Public Republic Art Studio

Петък, 7 януари

8 януари, 2011 от · Няма коментари

Оля Стоянова

Не съм най-подходящият човек за водене на дневник, защото при мен времето е спряло. Дали датата горе ще бъде 7 януари, 10 септември или 17 септември – няма особено значение. От почти две години, сутрините, пък и обедите и вечерите, си приличат.
Страхил се разбужда, настойчиво започва да повтаря “ам-ам” (това съм аз), проверява веднага след това дали баща му е тук или е на работа, през това време Сани е чула, че сме будни и тича щастлива и тя на спалнята. Когато отиваме в другата стая виждаме, че леглото на Вико е още топло… Няма как – някои трябва да ходят на училище.

Е, аз съм щастлива, че тези две години не бях в редакцията.. Как да кажа, че ми липсват сутрешните планьорки, четенето на вестници и онези намусени физиономии… Трябва да си кривя душата, а това не е необходимо.

И така – денят е същият, както вчера и надявам се – както утре. Опитвам се да овладявам желанието да тръгнем нанякъде надалече, защото организацията ни е сложна – не можем да правим преходи в планината, Вико е на училище, Сани е на балет, Страхил казва “гуш” и протяга ръце, когато пътят стане стръмен. Опитвам се да не броя за изгубен всеки ден, прекаран в София.
Затова правим разходки за по един ден в радиус сто-двеста километра около София, децата строят аутобани и правим торти, например. Живко е раннобуден и вече е направил палачинки за тортата (решение от снощи). По-късно обаче сменяваме концепцията за тортата – няма да е с толкова много палачинки (те остават само шест), а ще бъде с повече сметанов крем и само в основата ще има навити палачинки със сладко от вишни.

После Живко подлъгва децата с пистата за колички, те правят мостове и лупинги, подпират ги с книги и заемат цялата маса. Дори Страхил знае да работи с джойстика и ако преди успяваха да го излъжат, че кара той и му пробутваха неработещ контролер, сега той първо проверява дали кабелът не виси във въздуха и тогава се включва в играта. После се пренасят на пода в кухнята – пистата минава под масата, мушва се под пейките и децата са възхитени.

Как така Живко успя да зариби и тримата на темата с колички – нямам обяснение. Дори Сани силно се вълнува от темата.
И така – равносметката от вчера – една розава торта (по желание на Стояна), малко рев (Страхил хвърлил количка по Виктор, той се ядосал и го ударил по памперса, Стояна се намесила и те двамата я бутнали), една хубава книга, която дочетох в три през нощта (“Откат” на Захари Карабашлиев), първите написани думи от Сани (мама и тати), смехът на Вико вечерта от съседната стая, докато чете “Автобиография” на Бранислав Нушич, планове къде утре да ходим – на ски или с децата да снимаме едни оброчни кръстове… Понякога денят се изнизва тихо и кротко, на практика нищо не се случва и това му е хубавото.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай