Public Republic Art Studio

Заместник-началник склад

22 февруари, 2011 от ·

Димитър Ангелов

peizaj
Снимка: Rosino

Да преминеш през националнoто архитектурно наследство е винаги чест, ако не и удоволствие – през най-красивия площад, най-съвършения квадрат в Европа, разположен непосредствено до най-голямото естествено калище на столицата. “Мирише на отлив!” – казват най-деликатните, вдъхновени от традиционния патротизъм. В този ден, по някаква неясна причина, радостта, крясъците и възкликванията, ентусиазмът и отчаянието, цялото това нездравословно оживление, затрудняваха движението на всички, които бързаха да хванат кораба.

Някакъв фолклорен състав репетираше един фарс за демокрацията. До него се провеждаше симпозиум по гражданствена компетентност. Говореше се прекалено високо за свобода, справедливост и други подобни и не се разбираше нищо – обстоятелство, което привличаше вниманието, а може би и интереса на тълпите, но също така на интелектуалците, чиновниците, безработните. Дори просяците намираха много забавна тази гюрултия.

Един известен артист обясняваше с голям ентусиазъм и задоволство метафоричното или символично, или някакво друго значение на нещо като скулптура – алегорично произведение на тема “демокрация”. До нея едва се крепеше права глинена статуетка – причудлив символ на свободата – съвсем безформена, загатвайки, както уж се разбра, едно безмерно разширяване (нека бъде експанзия!) и която тъкмо поради това била засега с много скромни размери (една ръждясала ламарина, имитираща глина, почти в две измерения, изложена на постоянно изтъняване, тоест, на едно непрекъснато увеличаване на крехкостта и изчезване вследствие на ерозията и крайно ограничената употреба).

Важно е да се подчертае, че само един възпитан, трениран и търпелив поглед би могъл да се задържи по-продължително върху повърхността й. Някакъв висок, доста тъжен индивид, обясняваше на група приятели, че когато се говори за репрезентативна демокрация всъщност става дума за олигархична демокрация, но засега нямало нищо по-добро и тем подобни, известни от край време.
Гюрултията сближаваше до известна степен класите и видовете – имаше кучета, гълъби, няколко кози, две-три едри крави и други добичета. Само една котка, безразлична към спектаклите, но винаги нащрек, поддържаше нисък профил.

Въпреки всичко имаше някои заслужаващи уважение основания за оживлението на духовете и на много души: само няколко дни преди това бяха наградени с Големия Кръст за Заслуга един обущар, един бакалин и една книжарка, хора от народа, които се бяха заели с благородната задача да поддържат населението здраво стъпило на земята, прилично нахранено и обнадеждено чрез случайни или неизбежни четива.

В кораба ме чакаше друга малка изненада. Не е приятно да гледаш една продължителна, прекалена усмивка. Пред мен една госпожа се забави повече от петнадесет минути на същата страница. Кой не е страдал от чисто състрадание? Каква непреодолима трудност се изправяше пред нея? Какъв род чувствителност не й позволяваше да покаже някакво недоволство? Как беше възможно да заспиш, без да изчезне усмивката ти? Дали не имитираше смъртта до съвършенство? Или пък късогледството майсторски симулираше четене? Няма толкова поглъщаща симулация, която да трае толкова дълго. С каква пълнота функционираше късогледството, имитирайки себе си – като човек, който се смее, само защото е късоглед.

Едно леко чувство за вина ме разсея и погледът ми се спря на една фигура с доста неестествени, бих казал, странни движения. Той се навеждаше, усмихваше, извиваше, внимателно си водеше бележки с молив (на борда мастилото беше огромен риск) и всичко показваше, че е някакъв поет с колективно вдъхновение. Не, той почти лягаше на пода… Само можеше да бъде фотограф – виждаше се, че има работа с един труден ъгъл. Не, той броеше – медузи, риби, чайки, облаци?
Любопитството, колкото и да е дискретно, ни подтиква да правим неуместни и абсурдни предположения:

- Фотограф сте, нали? Упражняването в наблюдателност е изключително важно.
- Не, не…
- Какъв сте по професия? – поправих се най-непринудено. – Искам да кажа – коя е Вашата сфера?
- Преработваща индустрия.
- По-точно?
- Романи, театър, поезия.

И в този миг го познах – беше авторът на бестселъра “Случай в склада”.
- Моля да ме извините, че не Ви познах веднага – виждал съм толкова Ваши снимки в толкова вестници и списания. Какъв позор! Моля за извинение! Вие, господине, описвате възхитително не само четиридесет и трите хиляди артикула от склада…
- Четиридесет и три хиляди и осемстотин и тридесет и девет, в този момент. Извинете за прекъсването!

- И с каква изящност се задържате в най-подробното описание на плесента (истинска теория на цветовете!), на ръждата, на въздуха, на околната среда. Това, което най-вече ме възхити във Вашата проза обаче е щателното описание на нюансите, които сякаш далече надхвърят по брой съществуващите в природата и във вселената, за които, въпреки всичко, не знаем почти нищо. А също и най-малкият детайл при всяко спъване или падане, когато си ударите тила или лакътя…
- Трябва да Ви призная, че в действителност…

- Няма съмнение, че действителното е най-голямата загадка, на всички времена. Продължавайте!
- Ограничих се в изработването на един доколкото е възможно пълен инвентар на човешката душа чрез всичко, с което си служи, без да забравям растенията и животните, и природата изобщо. Не съм добавил нищо друго, освен ако не съм се заблудил с някой синоним, поради стилистичен императив. Но ако съм пропуснал основни неща, те биха могли да се сведат до други, вече изброени, тоест, разказани.

Той гледаше на нещата като на редни числа: всяко имаше своята прелест независимо от мястото му. Очите му се напълваха със сълзи, когато констатираше някое прекомерно разстояние между тях, но лицето му бързо се озаряваше от друга, неочаквано трогваща близост, навяна по пътя на аналогията.
- Вижте оная чайка, втората отляво, сега седмата, отгоре надолу, а сега първата отдясно, в този момент втората отдолу нагоре, а сега пък първата отдясно на групата. Вече я изгубих. Успяхте ли да я идентифицирате?
- Познавам я лично. В броенето и в изброяването съм по-бърз от тях, простете ми за нескромността.

- С тази бързина, с размаха на полета на въображението Ви, Вие, извинете, Вие господине, сте способен да създадете най-чудесната проза. Пред едно такова описание, тъй както си го представям, изработено от Вас, морето би изглеждало като пустинен, мъртъв пейзаж.
- Наистина, ако не бяха чайките, които не представляват част от морето, то би заприличало на празен склад, искам да кажа, открит паркинг, където ще бъде построен нов мегастор. Впрочем, имам слабост, страст към големите пространства. Прекарах две години в Съединените щати на работа в…

- Сега разбирам откъде блика великолепието на Вашата проза. Америка е един колосален склад. Снабдява всички интелектуалци по света. Нека ги наречем хора на изкуството, творци.
- Блестящо сравнение! Само че е склад обърнат наопаки, пълен с такова огромно разнообразие на видовете, което, за щастие, още не познаваме. Защото никой не понася толкова красота!
- Много уместна забележка! Не изпускайте порядъка на движенията. Перспективата е всичко. Ритъмът също е важен. Всичко хубаво! Внимание! Отново същата… Беше толкова бързо. Довиждане!

От тази страна на реката градът изглежда като изоставен, много преди измислената му история. Погледът ми го покрива с воал от продъжителна тишина, а залезът пречиства белотата му. Сега е без петна от всякакъв род, от всякакъв вид. Колко е коварно бялото!

Превод от португалски: Емилия Кръстева

Текстът е публикуван в Литернет

Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.

“Заместник-началник склад” – “O fiel de armazém” – in: Longe da espécie, 2006

Dimíter Ánguelov

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini