Public Republic Art Studio

Четвъртък, 6 януари 2011

7 януари, 2011 от · Няма коментари

Оля Стоянова

Това е бягство от децата за два часа и половина.
Над Драгоман, малко след последните къщи, има стара разрушена църква. Покривът се е срутил, върху стените й растат бурени, а след като се наведеш и влезеш в нея, после вдигаш глава и виждаш небето. От стенописите не е останал и фрагмент – само на места има следи от разтекла се боя, която дъждът и снеговете са измивали. Тъжните лица на светците вече ги няма. В снега около църквата се чернеят стари каменни кръстове. Надписите не се четат.

Преди не си личеше, че наблизо има гробище. Част от паметниците се криеха под клоните на рехавата гора, а наоколо имаше широка поляна, на която пасяха коне. Само за пет-шест години пейзажът доста се е променил – новите паметници са запълнили поляната, пропълзяли са над града, а църквата е още по-западнала. Толкова западнала, че вече не става въпрос за възстановяване – просто оттук нататък й остават още няколко години да стърчи, после ще останат само зидовете.

В снега си личат следите на кучета и котки, които разчитаме. Стояна ми държи ръкавиците и чака да приключа със снимките. Зачервила е бузи и е добре опакована в екипа за ски. Официално поводът за пътуването е да отидем до вилата и да й вземем ските – тя цяла година чака този момент. Истината е, че ни беше жал да я оставим вкъщи, когато каза, че иска с нас. А иначе преди няколко дни Живко взе цялата екипировка – и ски, и обувки, и щеки, даже и сноуборда на Вико, който той вече не кара, защото се прехвърли на ски, но нейните ги е оставил по някаква причина, която и той не знае каква точно е.

Сега тя седи на снега, температурата е минус седем-осем градуса, духа доста силен вятър и тя пита през две минути дали сме стигнали до къщата. Аз й отговарям: “Почти”. Къщата е на трийсетина километра оттук и ние правим планове да минем оттам, но не непременно днес. По-скоро изягахме от останалите, за да направим една разходка.

После идва Живко и тръгваме нагоре към билото. Това е Чепън планина. Най-високият й връх се казва Петровски кръст (почти1200 м н.в.), а под него се намира тракийско светилище на Сабазий, горе има оброчен кръст. По данните от джипиеса сме на три километра от мястото с кръста и при нашите сметки – дори при бавно ходене със Сани, ще сме горе за един час.

Пътем снимаме Сани – тя едва-едва си подава носа под шапката. Затъва в преспите, стъпва по хрупкавата коричка на снега и се чуди защо на едно място има толкова сняг, а на друго – няма нищо и си личат тревите.

Заради вятъра, казваме й ние. Тя отговаря “Уаууууу” и продължава нагоре.

Ходенето в този сняг ми напомня за Мургаш – за пътя нагоре към върха, за внезапните пориви на вятъра, за снежните навявки и преспите с височина повече от два метра.
По някое време Сани отсича “уморих се”. Даваме й време да си почине, аз бера шипки, Живко й показва къде са големите снежни преспи, но нищо не помага. “Искам да се връщаме при колата” и “Жадна съм” са онези пароли, които показват, че оттук насетне нещата излизат извън контрол.
Какво става, ли? Ами, отлагаме още малко връщането – показваме й ей-онова баирче, което трябва да качим, за да стигнем, лъжем я, че колата е в нашата посока, накрая излиза още по-силен вятър и се отказваме. Не ни е за първи път да не отидем до края. Онова стихотворение за Великите географски открития е именно по такъв сценарий.

Великите географски открития

Семейство с деца,
което спира
край пътя -
отваря прозорците на колата
и пита -
има ли път
по-нататък.

Аз мърморя: “Мразя да се връщам по средата на пътя”. Живко ми отговаря: “Знам, знам, и аз съм така, ама детето…” Сигурно гледам лошо, защото ми предлага ако искам да изтичам нагоре до върха, а те двамата да слизат.
Което не е лошо като предложение, но аз вече се чувствам гузна и казвам: “Давай, прибираме се всички”.

Това би могло да е история с отворен край. Затова за финал й слагам изпитана кулинарна рецепта от времето, когато живеехме на връх Мургаш.

На връщане спираме за минута-две да берем шипки, Сани ни дава наставления “Пази се, мамо, за да не те хване щипката”, аз подавам пълните шепи на Живко, а той ги слага в джоба на песесарското си яке. Шипките са ярко червени, но меки на пипане, попарени от сланата и снега. Хората обикновено казват: “А, ама те са развалени”. Всъщност – не. Те са една степен преди мармалад. От тях става хубав чай – гъст, почти черен и Живко всеки път казва, че този чай може да се маже на филийка. Едни приятели пък твърдяха, че чаят, който правех тогава (шипки плюс листа на ягоди, жълт кантарон, цели плодчета боровинка и още каквото намерех около Мургаш), им действал като любовно биле. Не сме ги чували отдавна и не знам дали действието му преминава с времето или е за цял живот.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай