Public Republic Art Studio

Четвъртък, 30.12.2010

31 декември, 2010 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Сутринта бях в Дарик радио. Трудно ми е да опиша с какво удоволствие правя това. Пролет Велкова и Нина Александрова, Любомир Братоев, Иво Христов, Славомир Минеков, Радан Кънев, Емил Спахийски, Иво Божков, Владо Левчев, Виктор Лилов, Бойко Пенчев – страхувам се да не пропусна някого от хората, които очаквам да срещна там. И въпреки че много пъти сме на различни мнения, разотиваме се като първи приятели. Човек не иска другите да са на неговото мнение, а да има възможност да защити своето. Казвам “човек”, но май имам предвид себе си.
Днес бяхме Пролет, Иво Христов и отец Любо, който беше донесъл баница и червено винце. Всичко мина много следколедно и предновогодишно. Дано да не е било прекалено. На излизане от студиото както винаги се притеснявах да не би да съм казала някоя глупост.
Радиото май остана най-високия бастион на свободното слово. Телевизиите са парцелирани от политици и важни клечки заради силното въздействие на образа. (Не че някои хора имат полза да ги виждаме, но така, с образ, пак им е по-лесно да се изявят.) Останалите им предавания се делят на забавни, смешни, сълзливи, серийни и домакински. Вестниците пък си имат политика, срещу която не може да се върви. Защо да не може да се върви, ще попита някой, нима на всички еднакво им липсва смелост да издумкат някоя разбиваща статия? Ами предполагам, че всяка умна статия има къде да излезе, стига да уцелиш точния вестник. Но тъй като една вестникарска страница се преглежда от поне двама началници, шансът нещо нежелано да се промуши е близък до шестицата от тотото.
Все повече чувам от разни хора, че са изключили телевизора си или изобщо нямат такъв. Всъщност знам за четири такива семейства. Те всички са съставени от интелектуалци. В три от тях се пишат статии и книги, а в четвъртото, колкото и странно да звучи, се прави кино. Рядко се сещам сама да си включа телевизора, но да го изключа изобщо – това ми се струва ненужна крайност, едно исихастко себеотдаване на висшата култура, което никой не ти иска. И най-важното, не ти е полезно. Как можеш доброволно да се лишиш от някакъв поток от информация? Спреш ли истината, не научаваш истината. Спреш ли лъжата, губиш инстинкта си да я разпознаваш.
Какво обичам от телевизията? Новините, дискусиите, филмите, които са излизали на екран, документалните филми за разни разкрития и сериалите, в които всеки епизод има свой сюжет. Хорейшио, Д-р Хаус и Патрик Джейн са моите идоли. Останалите просто се домогват до статута им. Единственият сериал с цялостен сюжет, който съм изгледала открай-докрай, е “Туин Пийкс”. И оттогава мина много време. Ето защо не се произнасям по въпроса за турските сериали. Хората ги гледат и си ги харесват, значи явно са добри. Сигурно и “Стъклен дом” е добър. Синът ми Коко и Васа Ганчева така казват. Но тъй като от време на време мервам по някоя серийна физиономия – имаме малък телевизор в кухнята и става на практика невъзможно да се разминем с Алираза – си казвам, абе що ли не се застреляте всичките с тия кахъри! И ето, значи аз пак се опитвам да превърна драмата в кримка. Очевидно проблемът е в мене.
Обичам също и комедийните сериали. “Двама мъже и половина”, “Войната в къщи”, “IT Crowd”. И фантастиката. Любим филм: “Блейд рънър”. Къде отиде изкуството? Където си иска.
Днес на път за магазина видях пред сладкарското ателие на съседната улица едно момиче да пуши в студа. Беше по бяла престилка, каквато носят сладкарите вътре, и при дълбоко минусовите температури тя си дръпваше с удоволствие. Приличаше на Али Баба, който е влязъл в пещерата на времето и се мъчи да се награби с колкото може повече свободни мигове. Цигарите са вредни, това е ясно. И сигурно трябва да се забранят, защото сега и тези, които искат да ги откажат, не могат. Но те предоставят две безценни възможности на работното място. Първо, който пуши, научава всички новини от офиса, защото те се разменят там, в коридора, до клозета, тайно, шепнешком, лицата са скрити зад дима, думите отлитат анонимно от устите, после не знаеш кой какво е казал, но знаеш всичко. И второ, когато човек пуши, и змията не го закача. Палиш и си осигуряваш свещена почивка. Пет минути недосегаемо отсъствие. Бонбонките тик-так не могат да заменят това, а за друго не се сещам. Човечество, обречено си.
Мисля, че започва да ме хваща някакъв грип, така че спирам дотук.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай