Public Republic Art Studio

Срещи във високото

2 април, 2011 от · Няма коментари

Оля Стоянова

up
Снимка: stoic

Из романа “Лични географии”

Подобни срещи се случват само един-два пъти в живота.
- Пти Дрю?
- Лхотце.
- Аха. Броуд Пик.
- Хидън пик. А?
Той се колебае секунда-две и отново подава топката:
- Нанга Парбат.
- Анапурна – отговаря онзи.
Много е добър, казва си той. Обаче не се отказва:
- Манаслу.
- Макалу.
- Дхуалагири.

Той е поляк, който ходи с ръкавици без пръсти и с шарена кърпа на главата. Определено е странна птица и се отличава както от своите, така и от чуждите.

- Какъв е този – питат го неговите хора.
- Ми, не знам. Не сме се запознавали официално.

В паузите той минава покрай него, хвърля поглед в тефтера му и вижда, че вместо да си води бележки на разграфените страници, както другите, рисува върхове с гладки стени и сурови алпийски пезйжи. И понеже си мисли, че знае това-онова за върховете, му подхвърля на майтап някакво име. А онзи се хваща.

- Цугшпитце…
- Гармиш-Партенкирхен – отговаря му той.
- Кво става тук – питат го хората от неговата група.
- Ми, говорим си – казва им той.

Полякът не прилича на никакъв медиен експерт с официален костюм и лъснати обувки, не проявява и кой знае колко голям интерес и към семинара, в който участва, нито към фондовете за финансиране. Просто си седи на мястото и чертае някакви геометрични фигури и планински вериги по новите тефтери, които им раздадоха. Чак към края на семинара организаторите загряха, че ще е хубаво да сложат пред всеки табелка с името и длъжността му. Тогава пред поляка написаха – режисьор на документални филми. И толкова. А това нито допълва създаденото вече впечатление, нито го разваля. А, режисьор бил и толкова.

Те обаче си имат свой таен код и така разговарят в паузите, когато лекторите им отпускат пет минути почивка.

- Каракорум.
- Ок – съгласява се полякът. И веднага се включва в играта:
- Тибет.
После е негов ред:
- Непал.

Поне по пет-шест часа на ден седят един срещу друг на правоъгълната маса. В паузите, когато не си подхвърлят думи, полякът отива някъде да се шляе из голямата градина, а той се настанява до кафе-машината.

През втория-третия ден си разменят съучастнически погледи, когато лекторът става прекалено патетичен. Казват си с поглед – айде, стига, бе, този как не се умори да приказва глупости.

Струва му се, че на четвъртия-петия ден вече ясно разпознава израженията на досада и несъгласие. Полякът говори само полски, лекторът говори на немски, а в слушалките преводачите се грижат до всеки да достига това, което трябва. Лошото е, че те двамата се разбират само, когато не могат да си говорят.

- Гашербрум.
- Чо Ою.
- Ок, Кангчендзьонга.
- Ок, ок – съгласява се и той и си стискат ръцете като противници, които демонстрират уважението си един към друг.

После в паузите полякът пак седи сам или захожда накъде из двора на станцията, а той пие кафе, стои плътно до пушачите или се протяга на стола. Иска му се да си поговорят малко повече, да го пита това–онова, например ти катерил ли си, мислил ли си някога да се включиш в някаква експедиция, правил ли си филми за тези неща, мечтаеш ли за някой специален връх, кога за първи път пипна скала, къде за последно си катерил, но не става. Няма смисъл да използват услугите на професионалния преводач и до края на семинара карат все така.

В знак на уважение той му предлага да си поговорят за върховете във Високите Татри.
- Герлаховски щит.
- Риси.
И т.н.
Той си мисли за нещо специално да довиждане. Накрая преговарят отново осемхилядниците.
- Манаслу.
- Макалу.
- Дхуалагири.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай