Public Republic Art Studio

Събота, 01.01.2011

2 януари, 2011 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Огромните числа във вчерашния календар днес преминаха в пълен минимализъм:
01.01.2011
Доста приятна за писане дата. Броячът се занулява и отново се връщаме към изначалната прямота на единицата. И се чудим дали сме спечелили или загубили още една година от живота си. Моето вътрешно убеждение е, че сме спечелили, но не мога да го докажа.
Извън питагорейските трепети около единици и тридесет-и-първици между вчера и днес няма промяна, и слава Богу. Навън всичко тъне в тънък лед и пълна тишина, което е още едно удоволствие. Едва сега, когато постоянният шум от колите по “Патриарха” е изчезнал, аз разбирам, че го е имало. Така се почувствах и когато затвориха Кремиковци. Появи се някакъв чист въздух между къщите, ама викам си, какъв е този чист въздух, да не са си сменили местата полюсите, както е предсказала американската Ванга, г-н Едгар Кейси, пък аз да не знам, или някое друго полукосмическо явление…
По предварителен план щяхме и ние да заминаваме на планинска къща с приятели, но неотложни работи ни задържаха у дома. Снощи си изкарахме както обикновено и това също ми хареса. Въртяхме каналите с дистанционното и тъй като не очаквахме нищо особено, успяхме да се посмеем на разни скечове.
Не е важно дали новогодишната програма е умна или тъпа. Важното е да я има. На Нова година трябва да има новогодишна програма, не мога по това време да гледам Хистъри чанъл. Искам балет, майтапи, хора със сребърни шапки да пръскат конфети и т.н. Това е единственото време, в което очаквам да ме развличат.
Какво обаче ми направи впечатление вчера? По пътя си към глобализацията, България е излязла от себе си, но е достигнала до размерите на Балканите и там се е заклещила. Музиката, която се пускаше из националните ефири напомняше за границите на Османската империя преди тя да тръгне към Виена. Свиреха се почти еднакви кючеци в диско аранжимент. В някои певците/певиците гъгнеха по гръцки, в други кършеха гласове по сръбски, но когато изпищяваше солото на кларнета, всички географски догадки си идваха на мястото. Текстовете си бяха на български, та, дето се казва, и Кирил и Методий се бяха разписали в композициите.
По този повод си спомням за едно интервю, което Таня Чипева взе през 2005 г. от едни белгийци. По онова време двете работехме бюро до бюро във в. “Труд”. Та тези белгийци, които от няколко години насам се бяха преселили да живеят в България, продължаваха да си говорят на френски, но се смятаха вече за българи. В мазето си имаха механа, жената копаеше марулите на двора, мъжът пиеше бира по потник и т.н. И те бяха разказали нещо, което тук ще цитирам по памет:
“Минаваме ние през Брюксел и гледаме – там опънат панаир на народното творчество на различните европейски нации. И веднага питаме къде е българската палата. А организаторите ни казват, че такава нямало. Как така няма да има! Че като им вдигнахме един скандал… Тогава веднага ни дадоха палата и ние наизвадихме вълнени плетени чорапи, шарени покривки, кавалите и каквото там имахме, та да представим страната!”
Винаги се сещам със смесени чувства за тази история. Много съм благодарна на това белгийско семейство за бойната преданост към собствените ни неща, които ние не винаги намираме достатъчно дух у себе си, за да ги защитим. Иде ми да ги прегърна. И после се чудя до каква степен сме били представени на този панаир. Как там, където е имало белгийци, не е имало българи, а после, когато такива са се намерили, те пак са били белгийци? Но като се има предвид, че китайският злодей Фу Манчу се играе от германеца по произход Хенри Брандън, какво толкова да му мислим… Горе главата, това е от преди времето на Брус Ли.
И все пак нещо ми се губи от картината: пред Западна Европа ни представят западноевропейци, а на собствен терен – ориенталски танцувачки. Нас всъщност има ли ни?
Тази сутрин майка ми каза, че е сънувала чичо ми Сашо. Той почина миналия месец. В съня й е бил млад и строен, с бяла фланелка. Разминали са се на площад “Възраждане”. Тя го попитала къде отива, а той се засмял и казал: “Досега бях у вас, сега се прибирам”.
“Хоризонтът на събития, границата на пространствено времевата област, от която не може да се избяга, действа като пропусклива само в едната посока мембрана около черната дупка: обекти, като непредпазливи астронавти могат да пропаднат през хоризонта на събитията в черна дупка, но нищо не може никога да се измъкне от черната дупка през хоризонта на събитията” пише Стивън Хокинг в “Кратка история на времето”.
Непредпазливи астронавти, късмет напред! Късмет на връщане.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай