Public Republic Art Studio

Стихотворението като енигма

12 януари, 2011 от · Няма коментари

Петър Краевски

4
Снимка: rachdavies

Лекционен анализ.
Моля, неизкушените от литературата да го пропуснат. Отегчава до смърт.

Уважаема аудитория, преди няколко часа получих покана от литературен сайт да коментирам стихотворение на юзера trubadur. Самонадеяно приех, но още при първия прочит осъзнах голямата си грешка. Бях станал жертва на самонадеяност и висока самооценка, но вече нямаше връщане назад. По тази причина ви моля да приемете мнението ми с голяма доза съмнение и усмивка.

Ето самия текст:

автор: trubadur

И рече великанът: твоят дъх
не може да обръща ветровете.
Ти няма да преместиш никой връх
и стъпките ти друг не ще усети.
А ситите растения встрани
опитваха се двамата да видят.
И рече великанът: остани.
Бездруго няма как да си отидеш.

На края на скалистата земя
бе огънят безсилен и ненужен,
а стигналите тази светлина
на изворите свои бяха чужди.
И рече великанът: ти дойде
за моите богатства като просяк.
И затова тълпите като теб
усърдно губят жалките си кости.

Той бе красив, бе сигурно велик
и с пъстри дрехи по месата тлъсти.
А другият се вкорени – без вик,
без гняв и сила в сгърчените пръсти.
Изливаше се тежката вода,
за да възвърне сякаш обелиска.
И рече великанът: ти разбра.
Да ти помогна мога, но не искам.

Драги приятели на поезията, ако приемем условно, че творческият акт е вид ментално-сексуално общуване между автор и читател, очевидно в предложения текст става дума за коитус ин терго т.е. едностранно задоволяване на авторовия егоцентризъм за сметка на читателското простосърдечие и доверчивост. Да хвърлим едно бързо око на творбата. Кой е този „великан”? Кой е „вторият”, достигнал до него? Какъв е този „обелиск”, възвърнат от „тежката вода”?

Безспорно всички тези елементи имат дълбок смисъл. Доверявам се на автора за това. Но кодът за тяхното разгадаване не е универсален. Ключът за разбирането на произведението е секретен, от скъпите, а трябва да признаем, че перцептивните брави по нашите земи са от по-старите модели. Все още се намират катанци и резета. При това положение портите на предложената ни семантико-енигматична крепост ще отворят малцина. Какво ни остава? Да засилим тарана. Или да прескочим през оградата.

Гадаейки върху темелите на какъв мит или набор от архетипни образи е издигната иначе монолитната сграда на повествованието, читателят инстинктивно търси помощ в рефлексията на собствения си опит, ровичка се в скрина на остатъчните си знания по литература, за да избяга от обзелата го фрустрация. Това е отчаяния напън на римуващия „полковник” с „подполковник” да си обясни текста с реалии, достъпни нему.

Първият таранен прочит на „И рече великанът” едва разтърсва портите на крепостта Урук супури. През малките процепи на разместените дъски виждам Гилгамеш, за който ни напомнят глинените плочки на древността: „видя той всичко – света обходи, морето преплава, прекоси планините с другаря си дързък, покори върховете, дарен със мъдрост, проумя всичко…”. Може би авторът по своеобразен начин възкресява героя, който „към изгрева тръгна, преплава морето, океана ширен, посоките земни само той преброди да търси Живота”? Под „живот” древните източни народи са разбирали „безсмъртие”. Опирайки се на тази тезисна патерица, иначе казано, лягайки на тази семантична кълка, четящият получава неочаквано просветление. Ами да! Основното послание на текста гравитира около идеята за човека, който търси безсмъртието! Обикновения човек, чийто „дъх не може да обръща ветровете”, който няма да премести „никой връх” и стъпките му „друг не ще усети”. В преследване на бленуваната светлина, той неминуемо стига до края на скалата, за да разбере: „бе огънят безсилен и ненужен”. Не можеш да се сдобиеш с безсмъртието, ако се плъзгаш по течението на изначално грешното си битие. Няма да получиш висшия дар от съдника-великан, ако останеш в живота си интелектуален „просяк”… Колко просто! А казано с такава баладична витиеватост.

Уважаема аудитория, признавам, че на този етап от таранното проникване в текста, се замислям дали не съм разбил вратата на някое WC, но с риск да цамбурна в извора на неизворната вода, продължавам.

В стихотворението „И каза великанът”, може би, е показана безпощадността на съдбата. Красив или грозен, велик или нищожен, тлъст или хърбав, смъртен е човекът: „Той бе красив, бе сигурно велик / и с пъстри дрехи по месата тлъсти. / А другият се вкорени – без вик, / без гняв и сила в сгърчените пръсти.”

И ето тук в мен възниква раздвоение. Кой е този „другият”? Вече съм локализирал великана-съдник и неговият злочест и обречен събеседник. Но кой е „другият”, дето „се вкорени без вик, без гняв и сила в сгърчените пръсти”? Приемам, че това е същият този лирически герой, но въведен от автора малко по-непохватно. Но ако става дума за друг участник в беседата, за втори Ахасфер, намерил своя пристан, то неговият образ не е дори и загатнат, ерго, присъствието му в творбата не е мотивирано добре.

Финалът на „И каза великанът” е интересен, но за мен лично – неубедителен. Защо великанът не иска да помогне на лирическия герой? Що за каприз? До този момент разшифровахме посланието, че обикновения човек, ако не положи усилия, безсмъртие няма да му се даде. Логично е великанът да каже: „Да ти помогна мога, но не бива!”. Така ще има, все пак, някакъв императив, поука някаква. А великанът не иска. Фръцльо! Подозирам, че с това по детски инатливо нежелание за помощ от страна на иначе масивната планина от мускули, авторът ни подсказва, че всички ние сме зависими от сляпата съдба. Може да си постил цял живот, булка да не си пипнал, Библията на наизуст да знаеш и пак да гориш в геената адова. В този случай изгражданото смислово до момента рухва, за да се пренареди, но вече с ново качество. Оказва се, че семантичната инверсия е едно от големите качества на творбата… А така! Втора теза. На коя от двете да повярвам? Ако бях шизофреник щях да отмина този проблем безпроблемно.

Проблемно за мен е разбирането на „тежката вода” и „обелиска”. Ако заемем малко от изконната знаковост на Хемингуей, можем да възприемем равенството „вода = смърт”. Още повече водата е „тежка”, което не означава, че е радиоактивна. Не мога да не отбележа, че в съзнанието на съвременния човек, все пак, словосъчетанието „тежка вода” първосигнално генерира познат и страховит образ – старицата с косата или „лудата с бръснача”, както по-сполучливо се бе изразил един голям поет. Та тази „тежка вода”, разбирай смъртта, отмива „месата тлъсти” т.е. тлъстите духовно-телесни натрупвания по човека, за да остане чистата идея за него – „обелиска”. Ако авторът е имал предвид именно това, то би било добре да доразвие този образ в един по-оптимистичен и категоричен финал. В противен случай излиза, че той лансира непроменимата същност на човека, което от философска гледна точка, разбира се, е защитимо /какво не е?/, но в по-съвременен социокултурен аспект е неубедително.

Скъпи колеги, отворете прозорците, за да влезе малко чист въздух. Благодаря. Нека да разгледаме и образната система на „И каза великанът”. Тя не е пищна. Ако беше такава, крепостта Урук супури би заприличала на панаир или пост-социалистически битпазар. Пестеливостта е достойнство. Творбата се мержелее пред нас като спомен. Като притча. Ако добавим трудната разбираемост от първо четене, веднага се досещаме защо този текст ни очарова. Може би в такова вцепеняващо очарование изпада кобрата, когато й подхвърлят тампон със скъп аромат.

Поемам поредния полъх на стихотворението, за да попадна на „ситите растения встрани”, които предполагам са оглозгали онези, които „усърдно губят жалките си кости”. Образът е сочен, напомня малко тревата на Уитмън, отглас от библейското „ashes to ashes, earth to earth”, но в една по-флорална форма. Не мога да разбера, обаче, как тези елегични китки се опитват „двамата да видят”. В цялата конструкция на изречението има двусмислие – не е ясно кой кого гледа. Според мен, както е написано /стихът започва с „а”, противопотавяйки се на предишното „и”/, би трябвало китките да гледат лирическите същества което, между другото, се връзва идеално с тежката вода, очевидно предизвикала в цветята генетични промени в посока – образуване на очни рецептори. В поезията всичко може да гледа, това е безспорно. Но китките, без съмнение, страдат от късогледство, защото „опитваха се двамата да видят”. Този смислов нюанс сякаш не е на място. А и защо се опитват да ги видят, не е ясно. Може би, за да ги изядат и тях. От друга страна, ако все пак, авторът е искал да внуши, че не други, а великанът и лирическия герой се опитват да видят ситите цветя, то пред нас се отваря цяла вселена от тълкувания! Не искам и да си помислям за радиоактивни теменужки, които се шмугват из треволяка с прибежки и препълзявания! Не, не и не! Това е несериозно. Явно, скрито тук се прокрадва идеята за синьото цвете на Новалис в смисъл на недостижим идеал. Не знам дали е така. Просто ще увенчая съмненията си епиграмистично така:

Явно или скрито,
скрито или явно,
явното е скрито,
скритото е явно.

За останалите образи вече споменах по няколко думи, още повече, те не светят с повече от 60 вата.

В заключение на таранното проникване в този поетичен Урук супури, трябва да призная, че текстът е интересен и дава възможност за много интерпретации. Неизбежно е това, при положение, че не ти е известен изначалният код, заложен в него. Добре би било авторът да загатне поне мъничко от ключа на шифрограмата си, макар, че за мнозина и това няма да е от полза. Все едно да кажеш телефония си номер приблизително. Трудно четивна поезия, която ти дава възможност сам да си построиш версия съобразно нивото ти в момента. Толкова по семантичния пласт на „И каза великанът”.

Е, мили мои слушатели, вече може да затворите прозореца, че започна да духа. Благодаря. След като сме си разбили критическите главици в литературните порти на „И каза великанът”, нека се опитаме да проникнем поне в структурата на тази страховита твърдина. Ето един бърз поглед от висотата на крепостната стена. От структурална гледна точка текстът е построен добре. Стените на Урук супури са масивни, от изпечени тухли, което говори за поетичен просперитет. Равномерни са зъберите на ритъма. Срещат се и някои пробойни, но те всъщност са бойници – задължителните спондей и перихий, като например: „бе огънят”, „Той бе красив”, „бе сигурно”, „за да възвърне” и т.н. В никакъв случай не може да се говори за несръчност на поета, по-скоро спондеят дава нужната ударност и настъпателност, а перихия – отливното набиране на нова ритмическа мощ. В тази връзка, дори без помощта на тактомер за руско пиано „Беларус”, бих определил стиха като овладян и разнообразен. За щастие той не трака като шуменския влак, „дето носи бира и коняк”.

Взираме се по-навътре в крепостния град. В текстовия масив са различими дори с просто око цял набор от опозиционни двойки – на смислово и формално равнище: великан – обикновен човек, дъх – вятър, огън – вода /извор/, богат – просяк. В известна степен от този вероятно неосъзнат стремеж към афористичност идва поетическата енергия на стиха. Думите са си на мястото, редени са със застъпване. Крепостта е масивна. Напечени от слънцето са тези тухли – глаголната температура е доста висока. Без да ги броя, локализирам над петнайсет глагола. Преобладават „бе” и „рече”, които по своеобразен начин допълват ритъма, доближавайки творбата, макар и по допирателната, до фолклорен първообраз. Изобилието от отрицателни форми: „не може”, „няма да”, „не ще”, „няма как”, както и други отрицателни словоформи: „никой”, „ненужен / безсилен” и т.н. пораждат усещането за обреченост, което вече узаконихме като водещо в семантичния анализ на текста. Преимущество са и преките обръщения от порядъка на „ти дойде” – този подход е много по-въздействащ на читателя от обходните маневри „той дойде” или „някой дойде”. В този случай директният прицел респектира и задържа вниманието. Още повече думите са изречени от великан!

За римната схема няма каква по-специално да отбележа, тя не е водеща. Радостно е, че не се срещат първосигнални римувания или онези звънки пълни рими, характерни за сатиричните текстове. Не на място, обаче, е употребено съчетанието „без вик”. Като че ли е заради римата. Процесът на вкореняване не е ясно дали е толкова болезнен, че да оревеш орталъка. Тук героят не вика, а се вкоренява в „скалистата земя”, стоически стискайки зъби. Отново неяснота. Загатнато и, простете, самоцелно. Разбира се, голяма е вероятността да не съм прав поради природната си глупост и душевна простота, но не забравяйте, че съм бил жертва на образователната система при социализма.

Забелязвам и друга пукнатина в яките силабически стени на Урук супури. Да прочетем пет пъти съчетанието: „И затова тълпите като теб”… Благодаря. Досещаме се какво иска да каже авторът, но това „казване” не е направено добре. Внезапно лирическият герой се оказва тълпа. Нещо повече – тълпа от тълпи! Не смея да допусна, че поетът стигнал до невероятното и гениално обобщение на цялото човечество в образа на един човек. Има смисъл. Милиардите поточета се вливат в Голямата река, а на фона на вселенската космогония тази река е едно малко поточе… Доста продължително чупене на енигматичната черупка трябва, за да достигнеш до ядката на този костелив орех. Ето какво затруднява четенето. А и не си сигурен – това ли е имал предвид авторът, или ти просто си донагаждаш образите, за да останеш в гравитационната крива на текста.

Уважаема аудитория, още много може да се каже по повод стихотворението „И рече великанът”. За бързите четци това може би е слабост или повод за, простете, по глупашки възторжено очароване, а за по-бавно четящите – повод за извеждане на множество мисловни ракурси и монологични диалози с представата им за автора. Ерго, поетичната енигматичност може да бъде слабост или достойнство в зависимост от нивото на перцептивната конкретизация, знам че звучи сложно, но така ми дойде. В този смисъл, усещането ми за текста „И рече великанът” е нееднозначно, клонящо към положителната емоция – такова би било възприемането на оригинална модернистична картина, заиграваща с архаично-фолклорни мотиви. Енигматично. Може би именно в това се крие и харизматичността на произведението.

Това е, драги приятели на поезията, моята кратка лекция за днес. Благодаря ви за вниманието. Време е да се събудите.

Първата публикация на текста “Стихотворението като енигма” е в Зона BG

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай