Public Republic Art Studio

Библейският цар Давид и западното въображение

17 март, 2011 от · 1 Коментар

проф. дфн. Милена Кирова

literaturna_kritika

Най-малко 3000 герои мъже се появяват в книгите на Еврейската Библия. (1) И докато някои между тях са представени само чрез притежанието на име, около други се разгръщат истории с множество перипетии, нелишени от проблясъци на психологически драматизъм.

Такива са например патриарсите, Мойсей, Йешуа бен Нин (Исус Навин), съдиите Йефтай, Гидеон и Самсон…

И все пак има един, с когото никой не може да се сравнява: Давид.

Името му е споменато над 1000 пъти в цялата Библия, историята му се простира в три от най-важните исторически книги; фигурата му се превръща в емблема на юдейския месианизъм; присъствието му свързва двата Завета. Но не в това е причината за огромното влияние, което героят Давид е оказал върху развитието на западната култура.

По-важен се е оказал начинът, по който е разказана неговата история, уникалната сложност на посланието, което се внушава чрез нея. „Виждаме го в най-разнообразни роли – като убиец на великан, овчар, музикант, манипулатор на хора, човек извън закона, престорено луд, лоялен приятел и поданик, любовник, войн, танцьор, който развлича тълпата, баща, брат, син, господар, слуга, религиозен фанатик и цар. Виждаме го преследван и преследващ, въздигнат и отхвърлен от Бога, обичан и мразен от хората, триумфиращ и смазан. Как да се справим с целия този огромен портрет? Откъде да започнем?”(2)

Може би трябва да започнем оттам, че подобна противоречивост и сложност са неизменна черта на едно явление, по-древно от самата способност да се мисли и пише сложно: човешкото битие. „Давид, с други думи, е човешко същество: изцяло, четириизмерно, неповторимо човешко… Той е първият човек в световната литература…Той е първата истинска личност”(3).

„Историята на Давид представлява навярно най-голямото, събрано в един разказ, древно изображение на един човешки живот, развиващ се бавно в етапи през времето, оформян и коригиран от промените в политическия живот, в публичните институции, в семейството, от импулсите на тялото и духа, от приближаващия се тъжен разпад на плътта. [...] Можем да обобщим, като кажем, че за западната литература това е първият портрет в цял ръст на един владетел от макиавелиански тип. Книга на Самуел е между тези редки шедьоври, които – подобно на „Пармският манастир” от Стендал, внушават непоколебимо и неоспоримо поучително знание за човека като политическо животно в цялата му противоречивост и злост, с неговата податливост към жестокост и със страстта да се упражнява властта.” (4) Можем да обобщим, че „цар Давид е човешко същество, което има същите подтици и амбиции, каквито са присъщи на всеки могъщ човек” (5).

Позволих си да натрупам поредица от цитати, тъй като заключенията, постигнати в тях, принадлежат на няколко между най-авторитетните изследователи, занимавали се с историята на цар Давид през последните трийсетина години.

Веднага след тях обаче ще предложа и първото свое наблюдение.

От всичко, което разбрахме дотук, може да се изведе заключението, че библейският Давид не е фигура с митологичен характер, неговата история не принадлежи към митичния тип наратив, подобен на древногръцката митология, която трябва да се е оформила приблизително по времето на неговото царуване според библейския текст.

Автентичният митичен герой по принцип е отчужден от идеята за психологически реализъм, нравствената оркестрация на душевния опит се разминава напълно със символичните функции, специфични за него. Няма човек, който би могъл да оприличи себе си на Прометей, Херкулес, Язон или Едип например, във всеки случай не и по пътя на непосредствената идентификация с тяхното поведение в митичния текст.

„Човешкото” там се проявява в модели-матрици, които използват силно обощени, а поради това и хиперболизирани, категории на психичния опит. Усвояването на тези герои от въображението в по-късни епохи задължително става през фокуса на някаква интерпретация, чрез усилията на една или друга теория, идеология, частна митология, адекватна на разума във всяка епоха.

Библейският цар Давид със сигурност не е разказан по този начин. Ако трябва да бъде мислен в категории на някакъв колективен тип способност за разказ, той е по-близо до модела на приказния фолклорен герой. Безспорно присъстват и легендарни мотиви, вплетени в целостта на историята, в никакъв случай не трябва да се забравя историографската цел на древния текст. И все пак крайният резултат не е нито мит, нито легенда, нито приказка, нито исторически репортаж. Можем просто да се задоволим с отказа от амбицията да го дефинираме в някой конкретен термин.

Можем, подобно на Дейвид Гън в края на 70-те години, да използваме предпазливото назоваване „произведение на изкуството” (a work of art). Тук обаче ще продължим да разсъждаваме по въпроса какъв е този дискурс, който побира в себе си информативността на историческото писание, развлекателната поучителност на фолклорната приказка и смразяващата символика на мита едновременно.

Нека тръгнем още веднъж от нравствената противоречивост в изображението на Давид, от онзи енигматичен реализъм на човешкото, който винаги е съблазнявал вниманието на западния читател. Един упорит и авторитетен археолог на историческата истина, скрита зад образа на древния цар – Барух Халпърн, издаде в самото начало на нашия век книга с показателното заглавие „Тайните демони на Давид. Месия, убиец, предател, цар”.

Разплитайки скрупульозно скритите значения в еврейския текст, авторът реставрира удивителната фигура на човек, който се е стремял към властта с радикалната безкомпромисност на политик от голям мащаб – хитър, умен, жесток и безскрупулен. Ясно е, че нито един мит и нито една приказка не изграждат подобни образи. Тях можем да срещнем само по страниците на някоя литературна творба. И Халпърн го потвърждава: „Ако всичко това е измислица, имаме автор, който е събрал Хамлет и Ричард ІІІ в един образ, древен предходник на Томас Харис, само че за разлика от него стремящ се да скрие съществуването на Ханибал Лектор.” (6)

Авторите от най-радикалната школа в модерната библеистика са убедени, че Давид (поне в приблизителните контури на библейския образ) никога не е съществувал, че неговото присъствие в текста има напълно легендарен характер, а историкът-второзаконник е аранжирал древни предания в писмена цялост с добре осъзната религиозна и националномитологична цел. Изследователи като Филип Дейвис и Дейвид Клайнс често сравняват историята на Давид с цикъла от разкази за крал Артур и неговите рицари на Кръглата маса.

На тези възражения останалите съвременни библеисти възразяват с една доста здрава логика: никоя легендарна сага, още по-малко сага за герой-основател на племе или държава, не изгражда образ с нравствено противоречиви черти. Легендарното мислене по принцип отбягва психологическата амбивалентност; легендаризиращите механизми на разказа по правило изглаждат неравномерностите, идеализират характерите, обобщават противоречията до монолитни и по възможност монументални фигури.

Легендата, с други думи, преувеличава дребното, възвисява обикновеното, и това е валидно с особена сила, когато става въпрос за важен герой от националната митология, от древното минало на някой народ. Най-лесният пример за сравнение ще бъде балканският епос, създаден около чутовната фигура на Крали Марко чрез неудържима хиперболизация на историческата истина за един дребен османски васал.

И за да се върнем обратно към образа на Давид, ще цитирам отново Халпърн, който обобщава своите наблюдения: „Когато минималистите сравняват образа на Давид с този на крал Артур, разликите изпъкват мигновено: легендите за Артур не го осъждат като убиец и не запълват повечето си време с извинения заради факта, че враговете му непрекъснато умират по един или друг насилствен начин” (7).

Робърт Олтър също тръгва от потребността да отхвърли идеята за легендарен характер на текста: „Мрачният исторически реализъм на тази история [...] със сигурност противоречи на представата за нейния легендарен характер. Ако Давид беше изобретение на много по-късна национална традиция, той щеше да се окаже най-странният цар-основател, познат досега: човек, който, преди да стане цар, е показан като колаборатор с архивраговете на Израел, филистимците; който допълва прелюбодеянието с убийство; който нееднократно се подлага доброволно на унижение, често е показван в своята слабост и се люшка между благородството на някои свои дела и грубата отмъстителност, включително на самото си смъртно ложе” (8).

Вече можем да разберем, че противоречията в изображението на библейския цар, точно защото са „човешки” налични и достъпни за коментар, пораждат един парадоксален ефект в съзнанието на модерния читател/изследовател. Щом като няма легендарен характер, не е приказка или мит, Давид трябва да е съществувал, при това историческата истина за неговите дела и неговия характер е запазена в размери, адекватни на древната близкоизточна представа за историческа истина.

„Мрачният реализъм”, за който пише Олтър, се е превърнал в доказателство за съществуването на един наистина изключителен, сякаш излязъл от драма на Шекспир, древен владетел.
Но не само толкова. Изумителните подробности от личния, дори интимния, живот на Давид, заедно с очевидния опит да бъдат обяснени и мотивирани неморалните епизоди в него, да бъдат оборени някакви (за нас напълно изгубени) упреци и подозрения, отправени от съвременниците, според библейските историци доказват, че текстът е бил създаден (и съответно е имал политически смисъл) само в епоха, не твърде отдалечена от времето, когато е царувал самият Давид.

Всъщност според най-убедителната до този момент хипотеза подобна история би могла да се появи в този вид и да има смисъл единствено през Х в.пр.н.е. (например в двора на цар Соломон) или най-късно през ІХ в.пр.н.е.

Образът на Давид като цар и човек най-вероятно е бил изграден върху вече съществувалата основа на близкоизточната историографска традиция и като цяло се е побирал в концептуалните рамки на представите за древен владетел.

Въпреки зашеметяващите подробности, които смайват съвременния читател, библейската фигура е здраво положена върху два актуални за своето време модела: древноизраелската идеология на героичното поведение и писмените източници, съдържащи биографии на царе. Самият текст нерядко се позовава на някакви (най-вероятни придворни) архиви, но за нас те са напълно изгубени. Това в общи линии е писмената традиция, върху която почива образът на Давид.

Освен нея съвсем очевидно има и друга, устна традиция: фолклорни приказки и предания, чиято намеса непогрешимо личи в епизоди като битката със страшния великан Голиат. Това съчетание (доста стандартно по принцип) на устен приказен наратив с дворцова историографска традиция (необходимо е да припомня, че преди 3000 години дворците са били единственото място за развитие на писмената култура в Близкия Изток) предопределя донякъде спецификата на текста. Но само донякъде. После идва това, което го прави изключителен и ненадминат за своето време: литературното майсторство, с което е създаден разказът. (9) За да проникнем в него поне донякъде, трябва най-напред да преодолеем няколко традиционни препятствия.

На първо място ще се разграничим от историческия позитивизъм в библеистичното разсъждение, достигнал до нас като наследство от усилията на 19 век. Според разпространеното (и революционно в сравнение с теологическата позиция) мнение на историческо-критическата школа историята на Давид, както и огромната част от Еврейската Библия, представлява мозайка от текстове или „документи”, писани по различно време, от различни автори и с различна цел, но събрани на едно място от т.н. „редактори”.

В продължение на век и половина всички автори, които следват тази тенденция, се занимават със скрупульозна филологическа дисекция на еврейския текст (най-често във варианта на масоретите, понякога с корекции от други версии като Септуагинта или таргумите, или свитъците от Мъртво море).

Големият наратив за Давид, който се простира в първите три книги Царе, се разчленява на отделни парчета и всяко от тях се изследва в периметъра на конкретен тип авторство и свързаната с него идеология. Не можем да отречем, че подобен подход може да намери своите убедителни основания в текста. Например повторенията; модерното западно съзнание трудно може да си представи, че един добър редактор ще допусне няколко (при това нерядко противоречиви) версии на едно и също събитие, или различни имена за една и съща местност, за един и същи човек.

Саул например само в границите на Първа книга е помазан три пъти за цар, всеки път при различни обстоятелства. Давид, от своя страна, два пъти се появява „за пръв път”, като непознат човек, пред Саул. Неслучайно ранните преводи на еврейския текст поправят тези „недомислици” със собствени средства.

Добронамерени историци като Йосиф Флавий си позволяват да направят подбор между различните варианти или да вметнат свой коментар върху нарушената (според тях) повествователна логика. Освен това трябва да се признае, че към оригиналния текст (както и когато някога се е появил) са направени добавки от по-късно време и различни по стил. Типичен случай е кодата, вместена точно преди смъртта на Давид (2 Цар:21-24), която по всеобщо признание побира материал от четири различни източника, без никой от тях да принадлежи по стил и възгледи към времето, когато е създадена основната част на разказа. Всичко това е стимулирало огромна историческа и филологическа работа – най-много върху Петокнижието и смятаните за исторически книги, сред които са книгите, разказващи за Давид.

Именно в контекста на сизифовските усилия по филологическо дешифриране на всяко парченце библейски текст в края на 70-те години на ХХ век се появява един алтернативен подход. Той идва встрани от линията на библейската екзегетика, поради което и внася свежи перспективи в интерпретацията на вече застояли проблеми. Идва литературознанието, което за пръв път поглежда историята на Давид като цялостен разказ с противоречиво и сложно послание, осъществено чрез комбинирана система от реторични и символични похвати (10). От този момент нататък множество особености на текста, дотогава смятани за нарушения в логиката или за резултат от различни типове авторство, започват да изпъкват в нова светлина: най-общо казано, като специфични особености на типа литературно писане, характерен за древния Близък Изток.

В неочакван ракурс се оказва видян „най-тежкият” проблем на библейското авторство – сглобеността на текста от парчета, писани по различно време и/или по различен начин. Поглед встрани към традициите на други древни култури от същия регион ще ни подскаже, че колажът всъщност е представлявал стандартна процедура на литературното писане.

Разностилието на сглобените части ни най-малко не е влизало в противоречие с идеята за авторство на подобен мозаечен текст. По-скоро обратното, то е било силен аргумент в полза на представите за автентичност и убедителност. Точно в тази посока на обяснение Робърт Олтър, един от пионерите на литературното направление, коментира драстичния случай на вече споменатата кода в разказа за Давид: „Би било неразумно да мислим, че разминаващите се пасажи представляват натрапени допълнения към основния текст, защото целенасоченото изработване на колаж от различни източници представлява многократно демонстрирана стандартна литературна процедура на древния Израел” (11).

Употребата на различни версии за едно и също събитие, от друга страна, внася идеята за сложност на живота, за наличието на противоречиви сили и тенденции в човешкото битие, за едновременното действие на множество механизми, които произвеждат индивидуална и социална реалност. Нека да вземем за пример двойното въвеждане на неизвестния момък Давид в двора на цар Саул.

1 Царства 16 разказва тъжната история на един владетел, обзет от зъл дух, чиито слуги се стараят да изнамерят лек и му препоръчват музикант, който ще гони бесовете, като свири на лира. Така в двора се появява Давид, „човек храбър и войнствен, който умно говори и е хубавец” (1 Царств. 16:18). Той се харесва много на цар Саул, който освен придворен музикант го прави и свой личен оръженосец. Веднага в следващата, седемнайсета глава е разказана битката между Давид и Голиат.

В самия край на главата щастливият Саул разпитва своя военачалник: „чий син е тоя момък? (1 Царст. 17:55), а веднага след това задава същия въпрос и на самия Давид: „чий син си, момко?” (1 Царств. 17:58). Формулата „чий син е…” в Еврейската Библия неизменно означава „кой е този човек?”. Очевидното удвояване на една ситуация, при това лишено от видима причина и логика, винаги е смущавало библейските коментатори (12).

Но нека да го погледнем сега като литератори, които се занимават с един установен и цялостен, съзнателно конструиран по този начин текст.

В мисленето на автора-съставител двата епизода, както изглежда, са изразявали две различни страни от присъствието на Давид и от историята на неговите отношения със Саул. В първия случай акцентът попада върху духовните качества на младия момък и върху неговите умения да лекува човешките души чрез особените си връзки с Бога, чрез способността да възвръща божествения дар на хармонията в измъчената душа на един отхвърлен от висшия повелител цар (13).

Във втория случай Давид прави своята първа крачка към мястото на военачалник-владетел чрез демонстрация на бойни умения, хитра военна тактика и бързи, решителни действия. Трябва да насложим единия към другия епизод, единия към другия образ на бъдещия владетел, за да прозрем, че библейският автор се опитва да внуши „духовното” и „военното”, изкуството и войната като две страни, еднакво силни в присъствието и в характера на Давид. Не на последно място и двата епизода завършват по еднакъв начин: те разкриват невежеството на Саул, неговата потребност да търси знание с помощта на другите хора.

Два пъти имплицитно е противопоставена умствената безпомощност на стария цар на комплексните дарби, вложени в младия момък. Подготвя се и онази последна стъпка, с която отчаяният, екзистенциално неспособен на знание, изтощен от борба с бесовете в себе си цар прибягва към помощта на магьосница-некромант в навечерието на своята гибел. Така вече започваме да разбираме способността на колажа да внушава символични послания по ненатрапчив, но скрито убедителен начин, още повече когато става въпрос за цивилизация, встрастена в желанието за перманентна интерпретация.

Изплитането на сложни асоциации и пораждането на взаимни влияния между различните части на един цялостен текст, както и между самостоятелни текстове още преди те да бъдат свързани в някаква цялост, е точно това, което постструктуралистичното литературознание би означило с термина интертекстуалност.

Авторът(14) на историята, която свързва пророк Самуел, Саул и Давид в разказ за появата на монархия, наречена Израел, безспорно е притежавал изключителна дарба на писател. Върху основата на документален исторически материал, чрез обработката на устно разпространени предания и легенди, но преди всичко с умението на голям разказвач той успява да изгради увлекателен и многопластов наратив с психологическа дълбочина и богати символични внушения.

И ако днес ни изглежда, че много от неговите похвати са не-литературни, т.е. по-подходящи за писането на религиозен трактат или на исторически репортаж, то това до голяма степен се дължи на факта, че самите представи за литературно писане, за литературност и не-литературност имат относителен, исторически променлив характер.

Неопровержимото присъствие на идеологически послания в текста, в същото време, по никакъв начин не подрива представата за неговата литературност. От една страна, става въпрос за древен и синкретичен тип културно мислене. От друга страна, достатъчно е да погледнем западната традиция от последните векове, за да се убедим, че добрата литература може да бъде упрекната в зависимост от идеологията само тогава, когато прави непочтени усилия да скрие тази зависимост.

Накрая трябва да кажа нещо и за формалната организация на текста, съдържащ историята на Самуел, Саул и Давид. В източноправославната религиозна традиция целият разказ е разположен в първите три от общо четирите книги Царства.

Според еврейския канон (последван от католическата и протестантската църква) съществуват две книги на Самуел (15) и две книги Царе. Нашият текст обхваща Първа книга Самуел, Втора книга Самуел и завършва във втора глава на Първа книга Царе. Но и това не ни дава достатъчно ясна представа за някогашната цялост на разказа.

Появата на две отделни книги Самуел не е иманентна на еврейския текст и се е появила едва при първия превод на гръцки език през ІІІ в.пр.н.е. Причината е имала изцяло технически характер и е произтичала от особеностите на древното „книгоиздаване” в свитъци. Тъй като дължината на свитъка е била стандартна величина, а историята не се е побирала в един-единствен свитък, наложило се е нейното разделяне, за да попадне в Александрийската библиотека.

Според някои изследователи на книгите възможно е краят на историята, сега заемащ първите две глави на следващата книга (Трета книга Царства в нашия превод), да е бил допълнително отделен от целостта на големия текст и да е бил поставен на новото място от някой късен редактор като въведение в историята на цар Соломон (16).

Така или иначе, за нас историята, която разказва появата на първата еврейска държава, наречена Израел, е по-важна със своята изключителна способност да изгради портрет на един конкретен човек, по-вероятно действително съществувал, като се започне с неговата младост и се завърши с последните дни на дълбока старост.

Страница след страница литературният образ на цар Давид се разгръща като послание на един древен свят, разкриващо неговите възгледи за природата на човека, за силата на властта и за механизмите на историческото развитие. Послание, което и днес не е загубило нито своята актуалност, нито своята притегателна сила и продължава да вълнува западното въображение.

Първата публикация на текста е в Public Republic

1. Броят на жените обикновено се сочи около 200, макар че според феминистката библеистика стига до 10-12% от целия персонаж.

2. Gros Louis, Kenneth R. R. King David of Israel. In: Literary Interpretation of Biblical Narratives. Vol. 2. Abingdon, Nashville, p. 205.

3. Halpern, Baruch. David’s Secret Demons. Messiah, Murderer, Traitor, King. Eerdmans Publishing Co. Cambridge, 2001, p. 6.

4. Alter, Robert. The David Story. A Translation and Commentary of 1 and 2 Samuel. W.W.Norton, New York & London, 1999, p. IX, p. XVIII.

5. McKenzie, Steven. King David. A Biography. Oxford University Press, Oxford, 2003, p. 46.

6. Halpern, B. David’s Secret Demons, p. 76.

7. Halpern, B. David’s Secret Demons, p. 76.

8. Alter, R. The David Story, p. ХVІІ.

9. Тук би трябвало да добавя, че никой превод не е в състояние да предаде адекватно богатата система от асоциации, фонетични игри, алюзии, метафорични внушения, с която един доста беден откъм лексикални запаси древен език успява да кодира виртуозно по своята сложност послание.

10. Сред най-важните трудове, които поставят началото на тази интерпретативна посока, са: Gunn, David. The Story of King David. Sheffield: JSOT Press, 1978; Clines, D.J.A. Story and Poem: The Old Testament as Literature and Scripture. – Int. 34 (1980); Fokkelman, J.P. Narrative Art and Poetry in the Books of Samuel. I. King David. Assen:Van Gorcum, 1981; Alter, Robert. The Art of Biblical Narrative. Basic Books, Inc., Publishers. New York, 1981.

11. Alter, R. The David Story, p. X

12. Изказвани са дори гротескно неподходящи за библейското мислене хипотези: например че амнезията е била част от болестта на Саул, или че неговият военачалник Авенир се опитва да го заблуди съзнателно. Все пак преобладава мнението, че двата случая идват от различни традиции. Това обаче не обяснява защо „редакторът” ги е оставил в толкова непосредствена близост без коментар на логическото противоречие.

13. По-подробно вж.:Alter, B. The David Story, pp. 110-111.

14. Отново бих искала да припомня, че определенията автор, съставител и редактор не могат да бъдат ясно разделени, когато говорим за Еврейската Библия.

15. Тук и навсякъде в книгата съм се постарала да върна на имената с наставка –ил в нашия Синодален превод оригиналното произнасяне с наставка –ел, тъй като то много ясно отвежда към разпространената в езиците на древния Ханаан дума ел или бог, често вплитана в състава на мъжките имена.

16. Вж.: Alter, R. The David Story, p. X.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • David // 15 май, 2011 //

    ne znaeh, che voinata mozhe da bude izkustvo…

Коментирай