Public Republic Art Studio

Из “Апокалипсисът идва в 6 вечерта”

1 март, 2011 от · Няма коментари

Георги Господинов

4335113873_8cc08aaca1

Photo: raaphorst

Пред-апокалиптични бележки

Апокалипсисът не е непременно глобален срив, конници, тръбящи ангели, огън и жупел. По-скоро е минималистичен и ням. Понякога краят на света е нещо много лично и всекидневно. Идва в оня час на ранното есенно свечеряване, в онази минута, когато светлината вече си е отишла, а мракът още не е дошъл. В тази дълга минута се случват историите тук. Минутата преди.

И така, в късния октомври един град е в парализа, под заплахата на невидим снайперист. Градът е скрит зад завесите на прозорците, залепен за телевизорите, за извънредните вечерни новини в 6. Това е и предпочитаното време за убийствата, и часът, в който у всеки се събуждат демоните на страха и самотата, в който излизат наяве дълго премълчавани тайни между най-близки хора; час на внезапни откровения и отмъщения. Всеки би могъл да е убиец. И жертва.

Истории, сенки и гласове иззад прозорците на града. Всички те се навързват, допират, понякога през отделна фраза, за да дадат силуета на едно тяло, ранимо, неразказано, направено от самота и неосъщественост.

Този град може да е навсякъде в Европа. Неговите герои, мигранти и уседнали, са изправени всеки пред вратите на собствения си мрак. Достатъчно е едно убийство или дори слухът за него, за да зейнат пробойните в обществения договор. След целия опит, който имаме с театъра и терора, стига пушката (в случая снайперът) само да се спомене в началото, и тя вече е част от действието, тя вече „гърми” в главата на днешния зрител.
Пиесата изследва тъкмо тази точка на счупване в общото ни живеене, отвъд която крехките примирия с другите са нарушени.

Дали градът не използва снайпериста като алиби? Дали всъщност не го измисля, за да извърши своите малки и големи, дълго потискани вечерни убийства…

Пиеса за неслучилото се, от което са направени нашите апокалипсиси. За акордеоните на срама ни.
Защото апокалипсисът наистина е много лична работа.

П.С.
В този ред на мисли е и следното богохулно (за Бога на театъра, разбира се) допускане, че драматургичното не е същинска част от случващото ни се. Да го кажа по-крайно, в липсата на драматургия е същинският ужас на живота, същината на драмата. Да би имало драматургия или демиургия, да бихме вярвали (истински), че друг пише пиесата, друг раздава ролите, би значело да сме сигурни, че в живеенето ни смисъл и пиеса има. С такова знание нито собственият ни, нито общият апокалипсис са страшни: така е писано. Но ако никъде не е писано за нас? Ако никой не ни пише? Ако никой не ни наблюдава?

Нямаме друго срещу Апокалипсиса освен личната си история, без да сме сигурни в окото и ухото, готови да ни изслушат. И говорим пипнешком като деца в тъмното. Единственото което знаем, е че докато разказваме, сме живи. Дори това да са разкази за края.

И последно. Ще ми се тангото на тъгата, тягата на тъгата, скритите й енергии, а не меланхолии, да движат представлението.

Апокалипсисът идва в 6 вечерта

Седем актьора – четирима мъже, две жени и едно момче, които в различните сцени играят ролите на: Акордеониста разказвач; семейна двойка на около 40, старица и жената, наета да се грижи за нея; Наблюдавания; Незабележимия; Пясъчния човек; изчезналото дете; Стареца, очакващ знак; Събирача на истории, неговия похитител и други. Някои актьори изпълняват повече от една роля.

Свечеряване, късни отблясъци от залез, по-скоро една оранжево-лилава ивица, която пресича хоризонта (дъното на сцената). Все едно времето е спряло в онази минута, когато светлината вече си е отишла, но мракът още не е дошъл. И в тази дълга минута се случват историите тук. Годините могат да текат по-бързо от нея, да се сменят, но минутата си остава.

Сенки на гласове

Мрак. Гласове от различни точки на сцената.

…Случиха ни се няколко живота… И нито един не доведохме докрай…

… Нас ще ни забележат само ако ни застрелят… Или ако ние застреляме.. Нашите истории ще бъдат чути само под заплаха…

…Първото си убийство извърших на 9 … само ххххх… хххххх…

…Целият проблем е, че мерим в години. 70-80… в най-добрия случай… Ами обидно малко е… обидно малко. Трябва да се мери в часове и минути…

…Самота и колебание – от това сме направени. (Пауза.) Бог ми е дал от собствената си депресия и агресия…

…Толкова съм уморена. Надявам се да няма друг живот после…

…Кой ще ти играе театър без зрители. (Пауза.) А аз трябва да го живея този живот без публика…

…Хайде, размърдай си мозъка… Трябва да има история, човек убиваме все пак…

…От години не съм прегръщала човек… и мен не ме е… ходя на масажи…

…А едно време телевизионните програми свършваха. Как съм могъл да го забравя. И това беше толкова естествено, както че сега никога не свършват… Онзи тъжен шум и снежинките след химна… сссссссссссссссссс…

…Вече е съвсем тъмно. Ще призная, че нощите са обективно страшни. Обичам думата „обективно”…

…Не оставям спомени. Не оставям следи…

…И всичко, което ме погледне за повече от 3 секунди, човек, звяр или солница… повече от 3 секунди… и ще се прости с всичките си очи…

…Хххххххх….хххххххх….

Убийство на акордеон

Акордеонистът, мъж на около 40, уличен музикант. Излиза с акордеон, малък поизносен Weltmeister, който сякаш се е сраснал с тялото му. В ръка носи черния калъф на акордеона, чието съдържание докрая остава загадка. Звучи тих Пиацола.

Първото си убийство извърших… на 9… Убих един акордеон. Беше си предварително замислено хладнокръвно убийство. Имах и съучастник, Тихомира, внучката на съседите. Глухоняма, на 10, живееше при баба си. Така се родила глуха, а после никой не я учил да говори и… Беше идеалният съучастник, никога нямаше да ме изпее.

Извършихме убийството във вторник следобед към 3 часа. Най-мъртвото време. Родителите са на работа, а старците спят като заклани. Така казват по нашия край, спят като заклани, това няма общо с престъплението, което описвам. А кой знае, може и да има, нали всичко има общо с всичко.

Взех акордеона, покрих го с една стара куртка да не се вижда и го отнесох в дъното на двора, оттатък бараките, до една смокиня. После се върнах за големия кухненски нож, оръдието на престъплението. Тихомира вече ме чакаше до смокинята. Бяхме изкопали предварително гроб, за да заровим трупа.

Защо толкова мразех този акордеон?
Защото ме беше срам от него. Защото исках да свиря на пиано, сънувах пиано, защото момичето, в което бях влюбен, имаше пиано, май единственото в града. Ние нямахме толкова пари и баща ми ми подари за рождения ден акордеон. Weltmeister. Най-добрият. Ама аз не съм искал акордеон… После разбрах, че събирал парите за него цяла година.

Било ме е срам, на акордеон свиреха циганите по сватбите, а на пиано…
На акордеон свиреха „Червено вино снощи пииих…”, а пианото беше за „Фюр Елизе”, за „Лунната соната”…

Ама то е като пианото бе, същото е, викаше баща ми, ето ти ги клавишите, само че е по-малко и преносимо.
Знаех, че не е същото.

Акордеонът е пианото на бедняка. Като не можеш да имаш онова, което искаш, винаги се намира нещо почти същото. Представях си как минавам по улиците с акордеона на гръб и момичетата ми се подхилкват: На сватба ли ще свириш или на кръщене?

Извадих ножа от пазвата си, отметнах куртката от акордеона и тогава разбрах какво върша, но беше късно да се откажа, пък и Тихомира ме гледаше.

Акордеоните всъщност са красиви, червено, слюдесто, люспесто като дракон, после бялото и черното на клавишите, приличаше на странно животно, във всеки случай на нещо живо и дишащо. Разпънах го докрай, поех си въздух заедно с него и забих ножа в гърдите му. Помня, че мигновено се дръпнах назад, сякаш очаквах да подскочи, да ме опръска с кръв, така подскачаха кокошките, след като баба ми им отрежеше главата. Нямаше, кръв, нямаше музика, само едно ххххххххх…. хххххххххх… (Разпъва акордеона и го оставя да виси отворен.) Няма да го забравя.

Заровихме го бързо, насипахме малко шума да не си личи мократа пръст. Треперех целия, вечерта се разболях, признах си всичко, баща ми не ме удари, не ми се скара, само мълчеше и пушеше на прозореца. Много объркан и много остарял, така ми се стори.

Чувствах се ужасно виновен. И заради него реших, че ще се хвана все пак с акордеона. Занесохме го на майстор, залепи го, заши го. Върнахме го от оня свят, каза.
Ей го (Показва), скъсаното стана най-здравото място.

Извънредните новини в 6

(Телевизор от пърия етаж зад гърба на акордеониста. Приближава се до прозореца, заслушва се с едно особено воайорство на ухото. Гласът на говорителката.)

Добър вечер с извънредните новини в 6. Новата, седма жертва на градския снайперист е 57-годишен бял мъж, пенсиониран по болест преподавател. Убийството е станало буквално преди минути. (В репортажа се чуват сирени на полицейски коли и линейки.) Застрелян е през прозореца, докато стоял в дома си пред телевизора. Свидетели твърдят, че са забелязали по-рано днес бял микробус в едно от отклоненията на 8-и километър от града. Повече подробности в късната емисия новини.

Акордеонистът

Имах едни приятели през 80-те. После те си купиха видео… (Затъмнение, начало на мелодия, която се счупва, може да се повтаря след всяка история.)

Имах един приятел в университета, който се хвана с едно момиче, не беше минала и седмица, откакто бяха заедно, и трябваше да се оженят. Защото беше 91-а, нямаха пари за квартира, а даваха само семейни общежития. Казаха си, че ако не върви, просто ще се разделят. Не вървеше. Не се разделиха. Роди им се син. Заминаха за Германия.

Имах един приятел. Викаха му Торонтото. Избяга в Торонто. Там му викали Софиянеца.

Имах един приятел, Джагъра. Това работеше – Мик Джагър. Знаеше всички парчета на Стоунс, имаше всичките им тави (което за онова време, през 70-те и 80-те, не беше лесно), няколко пъти беше влизал в ареста заради това. Поразително приличаше на Джагър. Беше успял дори да се роди на същата дата, 26 юли. През 90-те, когато вече можеше да пътува, заложи къщата на майка си и отиде да гони Джагър на едно турне в Канада. Върна се след 6 месеца и каза:
„Тоя вече само ме пунтира. Това копеле ми е откраднало живота, халал да му е… Обаче го стопанисва добре.”

Не можа да върне парите, взеха му къщата, майка му успя да си намери подслон, умря. Той остана на улицата, Джагъра, и пак беше най-готиният сред клошарите, Beggar’s Banket.
(Музика, мотив от албума на Стоунс, всичко през акордеон.)

Имах едни приятели. После се оказа, че през 80-те момичето, понеже била дъщеря на политически неблагонадеждни родители, я принудили да пише доноси срещу родителите на момчето (и те неблагонадеждни). По същото време вербували момчето, моя приятел, да донася за своите тъст и тъща, родителите на момичето.
Ей ти политически театър, ей ти театър на отчуждението, ей ти ченгето като режисьор. Ей ти шизофреничният театър. И всеки от тях трябваше да играе едновременно в две пиеси пред две различни публики.

Така влязохме в прекрасното ново хилядолетие, с по един микроапокалипсис в аванс.

Наблюдаваният (Серийният убиец на телевизори)

Мен всичко ме наблюдава. Сядам на масата и знам, че солницата е око. Око на насекомо, гледа ме с всяка дупчица. И оцетника ме гледа с едното си око, като циклоп. Ами листата на дърветата. На какво ви приличат листата на дърветата, а? (Изчаква.) Формата хич не е случайна, Бог не си играе на случайности, той дава знаци. (Рисува с пръст.) Око. Листото има форма на око.

Затварям се в стаята си, пускам щорите. Стаята е абсолютно празна, четири бели стени, таван и под. Прозорецът, казах, плътно с щората. И, мамка му, усещам малките му очички. През дупките на контакта. Оттам наднича. Ако се обърна много бързо, мога да видя сянката му, докато се шмугва в тях.

А какво друго е лампата, която виси от тавана, освен око, превърнато на лампа. Престорило се на лампа, толкова е очевидно, дори не се старае да се скрие, изцъклило се е, виси на очния си нерв, замаскиран като шнур.

За хората да не говорим, сядам винаги с гръб към стената. Един ден ще тръгна и всичко, което ме погледне за повече от 3 секунди, човек, звяр или солница… повече от 3 секунди… и ще се прости с всичките си очи.
(Пауза. Докато говори, размахва лазерно фенерче с ред спот.)

Както се казва, това, че съм параноик, не значи, че не ме следят. Имам доказателства. Четох досието й, донасяла е за мен още докато бяхме гаджета, че и за старците писала. Нашето не е било брак, а мисия.
(Пауза.)

После открих най-голямата конспирация. Телевизорът. Това е истинският шпионин. Мислим си, че ние го гледаме, а всъщност ни гледа той. Гениално изобретение.
Имам застреляни 9 телевизора… Този ще е 10-ият.
И още не съм в новините.

Всъщност не знам, защото обичам да ги застрелвам точно по време на новините, извънредните. Тези от първите етажи са най-лесни, имам право мерене. (Насочва червената точка към един от прозорците.) Остават 12 секунди до 6, ето часовника, сигнала. Изчаквам говорителката в близък план. А, нова прическа. Такааа. И точно когато ми каже (Синхронно гласът от телевизора и неговия.) „Добър вечер с новините в 6”…

(Чува се тих изстрел, звук от счупено стъкло и телевизорът угасва. Мрак на сцената, стъпки на отеглящия се стрелец.)
Казах й да не почва в новините.

Отвличането 1

Млада семейна двойка, жената е бременна, пред екрана на 3D видеозон, гледат бебето. Слушаме техните монолози, може да се застъпват, да текат паралелно, като в паузите на единия влизат репликите на другия. Докато говорят, двамата гледат екрана, всеки сам за себе си.

Бащата: Прилича на земноводно… направо си е земноводно… като в кабинета по биология… стъклениците с формалин… влечуги… жаби… да, най-много прилича на жаба… или саламандър… жабата е земноводно… това ако не е чудо… земноводно… коремът е колба… коремът й е колба, колба, колба… това не е формалин… то плува… мърда… диша, прозрачно е… гръбначният му стълб е като връвчица… раздел хордови…още не е човек…още е земноводно… размножават се само във вода… това в корема е океан. Всеки ден преминава милион години от еволюцията… първо е било… кои са първите същества… животът се е зародил във водата… после двойнодишащи, с хриле и дробове, земноводно… после ще стане бозайник… виждаш, че е на сантиметри, под кожата на този корем, а пък е на милиони години от теб, пътува бързо, ще стигне за 5-6 месеца…

Майката: Прилича на извънземно… ужасно прилича на извънземно… точно такова… как никой не се е сетил… бебетата са извънземни… с тази голяма глава… огромна глава несъразмерна спрямо тялото… отворени кръгли очи, леко сбръчкана кожа… като древно старче… сякаш е на хиляда години… Йода, прилича на Йода от Междузвездни войни… 17 пъти го гледах този филм, накрая ме пускаха без пари в киното… значи човек бил извънземен… винаги съм имала едно наум… ето го доказателството… няма еволюция, няма Дарвин… не сме маймуни, слава Богу… то се движи като в космоса, плува в космоса… няма никаква гравитация…под този пъп… вътре в корема ми е космос… космосът и коремът са сфери…

(Накрая се обръщат един към друг.)

Тя: Извънземно е…
Той: Земноводно.
Тя: Ти си земноводно… извънземно е…
Той: Земноводно е. Прекаляваш с фантастиката.
Тя: Дарвинист
Той: Добре де, извън-земно-водно е.

(Затъмнение.)

Същите двама, години по-късно, всеки със слушалки пред собствения си лаптоп, говорят по Skypе помежду си, опрени гръб в гръб.

Тя (отчетливо, хладно) : Разбираш ли какво направи? Ти – отвлече – децата ни. Няма други думи. На всички езици това е отвличане.
Той: Никой няма да ти повярва.
Тя: Ти отвлече децата ни.
Той: Чакай сега, няма такъв израз „Ти отвлече децата ни”, нещо не ти се връзва. Това са нашите деца – разбира се, само ти знаеш дали е стопороцентово така, но нека допуснем.
Тя: Психопат

Той: Още нещо такова и ще прекъсна разговора, аз диктувам сега.
Тя: Господи, чуй се само, ти вече звучиш като завършен похитител. Чудя се дали ти е за първи път или…
(Прекъсване на връзката. Тя звъни пак.)

Тя: Това не е игра!
Той: Докъде стигнахме. За отвличането. Ако допуснем, че отвличането е насилствено похищение на човек, замъкнат в неизвестна посока, от неизвестни лица с цел някакво облагодетелстване, със заплаха за живота и пр., кое в случая поне малко ти прилича на отвличане, а? Децата са с баща си на гости на баба си.
Тя: Виж…
Той: Не ме прекъсвай. Имаш ужасния навик да не изслушваш другия. Е, сега най-сетне можем да си поговорим като хората. Трябваше да се случи нещо такова, за да си говорим. Ако сметна всички минути, в които реално сме си приказвали за последните десет години, няма да съберем една нощ.
Тя: За говоренето трябват двама, нали.

Той: Ти си специалист по Диалозите на Платон, ти знаеш. Аз съм тъп физик.
Тя: Знаеш ли какъв е проблемът ти… няма значение.
Той: Откъде това високомерие у платониците… Казва ли нещо вашият човек за идеалното семейство, или идеалната държава е върхът в кариерата му.
Тя: Охоо, не знаех, че си посягал тайно към книгите ми, мислех, че четеш само мейла ми…
Той: Второто го пропускам… Да, четях Платон, тайно, за да не се подиграваш, защото исках да си говорим, по дяволите, правех опити… да спася нещо.
Тя: Не съм го забелязала.

Той: Това е твоят проблем, не забелязваш… А ти никога не би посегнала към моя книга.
Тя: Всъщност веднъж, когато те нямаше, четох една от онези за фракталите и… трябва да с призная, че ме впечатли, това е чиста философия с друг език…
Той: Никога не си ми казвала, че си чела за фракталите.
Тя: Ти също за Диалозите…
Той: Знаеш ли какво открих, ами в тези Диалози всъщност… диалог няма.. няма истински диалог… Разбира се, има размяна на въпроси и отговори, но термодинамиката е ниска, как да се изразя…

Тя: За физик сe изразяваш много добре, давай нататък…
Той: Не знам, разочаровах се, очаквах да науча нещо за разговарянето, за устройството на диалога, за механиката… Исках да си говорим…
Тя: Виж, Платон не е от серията „Пилешка супа за душата” или „Как да се научим да споделяме и да накараме другите да ни слушат”. Още по-малко пък е учебник по механика…

Той: Не знам, очаквах нещо по-… В скандалите ни забелязах, че си научила много от Сократ, сократичка си нали. Този убива всяка идея за диалог. Непробиваем манипулатор. Ако целта на един диалог е да объркаш противника си, да го накараш сам да произнесе неща, които не си е помислял, да го доведеш от точка А до точка Б, като му пускаш тук-там малко ток по лабиринта сякаш е бяла мишка, и накрая да му натриеш носа, не, да го накараш сам да си натрие носа… Ако това е методът на Сократ, то ти си прероденият Сократ. Ама къде е диалогът, по дяволите… това е експеримент с бели мишки, не е диалог… Ние просто си разменяме монолози. Това е.
(пауза)

Тя: Моля те само върни децата…
Той: Ужас, отново манипулация. Не съм ги отвличал, че да ги върна. Ти ги изостави.
Тя: Моля?
Той: Ти изостави децата ни. Не помниш ли. И ти давам шанс. Можеш да се върнеш при тях. Тук.

(Затъмнение)

Акордеонистът

Имах един приятел, който казваше, че сме прожектирани. Слънцето било най-големият прожекционен апарат. Добре де, слънцето ни прожектира, а какво става вечер, като го няма. Да не би да не съществуваме?

А съществуваме ли? Вечер сме като с изтощени батерии.
Вечер ни прожектира телевизорът. Затова сме такива сомнамбулни. Бледосинкави.
Рано се мръква…

Мразя го този час. Денят си е отишъл, нощта не е дошла, доста неловка пауза. Имаш само страховете си. Като с остаряването е, никога не си толкова остарял колкото когато си на 40. След това е по-лесно. Знаеш че е е безвъзвратно, но на 40 още имаш надежди, току-що си прекрачил.

product_1416

Апокалипсисът идва в 6 вечерта
Георги Господинов

Пиесата “Апокалипсисът идва в 6 вечерта” спечели Аскеер за най-добър драматуртичен текст през 2010. Играе се в Малък градски театър “Зад Канала”, режисьор – Маргарита Младенова.

В началото на 2011г. излезе второто издание на книгата с пиеси на Георги Господинов.

Технически характеристики:

Жанр: пиеси
Издателство: Жанет 45
Обем: 112 стр.
Корица: мека
Излиза на: 2010г.
Цена: 8.00 лв.
ISBN: 97 89 544 91 594 0

Повече информация можете да намерите тук.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай