Public Republic Art Studio

Из “Пастирът”

22 февруари, 2011 от · Няма коментари

Джефри Дивър

5243713736_647aa34e72
Photo: home_of_chaos

Много държавни агенции назовават служителите и отделите си с инициали или с акроними, ала незнайно защо в нашата на мода са псевдонимите.

Основните телохранители в организацията си наричаме „клонинги“, понеже следват подопечните си като сянка. В отдела за техническа поддръжка и комуникации работят „магьосници“. Има и „чистачи“ – аналитиците и тактиците, способни да забележат снайпер от километър и половина разстояние или бомба, скрита в мобилния телефон на жертвата. Колегите, отговорни за наблюдението, логично са „шпиони“.

Аз съм в Отдела за стратегическа защита – най-старшият от осемте му служители. Ние обмисляме и привеждаме в действие плановете за защита на поверените ни хора. Заради мисията си носим прозвището „пастири“.

Едно звено – Отделът за проучвания, най-важният според мен – няма прозвище.

Пастирите не могат да си свършат работата добре без добро предварително разузнаване. Често поучавам младшите служители, че ако се постараят при предварителното проучване, ще си спестят тактическа огнева сила по-късно.

За щастие моето протеже беше най-способното в отдела.
Обадих ѝ се.

Едно позвъняване. После от слушалката долетя гласът є:
– Дюбоа.

Обаждах се на подсигурения ѝ срещу подслушване телефон, та затова началото беше делово.
– Клер. Изникна ситуация.
– Да?
– Лавинг е жив.

Обмисли информацията.
– Жив?… Не ми изглежда възможно.
– Но е.
– Да помислим… – заговори тя почти на себе си. – Изгорялата кола, ДНК анализът…
Помня доклада. Изреждаха съвпаденията, помниш ли? – Клер Дюбоа беше по-възрастна, отколкото подсказваше момичешкият ѝ глас, макар и не много по-възрастна. Къса кестенява коса, деликатно сърцевидно лице, навярно изваяна фигура – и аз като всеки мъж бях любопитен, но тя оставаше скрита под широките панталони, които всъщност предпочитах да носи вместо поли и рокли. Заради удобството, не за друго.

– Няма значение. В града ли си? Трябваш ми.
– Питаш дали съм отпътувала през почивните дни? Не. Плановете се промениха. Искаш ли да дойда? – попита ме с енергичния си невъзмутим глас.

Представих си как закусва, а септемврийските лъчи струят през прозореца на тихата ѝ къща в Арлингтън, Вирджиния. Дали носеше плътна тениска или пристегнат с колан халат? Въображението ми не можеше да нарисува нито един от вариантите. Възможно беше да седи срещу млад мъж с набола брадичка, надзъртащ любопитно към нея през сведения „Вашингтон Поуст“. И това оставаше загадка.

– Набелязаната жертва е във Феърфакс. Не знам подробности. Времето ни притиска.
– Разбрано. Само да уредя това-онова. – Чух трополене на клавиши, Клеър пишеше по-бързо от всички на света. Промърмори по-скоро на себе си: – Госпожа Глоцки, съседите… водата… добре. След двайсет минути съм там.

Подозирах, че страда от някаква степен на хиперактивност. Ала това обикновено работеше в моя полза.
– Ще съм на път със семейството, но ще ти възлагам задачите по телефона.

Сбогувахме се. Отчетох се в транспортния отдел, че ще взема един „Нисан Армада“ от просторния гараж под сградата. Подкарах по Кинг Стрийт, после по тесните старинни улички на Стария град в Александрия и прекосих река Потомак откъм Вирджиния, недалеч от Вашингтон.

Колата не беше издайнически черна, а светлосива, прашна и поочукана. Превозните средства са съществена част от бизнеса в сферата на личната охрана и нисанът – както всичките ни останали коли – беше модифициран с бронирани стъкла и врати, пневматични гуми, подсилени амортисьори и облицован със стиропор горивен резервоар. Били – нашият специалист по автопарка – беше подсигурил скарата с „бандаж“, както го наричаше той – брониран панел за защита на двигателя.

Паркирах по диагонал и влетях в къщата от кафяв камък, из която още се носеше ароматът на сутрешното кафе, което само преди час си бях сварил в специалната машина за една чаша. Опаковах набързо голяма раница. Тук за разлика от кабинета стените бяха осеяни със свидетелства от миналото ми – дипломи, удостоверения от допълнителни образователни курсове, благодарности от бивши работодатели и доволни клиенти, сред които Държавният департамент, ЦРУ, ФБР. Също и британските МИ5. Имаше и няколко фотографии от по-ранните ми години, заснети във Вирджиния, Охайо и Тексас.

Не знам защо бях решил да окача този миш-маш по стените. Рядко го поглеждах и никога не канех приятели тук. Преди няколко години просто си помислих, че така е редно, когато се преместиш сам в просторна къща.

Преоблякох се. Обух джинси, камуфлажно яке и черна поло блуза. Заключих, нагласих двете аларми и се върнах в колата. Поех към магистралата, като същевременно набрах номер и пъхнах хендсфрий устройството в ухото си.

След трийсет минути бях пред дома на семейството, за което трябваше да се погрижа.
Феърфакс, Вирджиния, е приятно предградие с всякакви жилища – от бунгала с по две спални и плътни редици градски къщи до разкошни десетакрови имения, отделени едно от друго от демилитаризирани зони, маркирани с бариери от дървета. Къщата на Кеслерови заемаше златната среда между тези крайности и беше разположена сред едноакров двор – наполовина тревист, наполовина засаден с дръвчета, чиито листа започваха да губят лятната си жизненост и се готвеха да пожълтеят – дървета, отбелязах си наум, които предоставяха съвършено прикритие за снайперист, ако Хенри Лавинг си бе довел подкрепление.

Направих полукръг, паркирах нисана в алеята и слязох. Не познавах лично агентите от ФБР от другата страна на улицата, ала ги бях видял на снимките, изпратени от асистента на Фреди. Приближих колата им. И те разполагаха с описанието ми, но за всеки случай държах ръцете си отпуснати край тялото, докато видят кой съм.

Представихме се.
– Никой не е спирал пред къщата, откакто сме тук.
Прибрах служебната си карта.
– Регистрационни табели от други щати?
– Не сме забелязали.
По-различно от „не“.

Един от агентите посочи широкото четирилентово шосе наблизо.
– Видяхме няколко вана там, големи. Намалиха, пог¬леднаха насам и продължиха.
– На север ли отиваха? – попитах.
– Да.
– На половин пресечка оттук има училище. Днес играят футболен мач. Учебната година започна наскоро. Предполагам, че са били родители, които са се чудили накъде да свърнат за игрището.

Информацията ми изненада и двамата. Клер Дюбоа ме бе осведомила по пътя, след като я помолих да провери за събития в района.
– Но ми сигнализирайте незабавно, ако ги видите пак.

Нагоре по улицата хората косяха пооредялата трева в дворовете си или събираха с гребла първите окапали листа. Беше топъл свеж ден. Огледах два пъти целия район. Често ме обвиняват в параноя. И навярно са прави. Ала противникът ми беше Хенри Лавинг, шлифован в изкуството да остава невидим… до последния момент, разбира се, когато заявява присъствието си натрапчиво. Спомних си отново как преди две години в Роуд Айлънд излезе въоръжен от кола, в която просто нямаше как да е бил.

Само че беше.

Наместих раницата си, върнах се до нисана и поглед¬нах отражението си в стъклото. Понеже Райън Кеслер беше полицай, реших, че ще спечеля доверието му, ако изглеждам по-скоро като ченге под прикритие, отколкото като строг федерален агент, какъвто по-скоро съм. С небрежните дрехи, късата пооредяла кафеникава коса и брадичка, по-малка, отколкото ми се иска, сигурно приличах на десетките делови татковци на по четирийсет, окуражаващи гръмогласно синовете или дъщерите си на футболното игрище наблизо.

Обадих се по кодирания телефон.
– Ти ли си? – попита Фреди.
– Пред Кеслерови съм.
– Забеляза ли момчетата ми?
– Да. Избрали са добро място. И видно.

– Какво да правят? Да се скрият зад глинените гномчета в ливадите? В предградията сте, синко.
– Не беше критика. Ако Лавинг е изпратил разузнавач в района, искам да разбере, че сме на линия.
– Смяташ, че някой вече се е добрал дотам?
– Вероятно. Но няма да предприеме нищо, преди да пристигне и Лавинг. Нещо повече за местонахождението или превозното му средство?
– Не.

„Къде ли е Лавинг сега?“, почудих се, представяйки си магистралата от Западна Вирджиния. Разполагахме със защитена къща, много добра, в Лъри. Дали Лавинг приближаваше?
– Почакай, получавам нещо… – обади се Фреди. – Интересно. Тъкмо попита. Екипът в мотела ми изпрати подробности. Потеглил е в светъл седан. Никой не е забелязал модел, година, отличителни белези.

Хенри Лавинг активира гените на забравата. Вярно е обаче, че повечето хора са извънредно ненаблюдателни.
– Според мен му трябват поне три часа да стигне при вас – констатира Фреди. – И ще изгуби още време в подготовка, преди да нападне Кеслерови.
– Задължени ли са ти щатските полицаи във Вирджиния?
– Не, но аз съм такова мило момче, че няма да ми откажат нищо.

Понякога лукавството на Фреди ме изнервя. Но в този труден бизнес всички средства са позволени.
– Ще дадеш ли снимката му на щатската полиция? Нареди да я разпратят до всички коли между Феърфакс и Западна Вирджиния с оранжев код.

Патрулните полицаи щяха да получат съобщението на компютрите си и да се оглеждат за светли коли и шофьор, отговарящ на описанието на Лавинг. Оранжевият код означаваше, че е опасен.
– Ще го направя, но знам, че си математически факир, Корт.
– И?
– Раздели милион коли на четирийсет патрулни полицаи. Какво се получава?
– Благодаря, Фреди.

Сбогувахме се и набрах номера на Райън Кеслер.
– Ало?
Казах му кой съм, съобщих му, че съм пристигнал и след минута-две ще съм при него. Помолих го да се обади на Фреди да удостовери самоличността ми – добра мярка за сигурност, но я приложих и за да налея масло в параноята му. Знаех, че понеже Кеслер е полицай – при това награден с медал – ще ми се подчинява неохотно и исках да усети реалността на заплахата.

Тишина.

– Там ли сте, детектив Кеслер?
– Вижте, сър, казах на агент Фредерикс и на онези мъже отвън… забелязвам и вас, агент Корт… Казах им, че няма нужда.
– Все пак бих искал да поговорим. Ако не възразявате.

Не си направи труда да скрие раздразнението си.
– Само си губите времето.
– Ще ви бъда признателен – любезно отвърнах.
Държах се свръхучтиво – протоколно, както твърдят понякога. Ала спокойното, сдържано поведение често печели съдействие по-лесно от шумните заплахи, в които така или иначе не ме бива много.

– Добре, добре. Ще се обадя на агент Фредерикс.
Попитах го дали е въоръжен.
– Да. Проблем ли е? – възкликна сприхаво.
– Не. Изобщо.

Бих предпочел да не е въоръжен, но като полицай имаше право да носи оръжие, а битката да придумаш ченге да се откаже от пистолета рядко си струва усилията.
Дадох му време да поговори с Фреди, докато оглеждах дома му.

Почти всички еднофамилни къщи не са пригодени да защитават обитателите си.
Видимост, лесно проницаема конструкция, запалимост, уязвимост срещу термални сензори, ограничени маршрути за бягство. Не предлагат никакво тактическо укритие. Един-единствен куршум е достатъчен да сломи съпротивата. Гордо рекламираните пет минути за реакция от страна на охранителните компании означават просто, че престъпникът разполага с гарантиран прозорец да мародерства безнаказано. Да не говорим, че дългата диря на финансовите документи и нотариалните свидетелства за недвижими имоти и автомобили за нула време го отвежда право до прага и на най-уединения гражданин.

Pastirat-REKL
Пастирът
Джефри Дивър

Зад познатите специални служби се крие секретна анонимна агенция за охрана при извънредни обстоятелства. И там са най-добрите експерти по сигурност…

Корт е пастир – старши офицер в отдела за стратегическа защита. Безкомпромисен, отдаден на работата си, ненадминат тактик…

Хенри Лавинг е наемник. Професионален изнудвач, който напипва слабото място на жертвите и изтръгва информация с всякакви средства…

Когато полицай Кеслер изненадващо се превръща в мишена на безскрупулния престъпник, Корт поема защитата на семейството му. Но за пастира случаят не е рутинна задача – той е възможност да отмъсти на Лавинг за смъртта на близък…

Скоро ситуацията ескалира в смъртоносно състезание между защитник и наемник, в динамичен дуел между непредсказуеми мъже. А Корт трябва да реши дали да защити своите подопечни или да ги използва като стръв в името на отмъщението.

Харизматичният Корт е новото оръжие в арсенала на Дивър от запомнящи се персонажи. „Пастирът” се нарежда сред най-успешните романи на гросмайстора на жанра и вероятно ще бъде начало на нова вълнуваща поредица. Джефри Дивър е автор на „Колекционерът на кости”, „Часовникаря”, „Спящата кукла”, „Обект № 522”, „Не се обръщай”, „И няколко червени рози”, „Сенчеста зона”.

Технически параметри:

Издателство: ЕРА
Жанр: трилър
Превод: Емилия Карастойчева
Корица: мека
Брой страници: 416
Цена: 15,00 лв.
Дата на излизане: 15.11.2010 г.
ISBN: 978-954-389-111-5

Повече информация можете да намерите тук.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай