Public Republic Art Studio

Луиджи Пирандело: „Ние, освен илюзията, нямаме друга действителност…”

9 април, 2011 от · 2 Коментара

Маргарита Друмева

Луиджи Пирандело (1867 – 1936г.) – Нобелов лауреат за литература през 1934г.

„Той е внесъл в театъра онази изключителна игра на огледала, в която авторът, зрителят и лицата се оглеждат взаимно, поглеждат се в очите и в тези отражения човешката личност се разтваря, за да изникне отново по-живо, по-вярно след преживяното изпитание”. Андре Мороа

Луиджи Пирандело е роден на 28 юни 1867г. край голяма гора с маслинови дървета на брега на Порто Емпедокле, при сицилианското градче Агридженто. Баща му – Стефано, е собственик на сярна мина, а майка му – Катерина Ричи Грамито, произхожда от заможен буржоазен род.

И двете фамилии са яростни противници на монархията и крайния консерватизъм. Стефано участва в Spedizione dei Mille – военна кампания през 1860-61г., ръководена от Гарибалди, в резултат на която част от Сицилия влиза в състава на Италия.

Първоначалното си образование момчето получава вкъщи. Той е очарован от магическите разкази и легенди на много възрастната прислужница в дома им Мария Стела. На 12 годишна възраст пише първата си трагедия – „Варварин” („Barbaro”), която не е запазена.

През 1880г. семейството се премества в Палермо – столицата на Сицилия. Тук завършва средно образование и страстно започва да чете, като се фокусира върху италианската поезия от 19в. и поетите Giosue Carducci и Graf. Сърдечните увлечения по братовчедката Лина и светът на поезията, в който живее младият Пирандело, вдъхват живот на първите му стихове.

Отначало семейството на Лина гледа с неодобрение на връзката им, но в един момент поставя на Луиджи ултиматум: да изостави образованието си, да се посвети на бизнеса със сяра и незабавно да се ожени за браточведка си. През 1886г. младежът отива в Порто Емпедокле по време на ваканцията, за да работи с баща си в мините.

Тогава Луиджи открива, че баща му има извънбрачни връзки, поради което в техните взаимоотношения настъпва недоверие и дисхармония. Към майка си обаче Пирандело изпитва дълбока почит. Бракът с Лина, който изглежда неизбежен, е отложен.

В Палермо Луиджи поддържа тесни приятелски връзки с Росарио Гарибалди Боско, Енрико Ла Лоджия, Франческо де Лука и др. – идеолози на движението Fasci Siciliani – народно демократично и социалистическо движение на работници и селяни, което е брутално смазано по заповед на министър Франческо Криспи.

През 1887г. Пирандело отива в Рим, за да продължи образованието си. „Когато пристигнах в Рим, беше нощ, беше валяло силно и чувствах сякаш сърцето ми е погълнато от морж”… У него се ражда нова страст, която го обсебва: „Драматичен театър! Аз ще го завладея! Не мога да вляза в театъра без да изпитвам странно усещане, кръвта ми се вълнува във всичките ми вени”

През 1889г. излиза първата му стихосбирка „Радостна болка” („Mal Giocondo”). Луиджи Капуана – журналист, писател и преподавател по история на литературата, често среща самотното момче из литературните кафенета и го съветва да пише проза.

Младият Пирандело е недоволен от закостенелия начин, по който се преподава литературата, не споделя и литературните вкусове на своите връстници, които си имат свои кумири – Д`Анунцио например, чието слово е като „преяла плът”. На линията „стилът на думите”, Пирандело противопоставя „стила на нещата” – Данте, Макиавели, Мандзони, Верга и пр., чието творчество притежава сила и вдъхновение за поколенията от всички времена.

През 1893г. той написва първия си роман „Marta Ajala”, публикуван през 1901г. със заглавие „Изключена” („l’Esclusa”). Една малка песъчинка може да понесе натиск от лавина: изненадана от съпруга си в момент, когато чете писмо от мъж, Marta Ajala е изхвърлена от дома си заради грях, който не е сторила. По ирония на съдбата, когато после тайно извършва грях, отново е приета обратно вкъщи.

Луиджи напуска университета в Рим поради конфликт с професор по латински и продължава образованието си в Бон още 2 години, където изучава литература и философия. Запознава се с творчеството на Хайнрих Хайне, Гьоте, чиито „Римски елегии” превежда на италиански език.

През март 1891г. получава докторска титла под ръководството на проф.Фоерстер във факултета по Романска филология в Бон с дисертация върху сицилианските диалекти: „Звуци и развитие на звуците в речта на Крапералис”. След дипломирането си остава в Бон още една година и чете лекции в университета.

За кратко бъдещият нобелист пребивава в Сицилия. Бракът с Лина окончателно е отменен и той се завръща в Рим, където попада в средите на писатели-журналисти, между които са Уго Флерес, Томасо Гноли, Луиджи Капуана. През 1894г. публикува първия си сборник разкази „Любов без любов” („Amori Senza Amore”).

По настояване на баща си през същата година Пирандело сключва брак с Антониета Портулано – срамежливо момиче от аржентински произход, обучено от монахините на Сан Винченцо. Въпреки пълното неразбиране на Антониета относно литературното призвание на мъжа й, бракът им в първите години продължава сравнително спокойно с раждането на двамата им сина Стефано и Фаусто и дъщеря им Лиета.

През тези години Пирандело е по-активен от всякога – участва в дискусии за изкуството, поддържа тесни връзки с редактори и журналисти от различни вестници и списания като „La Critica”, „La Rotonda Tavola” и „Marzocco”.

От 1897 до 1922г. преподава в Istituto Superiore di Magistero в Рим като професор по италианска литература. Заедно с Итало Фалбо и Уго Флерес основава седмичника „Ariel”, където публикува първата си едноактна пиеса „Епилог” („L’Epilogo”, поставена 12 години по-късно със заглавие „Заместникът” – „La Morsa”).

През 1903г. серните мини в Арагона, където баща му е инвестирал огромна част от своите капитали, включително зестрата на Антониета, са наводнени. След като прочита писмото със съобщението за бедствието, Антониета изпада в психологически шок и психичното й равновесие остава необратимо разклатено до смъртта й.

Самият Луиджи много тежко понася нещастието и в ума му се прокрадват мисли за самоубийство. За да се справи със ситуацията, той залага вещи в заложната къща, увеличава уроците по италиански и немски език и пише молби за обезщетение до някои списания, за които е работил без хонорар.

В сп. „New Anthology” започват да се появяват части на романа „Покойният Матиа Паскал” („Il Fu Mattia Pascal”). Въпреки че цял ден преподава в университета, Пирандело пише предимно нощем, грижейки се за психично болната си съпруга, която страда от мания за преследване и му устройва истерични сцени на ревност. В този роман отчетливо звучи характерната за Пирандело тема „лица и маски”.

Матиа Паскал умира мнимо два пъти, опитвайки се да избяга от себе си и да влезе в кожата на немски философ без установена професия. После случката се повтаря, той се връща в градчето без установена самоличност. За другите е вече покойник и той поднася цветя на собствения си гроб. Шляе се безцелно по улиците като привидение, наблюдава как вечер магазините се затварят:

„…И ми се струваше, че правят това за мен и завинаги и че улиците малко по малко ще се лишат от живот, та да остана сам, сам в нощта, скитник сред мълчаливите къщи, тъмни къщи със затворени прозорци и залостени врати, залостени за мен и завинаги… Това е крайният изход за оня, който живее почти изключително за себе си и със себе си – да се превърне в сянка. Тази сянка имаше сърце, а не можеше да обича. Имаше пари тази сянка и всеки можеше да й ги окраде, имаше глава, но за да мисли и да разбере, че това е главата на една сянка, а не сянката на една глава…”

През 1905г. романът „Покойният Матиа Паскал” е преведен на немски. Една година по-късно Пирандело публикува сборника с разкази „Ерма Бифронте” („Erma Bifronte”), а през 1908г. – легендарното есе „Хуморизмът” („L’Umorismo”) и сборникът с есета „Изкуство и наука” („Arte e Scienza”), където писателят излага своите сложни трагикомически и естетически възгледи за изкуството.

През 1909г. Пирандело започва да сътрудничи на престижното списание „Corriere della Sera”, където непрекъснато публикува разкази. Тогава излиза и първата част на романа „Стари и млади” („I Vecchi e I Giovani”), в който се проследява потушаването на Fasci Siciliani (1893-94г). Това е роман за „фалита на патриотизма” и „провала на трите мита: ІІ Risorgimento, единството на Италия и социализма”, заменени с „безнадеждна празнота, без възможност за обратно откупуване”.

В романа майка му е прототип на Катерина Лаурентано, а баща му се появява само по спомени, което според Леонардо Скиаския „Стефано умира, санкциониран във фройдистки смисъл от собствения си син, който в дъното на душата си е негов враг”.

Тогава Рим е център на борбата за обединение. Луиджи още носи горещи спомени от ентусиазираното и щедро участие на двата му рода в тази борба, но онова, на което е свидетел, е много далеч от очакванията му. Изключително чувствителен моралист, той вижда упадъка на героите на ІІ Risorgimento в лицето на чичо си Роко – сега прошарен и изтощен функционер на префектурата, който му е предоставял временни квартири в Рим.

Високите идеали са заменени с бързото забогатяване на буржоазията. Вместо единството да донесе икономическо развитие на Юга, тези части се превръщат в колония на Севера и обедняват още повече.

През 1911г. завършва четвъртия си роман „Съпругът” („Suo Marito”), а през следващите няколко години издава едни от най-добрите си разкази, считани за класика в италианската литература. През 1915г. излиза романът „Снима се филм” („Si gira”). Триактната пиеса „Ако не ви харесва това…” („Se non e’ cosi’…”) е поставена на сцена.

В „Снима се филм” кинооператорът Серафино Губио върти ръчката на кинокамерата и механично запечатва сцените, които се разиграват пред него.

“Киноактьорът – пише Пирандело – се чувства като в изгнание. Прогонен не само от сцената, но и от собствената си личност. С неясна неприязън той усеща необяснимата пустота, възникваща от това, че тялото му се превръща в отпадък, че той самият се стопява и му ограбват неговата реалност, неговия живот, неговия глас и шумове, които създава, като се движи, за да се превърне в няма картина, която потреперва за миг върху екрана и после изчезва в тишината… Малката апаратура ще играе с неговата сянка пред публиката; а той самият трябва да се задоволи да играе пред нея.”

Синът на Пирандело – Стефано участва като доброволец в Първата световна война, но е пленен от австрийците. Бащата има възможност да върне Стефано у дома чрез ходатайства от висши държавни чиновници, но не го прави. Разбирайки това, дъщеря му прави неуспешен опит за самоубийство.

До 1921г. написва 16 пиеси и всичките са поставени на сцена по различно време. Между тях са: „Удоволствие от честността” („Il Piacere dell’onestà”), „Това не е сериозно нещо” („Non è una cosa seria”), „Играта на роли” („Il Gioco delle parti”), „Така е (ако на вас ви се струва така)” („Cosi’ e’ (se vi pare), 1917”). Сборникът с разкази „И утре, понеделник” („E domani Lunedì”, 1917) излиза в края на войната, когато синът му се връща вкъщи.

През 1919г. Пирандело взема трудно решение и изпраща съпругата си в приют. Въпреки халюцинациите и ревността й, писателят е силно привързан към нея. Няколко години по-късно той ще поиска да се грижи за нея у дома им, но Антониета остава в приюта до края на живота си като страстен враг на съпруга си.

„Пирандело е прав. Всеки човек крие в себе си сто възможни човека. Дали е добър? Дали е лош? И едното, и другото. Можете да бъдете – и вие добре знаете това – нежни и свирепи, разумни и избухливи, склонни към мъдрост и лудост. Това зависи от обстоятелствата, от съветниците, от партньорите, от онова, което четете. Играем роли за себе си и за другите”. Андре Мороа

1920 година е годината на комедиите: „Цялото право” („Tutto per bene”), „Както преди, по-добре от преди” („Come prima meglio di prima”) и „Госпожа Морли” („La Signora Morli”). През 1921г. пиесата „Компанията на Дарио Никомеди” („Compagnia di Dario Niccomedi”) е поставена на сцената на „Valle di Roma”, както и „Шест лица търсят автор” („Sei Personaggi in Cerca d’Autore”).

Премиерата на „Шест лица…” е съпроводена с небивал скандал: яростният спор между привържениците и противниците на спектакъла продължава на улицата и се превръща в истинска битка, след която мнозина се връщат вкъщи с разбити носове. Авторът присъства заедно с дъщеря си Лиета и двамата са принудени да избягат през страничния изход.

Критиката също е безмилостна към „Шест лица…” Когато обаче пиесата се поставя в Милано, „Лицата…” започват своето триумфално шествие най-напред във Франция, после в Лондон и Ню Йорк, а след това – по целия свят.

„Ние сме такива, каквито сме, и нямаме друга действителност извън тази илюзия… Едно действащо лице винаги има право да пита някой човек кой е „той”, защото действащото лице има наистина свой живот, белязан с неговите характерни черти, поради което то е винаги „някой”. Докато един човек… взет ей тъй, изобщо, може и да не бъде „някой”…

„Шест лица търсят автор” е част от трилогия, заедно с пиесите „Всеки по свой начин” („Ciascuno a suo modo”, 1924), където също се използва техниката „театър в театъра”, и „Тази вечер се импровизира” („Questa sera si recita a soggetto”, 1930). Пирандело въвежда понятието „гола маска” – понятие централно в неговия свят.

Всички разкази, написани досега, Пирандело събира в „Новели за една година” през 1922г. Светът, който описва в тях, е страшен: серни мини, в които работят до изнемога хора – „Чаула открива луната”; нощни влакове с уморени пътници – „Нощ”; старици, които заспиват в среднощни кафенета, а край тях свирят слепи музиканти… Героите губят единството на личността си и трябва да надянат маски, за да имат лице. Това са хора, които „не живеят живота си” – в „Гардероб на красноречието” – Джеронимо е такъв, какъвто го правят подарените дрехи.

„Италия е уредена зле и за всички скромни и честни хора, които с общи усилия са я създали, не остава нищо друго, освен да слугуват на крадците”.

Лудостта като изход е често срещан мотив в творчеството на Пирандело. В шедьовъра „Хенрих ІV” („Enrico IV”, 1922) лудостта не е само временна маска, но и желан финал. Хенрих ІV построява около себе си илюзорен свят и се укрива в него – не само съветниците и пажовете са с маски, но роли трябва да играят всички, които го посещават. След отърсването от болестта, лудостта се превръща в добре обмислена стратегия. Тя е онази последна маска, която у Пирандело притежава огромна освобождаваща сила. Лудият на Пирандело може да накара света да коленичи пред него.

„Е, хайде стига, луд съм! Луд! Но тогава щом е тъй, по дяволите, застанете на колене!… … И да докоснете трикратно земята с чела! Долу! Тъй трябва да стоят всички пред лудите!”

През 1925г. Пирандело, с помощта на Мусолини, става артистичен директор на Teatro d’Arte di Roma. Връзката му с Мусолини често предизвиква дебати – за някои тя е стъпка в кариерата му, давайки на него и на ръководения от него театър – публичност и субсидии, за други – писателят споделя фашистката идеология. „Ставам ли автоматически фашист след като съм италианец?!” – отговаря веднъж той.

Благодарение на Мусолини творчеството на Пирандело е представено в Лондон, Париж, Виена, Прага, Будапеща, Германия, Аржентина и Бразилия и му носи световна слава. По-късно той дори подарява медала от Нобеловата награда на фашисткото правителство – да бъде стопен в подкрепа на присъединяването на Абисиния към Италия.

Но факт е, че писателят има постоянен конфликт с известни фашистки лидери. През 1927г. накъсва на парчета своята фашистка членска карта пред смаяния генерален секретар на фашистката партия. Пирандело е под строг надзор от тайната фашистка полиция OVRA до смъртта си. През 1933г. Мусолини обвинява драматургията в лицето на Пирандело и театъра на гротеската, че е мрачна и нереалистична.

В разказа „Някой се смее” е описана кошмарна картина на едно фашистко сборище. Всичко е като в страшен сън – подозрението към другите, страхът да не бъдеш заподозрян, лицата, покрити с маски…

Между 1925 и 1926г. Пирандело публикува на епизоди в сп. „Fiera Letteraria” последния си, може би най-велик роман „Един, никой, сто хиляди” („Uno, Nessuno e Centomila”).

През 1930г. написва пиесата „Каквато ме пожелаеш”. Година по-късно Грета Гарбо се снима в американска продукция на MGM във филм със същото заглавие. Редица произведения на Пирандело са екранизирани: „Пътешествието” („Il viaggio”) – продукция на Италия и Франция, 1974, с участието на София Лорен и Ричард Бъртън; „Хаос” на братя Тавиани, 1984 и др.

През 1934г. е удостоен с Нобелова награда за литература: „за ролята му в разрушаването на старата сълзлива еснафска драматургия с позитивистка подплата”. Някои считат трагичните фарсове на Пирандело за предшественици на Театъра на абсурда.

„Искате ми автобиографични бележки: затруднен съм да ви ги дам, скъпи приятелю, и то по простата причина, че съм забравил да живея, забравил съм дотам, че не мога изобщо нищо да кажа. Аз не живея моя живот, аз го пиша…” Из писмо на Пирандело до един приятел от Франция.

Умира сам в дома си в Рим на 10.12.1936г. В завещанието му е написано: „Кажете на приятелите и на неприятелите, на всички вестници да не говорят за моята смърт, да не ме споменават дори… Никой да не ме придружава. Искам да бъда изпепелен и прахът ми да бъде хвърлен на вятъра, ако може, при нашето море край Сицилия”. Единствените същества, които го изпращат, са каруцарят и един кон. Пратеникът на дучето казва след погребението: „Отиде си, тръшкайки вратата!”

Рубрики: Frontpage · Незабравимо

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Валентина // 17 апр, 2011 //

    Много добра и изчерпателна статия!

  • Даниела Илиева преводач от сицилиански // 8 юни, 2011 //

    Статията е наистина чудесна, поздравления!

    С голяма удоволствие искам да допълня още нещо за комедията
    на Пирандело ЛИОЛА`

    Тази комедия, представена за първи път вечерта на 4 ноември 1916 г. от сицилианската театрална комедийна трупа на Анджело Муско в театър Аржентина в Рим, написана на диалекта на Агридженто, който между немалкото други сицилиански диалекти, е несъмнено най-чистият, най-красивият и най-богат на звуци сицилиански говор.
    Самият Пирандело прави превод на италиански език и то десет години по-късно, тъй като публиката почти не разбира репликите на сцената. Преводът обаче губи от цвета и натюрела на сицилианския изказ.

    Пиесата се превежда за първи път в България.

    Световната драматургия не познава превод на комедията от сицилиански на друг език, освен на български, тъй като Лиола` е преведена от оригинала на Луиджи Пирандело.

Коментирай