Public Republic Art Studio

Упойка

6 март, 2011 от · Няма коментари

Боян Биолчев

whirl
Снимка: gogoloopie

Преподаването е скучна работа. Никога не знаеш, какво чуват тези от залата, независимо от това, че ти, ако се съсредоточиш, надали си доволен, че се чуваш.

Но студентският “трудов стаж” на тези от залата завършва най-често с диплома, а твоят преподавателски говор завършва с пенсия, ако, разбира се, доживееш.

Невъзможно е, каквито и връзки да имаш, да намериш човек, който да каже – “Моят приятел, преподавателят е много скромен, иначе знае, но се стеснява”… и с това да ти повишат пенсията. Докато няма по-често изречение от това: “Детето е умно, но трудно се изразява. Знае, но се стеснява…“ – с което всъщност настояват да му повишиш оценката. От двойката за мълчание – нагоре.

Точно това беше повод за разговор на маса, където се бяхме събрали няколко преподаватели, както е обичайно след лекции, а за някои от нас – и преди. Келнерката, за щастие, не беше никак стеснителна и светкавично бе заредила чашите ни, преди най-накрая да ни повиши сметката без външно ходатайство, че сме стеснителни.

- Веднъж се опитаха да ме натъжат… Детето било блъснато от влак… – каза един от колегите.

- Като е блъснато, за какво му е изпит?

- И аз не знам. Но на изпита се появи. Наистина беше като сгазен от влак.

От ъгъла се обади друг колега.

- Веднъж се връщам вкъщи и вратата ми затрупана с връзки праз. Това имал бащата, това дава.

- Значи, синът му си е взел изпита с връзки?

- Синът не се яви. Но след време се появи бащата. Дойде вкъщи, каза, че синът му е нехранимайко, и си поиска праза, който аз без забавяне вече бях изхвърлил.

Можех да разкажа куп мои лични примери, но в такива случаи предпочитам да слушам, защото, като слушаш, печелиш чуждото, без да губиш своето.

Има един от нас, който никога не говори пръв, но когато и да се намеси в разговора, се оказва последен в темата.

Той изчака всички да вдигнат едновременно чаши и тъй като, според твърдението на друг колега, опитът да говориш при отпиване се превръща в гаргара, той не докосна питието си, а тихо взе думата:

- Аз съм чул тоя велик образователен термин “стеснителен” във възможно най-шантавите обстоятелства. Гарантирам ви.

- Надявам се не от баща – производител на цимент…

- Напротив .. от родител с много висок ценз.

- Ясно… производител на алкохол!

- Момчета – намеси се специалистът по връзките с праз. – Тук не става въпрос за лиценз, а за ценз. Ако имате време, после ще ви обясня разликата.

Замълчахме и разказвачът се върна на думата си:

- Помните, че преди години ме оперираха… скъсан ахилес.

Пльоснаха ме на операционната и започнаха да се препират нещо на техния си медицински език, който, ако имаше своя азбука, тя щеше да е по-трудна за четене от китайската. Само усещах, че аз съм в основата на спора, без да схвана за добро или за лошо. След което ме поставиха да седна и ми забиха една инжекция в кръста. Не минаха и десет минути и долната част на тялото ми сякаш се отдели от горната като Южна от Северна Корея. Пипаш си крака и все едно, че е чужд. Изпънаха ме пак по корем на операционната маса и ме покриха надолу с бял чаршаф. Пристигна опериращият лекар и, това го чух съвсем ясно, попита защо не съм под пълна упойка. И тогава отново прозвуча в изобилни обяснения непонятният за мен медицински език.

Както и да е. Хирургът се вкопчи в крака ми, целият се затресох, защото той дърпаше колкото има сила. Но нали нищо не усещам в краката, тресеше се главата ми. Никога не съм я ценил особено, но тя просто си беше будна. До нея на стол седеше приветлива знойна жена на почти зряла възраст. Държеше ръката ми в китката, което би означавало, че следи пулса ми. Господи… защо не беше само това! “Знаете ли, професоре – заговори тя, – аз не бях днес дежурен анестезиолог, но заради вас останах на смяна. Трябва да Ви кажа, че частичната упойка е много по-малко вредна за организма от пълната. Аз настоях да ви оперират с частична упойка. Изобщо упояването на главния мозък е рисково…”

Вътрешният ми глас мигновено ми съобщи, че тя ще има нужда точно от главния ми мозък и само академическият ми рефлекс ме възпря да й кажа, че в момента за мен по-главен е гръбначният мозък.

“Професоре, моята дъщеря е студентка при вас. Тя е много умно дете, но ужасно се стеснява. Просто, ако това може да се има предвид, за да не се притесни пак, защото при първо явяване точно това й се е случило…”

Действителността се озъби пред мен по-свирепо от скалпела на хирурга. Главата ми бе държана в съзнание, за да чуе, че някой е стеснителен. Защо краката на човека винаги са на по-голямо уважение, защо трябва да сме будни, вместо упойката да е пълна. Искам си по-вредната упойка!

Нашият колега отпи и продължи както винаги с разгърната сентенция за всеобщо ползване:

- Та нали ние всеки ден правим опит за точно обратното. Опитваме се да упоим главата, за да не слушаме дивотиите на живота с пълен разум. А пазим краката си, за да се приберем, все по някое време, вкъщи. Но спасение няма. Изглежда Бог е бил стеснителен, когато ни е сътворил. И се е опитал да ни се извини с алкохола. Напразно, Господи! Той е частична упойка…

Ние всичките сутрин изтрезняваме. И животът се връща.

А животът е анестезиолог, който използва пълната упойка само веднъж – на края!

Текстът е публикуван във в. “Труд” на 11.02.2011 г.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай