а може би гласа на някой от по-древните й предшественици в митологията на човечеството.

Романът „твърди”, че е важно пресътворяването „от сърцето”, че е време родената от божествената мъдрост на Зевс Атина у нас да разгони бесовете на фрагментиращия тялото на бога ум и да го постави на мястото му. Време е интелектът да заеме функцията си на инструмент на самосъзиданието, а истинският му субект да възстанови позициите си. Единството в земното може да се постигне само чрез субектът на Единното – Духа, трябва да преоткрием трансцедентната Майка на живота, мистичната й сила вътре в себе си и във всичко, което е животът. Да преоткрием неосъзнатата за обременения от модерността ум неизбежна свързаност на съществата, постоянното си духовно съучастие в единството на Живота.

За някои от героите това е твърде плашещо предизвикателство, зовът на разпятието е ужасяващ. Затова разпват другия или осъществяват процедурата усвояване на смисъла със средствата на интелекта – „затварят” асимилираното в понятието – като във „вид кутия” (Франц 2007: 64). Така „приемат” идеята за разпятието, но само като идея. Романът идентифицира този тип усвояване като типичен за модерната цивилизация и я определя като „цивилизация на колекционерите”. Тези герои ритуално погребват зова на душата, обезсилват го – пробождат пеперудите и ги съхраняват като символи на отхвърленото си сътворение, „убити” разпятия, най-после „замлъкнали” посветители.

В романа има толкова пеперуди – летящи и разпнати, „цели” и простреляни, езикът му търси древната аналогия между пеперудата и цветето, общият им смисъл на изблик на единството и архетипален образ на душата. В „Улицата на пеперудите” няма Роза и рози, но той показва и смисъла на това да бъдат изядени розите на мистерията от омагьосания като магаре човек на Апулей, и смисъла на това да бъде защитена Розата от уродливото избуяване на баобабите, да се потърси средство за преодоляване на нарушеното равновесие между интуитивно и интелектуално, между инстинктивно и съзнание. Звездното дете се „завръща” отново, за да ни припомни за звездната ни същност, но и за необходимостта от овцата – закона за равновесието, който „изисква” и преминаването през „масовия човек”. Появява се и „горящата къпина” от Стария завет, росенът с цветове-пеперуди, за да припомни забравен път и да предизвика осъзнаване на болестта на съзнанието, едновременно критично нагласено към „миналото”, но и вцепенено в клопката на интелекта.

Тук буквално се изговарят митологии, обсъждат се, полемизират се, доближават се. „Улицата на пеперудите” представя напрегнатото търсене на смисъла като характеристика на преживяването на глобалната ера – едно гранично състояние на човечеството, което се отърсва от стари ментални модели и се стреми към нови онтологични опори. Онтологичното многоречие на света едновременно е припознато като ускорител на процеса на самоидентифициране на индивида, но и като „капан” на съдбата. „Улицата на пеперудите” е твърде близо до големия въпрос в „Папазини” – как да бъде постигната автентична индивидуалност в една десакрализирана култура, в която колективитетните образци са изтласкани в зоната на съмнението или напълно отхвърлени, а наличните им „заместители” – не по-малко подвеждащи и неспособни на „всички” отговори.

Човекът жадува за откровението, търси Истината сред истините в света, но и отхвърля „чуждото” откровение, духовната формула, налична „навън”, самата идея за авторитет, за наставническа фигура. Човекът „помни” по някакъв начин свързаността си с божественото, но всеки от героите в различна степен преживява откъснатостта си от него, осъзнато или не. Всеки се чувства в една или друга степен „изгубен” в собствения си и в колективния свят. Това създава колективно преживяване, което задвижва енергиите на едно необятно всечовешко поле. Колективното несъзнавано е „призовано”, защото по думите на Юнг, сме станали несъзнавани за самите себе си. В романа се преживява ситуация, в която цивилизацията е загубила своите символи, онтологичните матрици са слезли от небето на духа и са „разкъсани” или забравени, потънали в дълбините. Човекът призовава тези „първи води”, от които може да се прероди смисълът. Тази невидима обща воля на трансформацията „работи” у всекиго от героите, за всекиго от героите. Всеки от тях ще открие по свой начин символа на единството, всеки от тях ще постигне „своята истина”: единствената, която може да възвърне усещането му за цялостност. Затова в романа няма главен герой и „никой не е по-главен от другия”.

Има ли всечовешка истина и „къде” е тя – това е въпросът, който романът поставя непрестанно. Всеки от героите особено силно се нуждае от нея в един преоценян свят, за да преодолее усещането за празнота, да се пресъздаде „в обшност” в градския бит, в който човекът е анонимен. Големият проблем е свързването – самата улица трябва да свърже името „Милосърдна” с нова легенда, защото светът е закопнял по смисъла на настоящето. Името „Милосъдна” е изразявало дълго този копнеж – не толкова чрез историята, от която е родено, а чрез несъзнаваната инстинктивност на езика, която спонтанно се излива в езиковия жест. Името дълго призовава своя нов Христос, за да се роди легендата за пеперудите: словото-мит, което да осъществи свързването – идентифицирането на човека с група. Самият роман е осъществител на това свързване. Разказвачката Кери обяснява, че свързващите звена между всички герои в романа, част от които не са се познавали помежду си, са тя и Хю, писателят, заснел документален филм за улицата. В края на романа художничката Мариона осъществява същия акт – изложбата й „Очи” представя портрети на голяма част от героите на романа – човешките лица на улицата. На улица „Милосърдна” според училищната диктовка, която помни от детството си Мариона, „живеят милосърдни хора”. Но на нея има сиропиталище – до края на романа горчивата ирония, която се съдържа в този факт, ще се трансформира в истинско милосърдие към децата от сиропиталището. Детето и творецът отново влизат във функцията на „развързвача” в прозата на Керана Ангелова, те са „свързващият принцип”, „спасителят”, „лечителят” на света – те са „превъплъщенията” на звездното дете – и очаквани, но и предизвикващи читателя – по-пряко съотнесени към героя на Екзюпери или към предходниците му в архетипния мит и в творческата митология на Керана Ангелова.

Романът представя разпадането на идеята за обшност чрез липсата или разпадането на семейството, чрез избраното усамотение или нетърсената самотност на героите, но представя и трансформацията на това състояние в нови актове на общение и близост, в нови семейства. В тях не е фактор кръвното родство, а едно ново чувство за свързаност, възродения дух на единството чрез обичта и милосърдието. Осъзнат или не, копнежът за промяна се идентифицира като копнеж по детето и детството в символичния и буквалния им смисъл, по спонтанността на загубената психична цялостност на индивида. „Завръщането” към „детето” се установява като символична структура на инициационен процес в целия роман – в индивидуалните светове на героите и в колективния аспект на преживяването, структура на митическото единство индивидуално-колективно.

Целият романов свят изразява незавършващия сюжет на всечовешкото ни пътуване към нов тип хармония в прехода между две ери и утвърждава вярата в невидимата подкрепа на всемира, в активираната всечовешка енергия на промяната – вяра, че „писаното” на небето и „писаното” на земята неизбежно се съединяват („Вътрешната стая”). И в същото време, отвъд патетиката на стари-нови духовни учения и утопиите им, изповядва универсалната идея, че път винаги има, е имало, че божествената същност на живота е могъщ промисъл, че не можем да се загубим по пътя, защото „животът ще се погрижи”, „животът ни живее, не ние него”.

warmth
Снимка: dailyinvention

Първата електронна публикация на текста е в Public Republic

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай