Public Republic Art Studio

Artist of the Week — Зуека и Нина Димитрова

27 декември, 2010 от · 1 Коментар


Нина и Зуека, личен архив

Нина и Зуека, личен архив

Интервюто взеха: Росица Йотковска и Яна Радилова

Нина Димитрова и Васил Василев-Зуека са две имена на българската театрална сцена, които са знакови. Двамата самобитни актьори печелят любовта на публиката не само с голямото си дарование и всеотдайността си на сцената, не само с оригиналните си творчески идеи и живите, изчистени до символи и същевременно изключително многопластови сценични интерпретации, но и с една чиста човешка непосредственост.

Те няма нужда да бъдат представяни специално – постановките им, самото им интелектуално и творческо присъствие са много по-красноречиви от нашите думи за тях. Така че сега просто посрещнете на «подиума» на списание «Public Republic» – Нина и Зуека:)
=====================================================

Как се роди идеята за създаването на театър „Кредо”?

Зуека:
Спонтанно и по необходимост. И в крайна сметка, като си мисля сега – абсолютно закономерно. Както казват шопите – оно кое си требе, оно си сака. Всичко работеше за идеята за създаване на собствено творческо пространство, в което сами да диктуваме правилата на творческия процес, да избягаме от пагубната атмосфера на държавните театри по онова време.

Бяхме млади, вярващи и пълни с енергия и не искахме да бъдем чакащи артисти. Нали знаете, че във всеки театър има такова място, което се нарича „Чакащи актисти” и там седят актьорите по време на спектакъла точно преди излизането си на сцената. Ние определено не искахме да прекараме живота си в чакане да се случи нещо и някой да дойде и да направи спектакъла, който сме си мечтали да изиграем.

Нина:
Освен това на нас ни харесваше да бъдем автори на онова, което играем. Така бяхме учени години наред от нашия професор Илков и от Юлия Огнянова. Те ни отвориха очите за друг, по-плебейски, но по-интелигентен и необичаен начин за правене на театър. Професор Илков ни показа силата на въображението, а Юлия Огнянова – силата на активната творческа природа и многообразието на многовариантното мислене. На нас вече ни беше скучно и недостатъчно да сме просто едни актьори, които играят добре по чужда свирка, която в повечето случаи свиреше фалшиво. Ние още като студенти вече бяхме изкушени от свободата да творим, да пресъздаваме свободно света на сцената, а не под чужд диктат.


Нина и Зуека, личен архив

Нина и Зуека с проф. Илков на юбилейното 500–но представление на «Шинел» през март 2009, личен архив
Фотограф Иво Йованович

Тази тема за свободата стана и тема на първия ни спектакъл, който се превърна в емблема на Театър „Кредо” – „Шинел” по Гогол. Когато си само актор-изпълнител в един спектакъл, ти не носиш отговорност за нищо, освен за собствената си роля. Но когато си автор на спектакъла, ти носиш цялата отговорност за целия спектакъл. И си ангажиран с всички аспекти на неговото създаване и неговия живот на сцената, от премиерата до последното му представление. Затова ние задраскахме понятията режисьор, сценограф, актьор и се нагърбихме с всичко това накуп.

Ние искахме да бъдем свободни творци, а не просто артист-изпълнители, както се отбелязва тая професия в графата на данъчната декларация. Свободата е много сладко нещо и всеки, усетил вкуса й, трудно устоява. Същото стана и с нас. Демокрацията завари Зуека студент във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/, а аз бях негов преподавател. Възникна идея за създаване на театър заедно с други студенти, които предстоеше да завършат. Но както обикновено се оказва, ентусиасти на маса много, на дело – малко. Остнахме накрая Зуека и аз. И се заловихме да направим нещо заедно.

Какво ви вдъхнови да създадете спектакъл по повестта на Гогол „Шинел”?

Нина:
Започнахме да работим не „Шинел”, а „Нос” на Гогол. Не мога да си спомня как се е родила идеята въобще за Гогол. Но помня добре как се смени едното произведение с другото. По-късно човекът, станал причина за смяната на „Нос” със „Шинел”, стана наш приятел. И до днес, когато играем в Москва, той винаги идва на спектаклите, после пием чай в ателието му и правим резюме на изминалото време. Това е великият и неповторим Юрий Норщайн, обявен трикратно за аниматор на всички времена и народи, чиито филми се изучават във филмовите академии по света. Ние го учихме във ВИТИЗ в часовете по анимация и срещата с него, прераснала в приятелство, беше нещо, което никога не сме си и мечтали, че може да ни се случи.

В началото на 90-те Юрий беше поканен в България и имаше представяне на негови филми в Руския културен център. Прочетохме едно, както обичат да казват руснаците, „потресаващо” интервю с него в наше списание и толкова бяхме впечатлени от този човек и от малката рисувана главица на героя на неговия филм „Шинел”. Това интервю преобърна представите ни за много аспекти от разбирането за Гогол и за изкуството въобще.


Зуека с аниматора Юрий Норщайн, личен архив

Зуека с аниматора Юрий Норщайн, на чай в ателието му в Москва, личен архив

Зуека:
През 2008 година, когато играхме в Москва спектакъла „Каквото направи дядо…” по Андерсен, Юрий вече беше издал две книги за живота си в изкуството и ни ги подари. Четейки тези книги, след толкова години разбрахме защо ни харесва толкова този уникален аниматор, гениален творец и прекрасен човек.

Когато през 1997 година за пръв път се запознахме с Юрий на най-големия театрален фестивал в Русия – „Златната маска” в Москва, и имахме честта и святото удоволствие да седим в ателието на световноизвестния Норщейн на лична прожекция на неговия филм по „Шинел” на Гогол, усетихме особена духовна и творческа близост, въпреки, че никога преди това не се бяхме виждали. Тя си остана и до днес и Юрий Норщейн винаги ще си остане наш духовен сродник и кръстник на нашия „ Шинел” – спектакълът, който сложи началото на Театър „Кредо” и който и до днес, 19-ти сезон, продължава да е жив и да вълнува и нас, а виждам, и зрителите.

Нина:
Ето така започна всичко – смело с главата напред в предстоящето, в неизвестното, в новото, понесли, както казва Гогол, „мечтата за бъдещия си шинел” и следвайки неотклонно кредото, на което се стараем да не изменяме и до днес, въпреки изкушенията и трудностите през всичките тези почти 20 години.

А как се появи идеята да включите в спектакъла гоголевите герои Панас и Грицко от “Вечери в селцето край Диканка”?

Нина:
Идеята дойде комплексно, така да се каже. Ние имахме виждане за визията на най-важния персонаж в нашия спектакъл – шинела. Неговият скелет е една клетка, а клетката не е нищо друго, освен капан. Дори когато е златна, пак ти отнема правото на свободност. Тя носи темата за свободата, което е в основата на нашия спектакъл по „Шинел” на Гогол.

В гоголевата повест има едно изречение за „капаните, заложени по жизнения път на човека”. Ние започнахме да фантазираме на тема капани и шинелът като най-коварният от тях и решихме да създадем на сцената метафора за шинела – затвор, в който се гърчи закопчан един мъничък човешки дух.

Направихме шинела от една клетка и няколко оскъдни неидентифицирани парчета картон, които условно нарекохме капани, въпреки, че те изобщо не приличат на такива. И трябваше да измислим такова желязно оправдание и да убедим зрителя, че това, което вижда, е капан, и да го накараме да повярва и на нас, и на очите си, и то не само логически, но и да го накараме да го доизгради със своето въображение условността на хрумката, която му предлагаме. С една дума – трябваше да оправдаем употребата на всички тия неща в сценографията на спектакъла. Трябваше свързващо звено между сценографията и историята. Иначе направеният от клетка и парчета картон шинел щеше да е интересен, но самоцелен и необоснован.

Зрителят обича да вярва на нещата, които гледа, и да му се струват логични. Затова започнаме задаването на простички въпроси и първият от тях беше: „Кой ползва такива неща като клетка и капани?” И отговорът е също толкова ясен и прост – обикновено ловците. Но възниква друг въпрос – какви ловци в Петербург? И тук идва моментът на прочетеното за времето на Гогол.

Преди около 200 години, когато е писана повестта, а и днес у нас все още има улични кучета, както и хора, на които им се плаща за да ги ловят и очистват улиците от тях. По гоголево време са им казвали кучкари. И ето – появиха се двама герои, които не съществуват в повестта „Шинел”, но сценографското решение ги извика на бял свят, за да го оправдаят и направят логично – двамата ловци на бездомни кучета Грицко и Панас.


Шинел, личен архив

Грицко и Панас в своята клетка, личен архив

Имената са украински и те заедно с идеята за простоватите наивници са взети от „Вечери в селцето край Диканка” – украинския весел, слънчев цикъл повести на Гогол, в които всичко, както ние го назоваваме, е топло и сочно по южняшки, пълно с мистериозни и забавни истории и с много живителен, неподправен, простонаросен хумор. Искахме именно тези двама персонажи от юга да разкажат историята за човека в студения Петербург. Сблъскването на два свята, на топло и студено, е вътрешното основание за избора на двамата разказвачи.

И ето, имахме вече сценографията, имахме и героите, чиито атрибути са капаните и клетките, с които да разкажат една история. Но остана големият въпрос: ”Каква е връзката на тия намислени от нас герои с историята Акакий Акакиевич и неговия шинел?” Връзката е призракът на Акакий Акакиевич. Но каква е точно тази връзка, само един Господ знаеше, и той ни я подсказа. Ние пренаписахме историята на Гогол, започвайки оттам, където той я приключва – от смъртта на Акакий Акакиевич Башмачкин и превръщането му в призрак. Призрак, който броди нощем из Петербург и свлича от раменете на всички техните шинели. Префектът на Петербург е издал заповед „да се залови призракът жив или мъртъв”. На пръв поглед заповед безумна и безсмислена, но именно геният на Гогол я прави да звучи убедително и адски логично.

Зуека:
Зрителите винаги се смеят, когато произнасям тази абсурдна реплика, знаят, че няма жив или мъртъв призрак, знаят, че е невъзможно да уловиш призрак в клетка, но не го подлагат на съмнение и приемат един невъзможен факт за истина. Колко е генилен Гогол! Как може да те убеди в очевадно невъзможното, ето това е великият талант! Ние решихме да не се правим на по-умни от един гений и просто да се опрем на гоголевия талант, защото усещахме, че той няма да ни подведе.

Ето така това безумно изречение на Гогол „да се залови призракът жив или мъртъв” стана липсващата брънка между повестта и нашите двама герои, чиято поява беше провокирана от една клетка и няколко „капана”. Така написахме нашата история по гоголевия „Шинел”– историята на двамата ловци на кучета Грицко и Панас, в чийто капан попада призракът на Акакий Акакиевич, за да им разкаже своя безрадостен живот, те да се трогнат от чутото и да нарушат заповедта на префекта и да пуснат „опасния” призрак на свобода, като те самите се окажат вътре в клетката, в затвора. И оправдавайки се пред съда за своето деяние, сами да стигнат до прозрението, че са свободни, независимо от присъдата на съдебните заседатели – публиката.

Ето така обединихме всички елементи в нашата история, за да заживеят те един общ сценичен живот. Само така на публиката всичко й се струва оправдано, колкото и да е безумно абсурдно. Но абсурдът е най-логичното несъответствие и ние просто се постарахме да му намерим точната визуална и игрова форма на сцената, така че зрителят да ни повярва и да заиграе заедно с нас играта „Шинел”.

И днес продължавам да се учудвам колко странно нещо е зрителят – винаги иска да му е логично и оправдано всичко, което вижда на сцената. А понякога не вижда очевадни неща. Като например, че разстоянието между пръчките на нашия кафез е 40- 50 см и ние непрекъснато минаваме през тях навън – навътре и никой не си задава въпроса защо тия двамата се въртят около тоя кафез час и половина, а просто не излязат от него и не го зарежат. Защо му обръщат толкова внимание?

Защото така е в живота, господа, а нашият спектакъл е огледало на нашия абсурден живот – увлечени в малките неща, не забелязваме простите изходи от проблемите. Затова и целият наш спектакъл се върти около тази малка клетка и се превръща в една безкрайна нейна трансформация от началото до самия му край, когато, в епилога на спектакъла, даваме “мостра” на зрителя с една смешна клоунада за абсурда, в който съществуваме – въртим се, променяме един кафез, но той си остава все същият, каквото и да направим от него и както и да го назовем. Той си е все капан, и ние сме си все вътре в него, макар и да си мислим, че сме отвън.

На финала ние показваме колко е просто да минеш между пръчките на тоя кафез и да се окажеш навън. Клоунски наивната игра на влизане и излизане на героите навън-навътре в клетката в епилога на спектакъла дава ключа на зрителя за това, какво е всъщност свободата и колко лесно постижима е тя. Всеки си я носи, жадува я, мечтае за нея, надява се на нея, но забравя,че трябва да се напъне малко, за да я има. Само да се понапъне и да се промуши между пръчките на ограничението, както нашите двама герои Грицко и Панас.


Шинел, личен архив

Грицко и Панас в борба със своята клетка, личен архив

Способни ли сме днес на тази свобода:)?

Нина:
Способен да бъде свободен е само онзи, който желае свободата неистово и не може да съществува без нея. Той и през иглени уши ще се промуши, за да излезе навън.

Как мислите, какво прави централния персонаж Акакий Акакиевич толкова привлекателен за театъра?

Нина:
Неговата детска безпомощност пред обидите на един студен, дребнав и присмехулен, но добре загърнат в топъл шинел свят.

Зуека:
Неговата незлобливост, смиреност, неговите малки човешки ежедневни жертви в името на една голяма мечта – един шинел.

До каква степен се стараете да пресъздадете Гоголевия „малък човек” и до каква степен – да промените облика му? Кой е днешният Акакий Акакиевич – кой е днешният «малък човек» – и разпознава ли се той в своето въплъщение на сцената?

Нина:
Ние разказваме историята на един човек, който би могъл на бъде всеки от нас. Това е историята на човек, чиято орис може да се стовари върху всеки друг, пожелал си неистово нещо, помечтал си да го има и направил в рамките на своите възможности огромни жертви в името на тая мечта.

Ние не споделяме идеята за разделението на хората на малки и големи. В този смисъл, ако се опитваме да променим нещо, то това е клишето за „малкия човек”, от който всички се дистанцираме с уговорката, че сме „големи”. Нищо подобно, ние всички сме и Акакий Акакиевич, и Наполеон едновременно. И от нас зависи чия съдба ще ни се стовари на главата.

А до каква степен изхождате от посланията на оригиналното литературно произведение, когато градите своето послание от сцената?

Зуека:
Нашата работа е да проумеем посланието на литературното произведение, но то винаги ще е нашето лично проумяване на това послание. Всеки вижда и чувства един автор по различен начин и затова и има смисъл да съществуват театърът, киното – всеки може да предложи своята гледна точка, своето открито послание за едно произведение, за един автор.

Нина:
Пред големия автор се стои на колене и умният творец боготвори автора, доверява му се, както слепецът се доверява на окатия и мъдро се оставя да го води зрящият. В този смисъл: в един добър театрален спектакъл винаги лежи заложеното от автора послание. Въпросът е да решиш дали това е и твоето послание и да последваш автора в дълбините на голямото произведение. Ако му се довериш, никога няма да се удавиш. Сметнеш ли обаче, че си голям плувец, загубен си. Много удавници има по тая причина в театъра, които се опитват да се спасят и да изплуват, като се хващат за публиката като удавник за сламка. Но у зрителя има вроден инстинкт да не подава ръка, когато усети, че го дърпат към дъното.

Кои са днешните призраци, които ни преследват? Улавяме ли ги от време навреме, какво от себе си им даваме:)?

Зуека:
Нашите собствени призраци. Ние всъщност ги създаваме. Те са най-доброто от нас – онази свободолюбива част от нас, която все се опитва да смъкне шинела от гърба ни и да ни накара да направим онова, заради което няма да имаме покой навярно и на оня свят, ако не го направим приживе.

Каква е ролята на публиката в постановката, харесват ли зрителите позицията си на “съдебни заседатели”:)?

Зуека:
Искат или не, зрителите по презумция са в позицията, от която ние им предлагаме просто да се възползват. Те идват в театъра не само да се насладят на един спектакъл, но и да му издадат присъда накрая – добър или лош. И тази позиция на съдници е обусловена от самото естество на това изкуство – едни горе на сцената правят всичко възможно да се харесат на едни долу в залата. Ние в „Шинел” просто ползваме тази житейска правда и я превръщаме в сценична, назоваваме публиката с игровото име „съдебни заседатели”.

Нина:
На зрителите определено им харесва да участват в спектакъла. Във всеки от нас дреме по един „играещ човек”. Едни са го осъзнали, последвали са порива си и са го превърнали в професия, други са го пренебрегнали по една или друга основателна причина, но този порив за игра тлее у тях и вечно търси кислородна среда, за да се разпали. Ето, нашите спектакли са идеалната кислородна среда за всеки имащ желание за игра човек.


Шинел, личен архив

Кадър от “Шинел”, личен архив

Какво се промени и какво не за тези 20 години от първата постановка до днес – в пиесата, в зрителите, във вас самите като герои в тази пиеса?

Зуека:
И спектакълът, и ние, и светът около нас много се промениха. Но това, което остана неизменно и непроменимо, е нашето желание и удоволствие да играем своя „Шинел”, както и желанието и удоволствието на публиката да го гледа. Той има вечна младост, смени едно поколение зрители и продължава да бъде гледан със същия огромен интерес.

Иначе костюмите поовехтяха, клетката пътуваше преди в първа класа по самолетите, за да не се счупи. Сега е нарязана, за да пътува по-лесно в един куфар, тъй като мерките за сигурност в самолетите се промениха и тя вече става заплаха за сигурността на пътниците в „първа класа”. Светът се побърка за 20 години, ние поодъртяхме с две десетилетия, малко по–уморени сме може би, може би и малко по-поумнели.

Проумяли сме с годините, четейки това, което пишат по света за спектакъла, какво сме сътворили, и все повече се изненадваме на откритията си. Но продължаваме неизменно да не се приемаме насериозно, защото е пагубно.

Ние все повече опознаваме себе в този спектакъл. Ние все повече се припознаваме в този спектакъл. Все повече разбираме защо светила в световния театър казват, че сме сътворили шедьовър, вече знаем защо този български спектакъл оцеля толкова дълго, прескачайки десетилетия, граници, възрасти, култури и изброди като призрака на Акакий Акакиевич целия свят. Вече знеам, че има спектакли – съдби. „Шинел” е нашата съдба. Отдадохме му почти две десетилетия от живота си и той направи живота ни по-красив от онзи, който беше в мечтите ни.

Прекрасно е да ти аплодира пълната зала, още по-прекрасно е да ти аплодира светът. Благодарни сме на Бога и на Гогол, че ни вразумиха преди 20 години. Не си позволяваме да се отпускаме и да изневеряваме на своя шинел, играем го всеки път като за последно, със същата всеотдайност като преди 20 години. Е, малко шинелчетата ни поовехтяха и поотесняха, но силата на въздействието на нашия спектакъл върху хората продължава да е неувяхваща. Увеличи се неимоверно броят на зрителите ни по целия свят.

Сега славата на „Шинел” пристига преди нас, където и да отидем по света. Преди две десетилетия геополитически дори в някои европейски страни не знаеха къде се намира България, та камо ли да бяха чували за български театър. Пионерската ни съдба ни е дадена от бога. Понякога, както би казал Гогол, „замира от ужас сърцето при мисълта”, че сме спомогнали да се заговори за страната ни и да се прояви интерес към българския театър, благодарение на нашия „Шинел”.

Иначе ние сме традиционалисти – продължаваме да играем на сцената на Театър 199, в който сме вече 19-ти сезон. Продължаваме да пътуваме по света, да носим кредото си и да следваме пионерската си съдба.

Нина:
Това, което генерално се промени за 20 години у нас, специално в театралните среди, и е похвално, е отношението към независимостта в театъра, в разбирането за правене на театър.

Преди 20 години да напуснеш държавен театър и да хукнеш да правиш независим, частен, авторски театър, беше непознато, неясно и несигурно. Не изглеждаше дори престижно, ако по сцената не се премятат повече от нужното артисти и технически персонал, а само двама души, които пък и на всичкото отгоре си правят и всичко сами. И като всяко ново и различно нещо, правенето на свободен, на авторски театър, бе посрещнато с пренебрежително снизхождение от редица „важни” наши театрали. Дори и по-лошо – с гробно мълчание.

Страшно беше мълчанието на агнета в театралното ни съсловие по отношение на „Шинел”. Тази тишина се задържа доста, докато накрая аплаузите за „Шинел” по света не пронизаха тишината и у нас. Благодарение на Бога и света оцеляхме в тишината у нас. И слава Богу, че не се вторачихме в нея, защото със сигурност щеше да ни погуби, ако бяхме се оставили да страдаме от безразличието на една шепа хора в театъра. И ние на свой ред подминахме с мълчание това неактуално, от гледна точка на времето днес, малцинство, и продължихме да играем за българската публика, която се оказа по-интелигентна от някои наши театрали.

От първия ден на този спектакъл до днес българската публика диша заедно с нас в препълнената зала на „Театър 199” и ни дава своята любовна подкрепа през всичките тези 20 години.

И както се знае, като ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш, на нас се оказа „писано да преживеем няколко шумни дни” като Акакий Акакивич, които продължават вече второ десетилетие. И, слава богу, приживяхме ги приживе, а не след смъртта си като гоголевия герой. „Шинел” на театър „Кредо” е спектакъл-институция. Божия институция. Той е дар свисше и сам Господ Бог го пази. И нас покрай него. Той беше нашият спасителен остров от мълчанието, агресията, грубостта, безвремието и пошлостта през последните 20 години. Ние, може да се каже, оцеляхме благодарение на този спектакъл, той беше нашето духовно спасение.

Изглежда да го играем толкова дълго е мисия, която сме призвани да изпълним с него на тоя свят – да правим хората по-добри и силни, вярващи в силата на собствения си духовен потенциал. Е, щом ние оцеляхме, значи всеки може. С малко повече инат. Винаги съм казвала, че ние сме един пример за това, как се оцелява на инат.

Коя от наградите на „Шинел” ви вдъхва най-голяма гордост?

Зуека:
Любовта на публиката, която продължава да идва да гледа спектакъла след толкова години и му дава най-голямата награда – дълъг живот. А на нас – вяра, че има смисъл от театъра и от нашата работа в него.

Нина:
Ако говорим за професионалните награди, трябва да споменем наградата да бъдем сред 20-те най-добри събития от общо 1600 заглавия в класацията „ТОП 20” на критиците на най-големия арт фестивал в света в Единбург, Великобритания, през 1997 година. И да сме един от двата български спектакъла в историята на българския театър, които са имали този триумф на този най-голям световен форум в неговата 60 годишна история. Театър „Кредо” е единственият български театър, игран в “Меката” на театъра Уест Етд в Лондон, на сцената на Барбикан Център.

Зуека:
Наградата да сме първите българи, играли на много места по света, където не е стъпвал български театър. Вече стана дума, че пионерството се оказа наша съдба. Като ми каже Нина, че е пристигнала покана от някой фестивал някъде по света, веднага питам да си гладя ли пионерската връзка.


Хайфа

Нина и Зуека в градината на гр. Хайфа, по време на участието им фестивала в Хайфа през 2007 г.

Нина:
Много от големите и известни днес световни фестивали започнаха някога с „Шинел” на Театър „Кредо”. Ние бяхме, например, първите международни гости на най-големия днес фестивал в Русия – „ Златна маска”. Всъщност огромният успех на „Шинел” в страната на Гогол, както отбеляза ревнивата руска критика, е най-голямата награда за спектакъла.

„Шинел” е представян на 9 езика в три континента – Европа, Азия и Америка. Коя публика беше най-голямото предизвикателство за вас?

Зуека:
Японската. И не защото е най-странната, както всички си мислят. Непознаващи тази велика нация, ние, чужденците, си я нафантазирваме, че е странна, защото не можем да я премерим с нашия аршин, защото не прилича на нас. И това ни обърква.

А именно в тази космическа различност от нас е голямото й предимство и именно в това се състои и предизвикателството да играеш пред нея. Това е публика, все още девствена за доста от пороците на съвременната цивилизация, и именно съхранеността при нея на девалвирали вече за нас ценности, я правят толкова благодатна и превръщат общуването с нея в най-голямото удоволствие.

С японската публика е леко, с нея е празник да се общува. Тя е толкова доверчива и чувствителна, толкова отворена и лишена от високомерието на останалия свят, който си мисли, че знае всичко и отдавна е загубил свежестта на възприятията си поради всякакъв род преситеност.


Зуека с Хисаши Шимояма

Зуека с Хисаши Шимояма, директора на фестивала в Окинава, и неговата дъщеря Асаки Шимояма, личен архив

Нина:
Много интересен феномен и голяма провокация за нас и за спектакъла ни винаги е била и е руската публика, която идва с нагласата, че никой не може да я изненада. И се дърпа в първите минути на представлението, защото не иска да си признае, че е изенадана. Срамуват се от това, че нещо може да не са видели, да не знаят нещо или нещо да ги изненада. Защото руснаците наистина много знаят и четат. После забравят и се увличат повече от нужното, и, типично по славянски, минават в другата крайност. Толкова се оставят да бъдат въвлечени в действието, че не излизат от него дълго след края на спектакъла. Дни наред могат да седят с теб и да изказват възторзите си от видяното, да анализират и да продължават да се вълнуват, докато споделят и си признават зашеметението от представлението.

Това е може би най-опасната провокация и най-голямото предизвикателство – да те аплодира разглезената руска публика и да промениш представите й как може да бъде видян по един по-необичаен начин прословутия гоголев „Шинел”. Благодатността на руската публика е и в това, че тя не идва да гледа какво, тя идва да гледа как е направено едно до болка познато й произведение. И затова при нея няма първичната изненада от запознаването с един сюжет, тя го знае. Тя чака да й го разкажеш така, както никой досега не й го е разказвал. Да изненадаш такава подготвена и знаеща публика, е огромно предизвикателство.

По какво се различава публиката в различните страни? Какъв е българинът в театралната зала?

Зуека:
Няма разлика. Хората като човешка даденост са еднакви навякъде, насвякъде имат едни и същи човешки дертове и са еднакво чувствителни към тях. Разликата е в обвивката, в шинела, в който всяка нация се е пременила. Нашият „Шинел” обаче кара публиката да й стане топло и да си съблече шинела много бързо. И тогава няма значение дали си в София, Токио, Берлин, Париж или Москва.

Нина:
Българинът е много интелигентен, но и труден зрител. Ние българите по принцип сме си неверници и подхождаме с лека резерва към нещата. Но като разберем, че няма страшно и няма да се изложим, се отпускаме. Това се усеща от залата.

Има технологично време, в което нашенецът опипва почвата и преодолява объркването си от факта, че някой от сцената го третира като партньор, а не като обикновен зяпач. След това разбира, че да общуваш по време на спектакъла не е чак толкова срамно и, най-вече, с нищо не го излага. Пък и усеща кефа от това и чак тогава се отпуска и става част от купона.

Докато американците, например, веднага влизат в играта, без да се замислят, нямат нашенските предразсъдъци и притеснения. За японската и руската публика вече казахме. Немците също са големи купонджии. При това доста шумни и също с готовност се включват в играта като американците.

С какво се различават хората в ежедневното общуване от хората като зрители?

Нина:
Че седят в тъмното в театъра и се оставят да ги лъжеш, което никога няма да ти простят, ако им се случи на улицата.

Кое е по-трудно за пресъздаване – трагичното или комичното?

Зуека:
Трагикомичното. Трагикомичното е най-висшият пилотаж в театъра. Да играеш на ръба, да мяташ зрителя между смеха и сълзите – правенето на тези обрати, на тези артистични лупинги, винаги е било най-голямата провокация и предизвикателство за артиста. И това е по-интересно и по-сложно, отколкото да играеш или чиста комедия, или чиста трагедия. Животът е толкова трагикомичен и в това е неговата прелест.

Аз се занимавам с комедийния жанр от 20 години в телевизията, но тръпката на сцената, когато балансирам на ръба на трагикомичното, е велика. И я предпочитам.


Каквото направи дядо, личен архив

“Каквото направи дядо…”, личен архив
Фотограф: Иво Хаджимишев

В “Шинел” третият герой на сцената е декорът, уникална е сценографията и на “Каквото направи дядо, все е хубаво”. Ще споделите ли как се постига тази уникална симбиоза между режисьорската визия и сценографските решения?

Зуека:
Ние винаги се опитваме да намерим убедителен и неочакван визуален образ на своите спектакли, който да носи в себе си посланието на спектакъла и да казва онова, което може да се почувства, а не да го обясняваме с думи. Пускаме в действие въображението си и го оставяме да ни води.

„Шинел” залага на минимализма, защото авторът го изисква. В „Каквото направи дядо…” нещата са по-приказни, красиви и пищни, защото духът на Андерсен, а и приказната форма на произведението го изискват. Ние винаги тръгваме от духа на автора, от посланието и от визията. После просто я изследваме какво може тя да изиграе, което ние не можем, и я оставяме тя да го направи, защото ще го изиграе по-добре от нас.

Ето например в „Шинел”: Акакий Акакиевич е само едно парче плат и една глава, но тази малка фигурка прави непостижими и невъзможни за един актьор неща – тя лети, превръща се в различни букви само с едно завъртане и дава за 3 минути сценично време повече информация, отколкото един актьор може да изрази с думи за 2 часа. Сценографията ни помага да бъдем не само образни, но и много лаконични и да не тормозим зрителя с дълги текстови обяснения на нещо, което може да й бъде показано нагледно.

Нина:
Сценографията при нас е действащо лице и затова ние обичаме да казваме, че в спектаклите ни има трима актьори – ние двамата и сценографията. Ние я третираме като партньор, а не като среда на действието, тя е пълноправен участник в действието.

Сценографията е визуалната концепция на спектакъла. Тя не е избрана самоцелно, само защото е интересно и странно да е такава. В „Шинел” клетката е метафора на шинела-затвор, в който се гърчи духът ни. В „ Каквото направи дядо…” тя носи идеята за „топлия” сняг и доказва, че и в снега може да е топло, стига до теб да стои човекът, който ще подгрее снега с обичта си към теб.

Зуека:
Когато Нина ми сподели, че четейки Андерсен, вижда само снегове, аз предложих да опитаме с една материя, позната на всички, но никога неизползвана в чистия й вид – пухкава вата. Поради нейната крехкост всички я ползват, като я покриват с плат заради здравината, а ние решихме да не го правим. И я оставихме такава, каквато си е.

Много е тежко да се играе един час, когато си покрит понякога не с един, а с няколко пласта двусантиметрова вата. Но в името на идеята и красотата на материята, приехме факта да се поизпотим малко в нея.


Каквото направи дядо, личен архив

“Каквото направи дядо…”, личен архив
Фотограф Иво Хаджимишев

В “Каквото направи дядо, все е хубаво” отправяте едно “приказно” послание към света: добрата дума, придружена с целувка, се превръща в злато, независимо какви ги върши човекът до нас. Имате ли си ваши сандъчетата със злато, спечелени по този начин:)? И въобще: случва ли се в днешния свят – в света около вас – хората да печелят именно така своето злато:)?

Нина:
Ами така с усмивка и целувка се роди нашият театър „Кредо”, първият му спектакъл „Шинел”, последва го другият по Андерсен, за който сега питате, роди ни се прекрасна дъщеря, видяхме прелестта на света и той видя нас, много сандъчета спечелихме с добра дума и целувки. Ние много обичаме да се прегръщаме и целуваме с хората. Някак си отвътре ни иде. Най-вече на Зуека, той е голям спец по целувките.

Зуек:
Аз винаги съм казвал и го изповядвам, че любовта прави чудеса и е най-добрата обменна валута на света. Когато дадеш любов, всеки с готовност отваря резето на своя сандък със злато.

Втората постановка на театър “Кредо”, “Каквото направи дядо…”, е подготвена по случай честването на 200-годишнината от рождението на Андерсен, но все пак: защо Андерсен и защо именно тази приказка?

Зуека:
Поканата и идеята за неговото създаване дойде през 2000 година от страната на Андерсен. Ларс Сийберг, артистичният директор на датската Юбилейна фондация „Ханс Кристиан Андерсен 2005”, ни предложи да направим тази история на Андерсен и с нея да представим България в рамките на световното честване на големия датски писател през 2005 година, когато се навършваха 200 години от неговото рождение. Фондация „Х.К. Андерсен 2005” подкрепи проекта и така през лятото на 2005 година, заедно с много театри от цял свят, ние показахме спектакъла във всички големи градове в Дания и имахме удоволствието да бъдем част от едно грандиозно честване на един наистина велик разказвач.

С Ларс се срещнахме, когато той беше директор на най-големия мултикултурален фестивал в Дания и цяла Скандинавия – фестивала в гр. Орхус. Той познаваше нашата работа отпреди, тъй като беше идвал в България да гледа „Шинел” и го покани на фестивала в гр. Орхус през 1999 година. Той ни предложи да направим тази история и така започна всичко.

Нина:
Историята е наглед много простичка, както и гоголевата, но тя носи едно много важно послание, което се оказа много вълнуващо не само за датчаните, но и за нас, българите, пък и за всички хора по света, където сме го играли досега.

Разпоредителките в „Театър 199” споделяха, че зрителите тайничко подсмърчали в края на спектакъла, докато едновременно с това се смеели, и бяха много впечатлени от факта, че възрастни хора излизат от залата, хванати за ръце и озарени от смирение и любов. И ние бяхме приятно изненадани от въздействието на спектакъла върху нашата публика. Но после престанахме да се учудваме. Та нали именно това е посланието на тази история – да ни припомни, че раят е възможен и приживе и че ние сами си правим живота рай или ад. Както и да ни научи, че раят се различава от ада само по едно единствено, но много ценно нещо – любовта.

Когато обичаш, всичко е бяло и чисто като пресен сянг, и всичко е райски красиво и трогателно прекрасно. И хората могат да са добри, почти като ангели. И най-красив в този наш снежен рай е човекът до теб, когато го гледаш с влюбени очи. Любовта върви ръка за ръка с възхищението и загрижеността към другия, тя предизвиква опрощението на всички глупави деяния на любимия човек. Любовта е основната тема на творчеството на Андерсен. И ние заложихме именно на нея в тоя спектакъл.


Каквото направи дядо, личен архив

“Каквото направи дядо…”, личен архив
Фотограф Иво Хаджимишев

Спектакълът обикаля първо Дания (2005 г., 16 представления на английски), и едва след това дебютира на българска сцена. Различен ли е спектакълът в Дания от този, в България?

Зуека:
Да, този спектакъл, за разлика от „Шинел”, имаше първо международна премиера, в Дания, а после и българска, в „Театър 199”, където се играе и до днес.

Премиерата беше на английски и ние репетирахме първо на чужд език, а после на родния. Което беше и трудното. Стараехме се да следваме максимално автора и, естествено, се вълнувахме много как ще бъде посрещнат от датчаните, за които тази история на Андерсен е пословична. Заглавието „Каквото направи дядо, все е хубаво” е пословичен израз за тях и до днес.

Датската публика го прие с огромно възхищение, въпреки че ние бяхме направили една „драстична” промяна в самата история – вместо през лятото, действието в нашия спектакъл се развива през зимата. Е, бяхме нащрек, докато разберем реакцията на сънародниците на автора. Но изкушението ни да правим неочаквани, „драстични” промени, както обикновено надделя пред притеснението от това, как ще бъдат възприети те от публиката, и смело се хвърлихме в снега и в метри вата.

То в това е очарованието и неочакваността на превода на едно литературно произведение на езика на театъра – в на пръв поглед „драстичните” промени. И както при „Шинел” руснаците бяха във възторг от неочаквания прочит на едно от най- христоматийните за тях произведения в руската литература, така и датчаните се впечатлиха от бялата приказна красота на познатата им история, разказана не сред облаци прах през лятото, както е по автор, а в дълбоки преспи сняг през зимата.

Нина:
Спектакълът много се промени от премиерата си до днес, както се случи и със „Шинел”. Много неща бяха преработени още по време на репетициите за премиерата у нас. Много неща съкратихме във времето, защото предимството на тази история е, че тя се разбира дори и без думи. Тя така е строена – да бъде понятна визуално и да въздейства на сетивата на зрителя.

Този спектакъл доказа, че хората имат нужда от красота и от припомняне колко важно нещо е любовта и умението да се прощава, и да се живее простичко, като в приказките. Само тогава животът става приказка и краят й винаги е щастлив.

Щастието е постижимо и то може да се постигне понякога само с една целувка. Една целувка в тази история се оказва, че струва повече от злато. Тя може да ти спечели земния рай, че дори и сандък злато в добавка.

“Каквото направи дядо…” също обикаля света. Какво ново ви донесе тази постановка, след като вече сте покорили световната сцена с “Шинел”:)?

Зуека:
Светът е много голям и винаги има още много за покоряване. И това е стимулиращото и предизвикателното. „Каквото направи дядо…” ни отвори пътя към Япония и въобще към Далечния изток. Разбира се, „ Шинел” вече беше игран с огромен успех в Сеул, Южна Корея, през 2001 година и ние бяхме тръгнали на Изток. Но Андерсеновата история ни заведе още по-далеч.

В Дания представлението бе видяно от директора на големия фестивал в Окинава, Япония – г-н Хисаши Шимояма, и той покани всъщност този спектакъл на фестивала си. Фестивал, от който тръгна всичко, свързващо ни вече шеста година с Япония.

„Шинел” не беше в сметките за Окинава. Но в течение на разговора за бъдещото участие с Андерсеновото представление, стана дума и за „Шинел”. И получаваме един ден едно възторжено писмо от г-н Шимояма, че той всъщност е гледал „Шинел” още преди 10 години, през 1995 г., в Русия, и страхотно го е харесал. Тогава възникна идеята да гостуваме и с двата спектакъла, като „Шинел” ще се играе на японски, а „Каквото направи дядо…” – на английски език, с отделни реплики на японски. И така този път „Шинел” последва „Каквото направи дядо…” в Япония, а после всеки от спектаклите заживя свой собствен живот и вече шест пъти за четири години гостуваме на различни фестивали в Япония ту с единия, ту с другия спектакъл.

Нина:
„Шинел” ни направи известни и и продължава да ни кара да се чувстваме свободни. Андерсеновото представление продължи започнатото от „Шинел” и ни кара да се чустваме малко по-добри. Но има още много да се желае от нас в тази посока, за да станем и малко по-мъдри, както бабата и дядото в историята на великия датски разказвач. Но всичко с времето си.

В приказката правите препратки и към съвременното общество: има го и търговецът, има го и търгашът, има го и богатият “играч”, дори и в играта на “мамичка” от време на време се появява иронична нотка – но накрая всички негативи стават някак малки, а хората чисти пред безрезервната любов. Вярвате ли самите вие, че любовта може да спаси света?

Зуека:
Никога не съм се съмнявал, че само любовта може да ни спаси. Може да се каже, че аз само на това се надявам и силно вярвам в нейната приказна, чудотворна сила. Да си припомним финала на „Фауст” – ангелските стрели на любовта, сипещи се от небето във вид на рози, които сломяват дяволското воинство и спасявят душата на Фауст.

Нина:
Любовта е най-силното оръжие. Тя е божие оръжие. Но и божий бич едновременно.
Тя е сила за носещите я и наказание за лишените от нея.
Любовта е спасение от грубостта, бездушието и наглостта на тоя свят.

И най-големите търгаши, играчи, богаташи, дори най-закоравелите интересчии рано или късно ще бъдат поразени и ще клекнат смирено и като кучета ще подвият опашки пред любовта. И ще осъзнаят пустотата на съществуването си, неозарено дотогава от тази божия искра. И ако не се оставят тя да ги промени, любовта ще бъде тяхното наказание. А това, да носиш любов и да ти е отказано да я споделиш, е ад. Да осъзнаеш любовта, която струи навсякъде около теб, да стоиш жаден за нея и да не можеш да я преживееш – от това по-голямо наказание няма не само на тоя, и на оня свят. Ето това е адът – съществуване без любов.

Кои са ролите и пиесите, които театър “Кредо” играе извън сцената:)?

Нина:
На сцената е ясно – там се правя на артистка. Зад сцената правя останалите необходими неща, свързани със сцената и играя около 10 роли наведнъж – по цял ден се правя на мениджър, на счетоводител, на секретарка и прочие на театър „Кредо”. А в свободното време репетирам ролята на добра “Майка Кураж”. Репетиционният период се проточи доста дълго, вече 11 години, но чувствам, че премиерата няма да е скоро. Много още има да работя над ролята. Това вероятно ще е коронната ми ролята за бенефиса на старини и се надявам тогава дъщеря ми да ме аплодира много.

Зуека:
Аз можах да опитам много роли в телевизията за последните 20 години, да влизам под кожата на много познати лица и измислени герои и продължавам да го правя с удоволствие. Може би само с ролята на „звезда”, която ми се натрапва, не можах да се справя добре и не мога да свикна за толкова години. Но много искам да съм „звезда” в живота на дъщеря ми. Много ми допада да си мисля, че съм такъв в нейните очи.


С екип на Public Republic

Зуека и Нина с тяхната дъщеря Девина и част от екипа на Public Republic

Ако в живота имате възможност да изиграете следните роли, как бихте ги изиграли:)?
- министър на образованието
- министър на културата

Нина:
Преди няколко години по случай 50-годишния юбилей на Сатиричния театър ме поканиха да играя госпожа Министершата в едноименната пиеса на Нушич. Ако се беше случило, това със сигурност щеше да е единственото министерско превъплъщение от моя страна. Аз изпитвам паника от съприкосновението с всякакъв род власт – опасно е да я упражнявам, а още по-опасно е да търпя магариите на властта и ударите й по свободолюбивата ми природа. Настръхвам дори само при мисълта, че мога да се взема толкова насериозно, че да си пожелая да играя подобни водевилни ролички. Ето, аз без да искам, отговорих и на въпроса как бих ги изиграла – водевилно.

Зуека:
Интересно звучи да се пробвам във водевил, но след „Шинел” и Гогол този жанр ми се струва доста лековат.

Ще споделите ли с читателите на Public-Republic по-нататъшните амбиции на театър „Кредо”?

Нина:
Работим от доста време върху друго велико произведение на Гогол – „Дневникът на един луд” и продължаваме да се изумяваме от откритията, които правим, работейки по този гениален текст. Това е най-интересната част – откритията по време на търсенето и създаването на един спектакъл. Амбицията да се учим и да откриваме, е може би най-смислената цел, която един творец си заслужава да преследва.

Зуека:
Да изиграя Аксентий Иванович Попришчин беше една много стара моя мечта. Опитвам се да я осъществя. Дай боже да успея.

Имате ли планове да участвате в театрална постановка по българско класическо произведение?

Зуека:
Засега нямаме такива планове в близко бъдеще, но всичко винаги предстои и не е невъзможно да се случи.

Какво ще пожелаете на младите актьори, които искат да постигнат вашите успехи?

Нина:
Вяра. Неистова вяра в собствените си сили и идеи, постоянство и инат в отстояването им. И никога да не отстъпват и да не се отчайват.

Зуека:
И любов към зрителя. За да им се върне тя умножена хилядократно.

А на онези читатели на Public-Republic, които все още не са имали възможност да посетят ваше представление?

Нина:
Винаги са добре дошли на нашите спектакли, които играем на сцената на „Театър 199” в София.

Зуека:
Заповядайте да се посмеете през сълзи и да поплачете, смеейки се. Да се позабавлявате интелигентно с историята на един велик руски гений като Гогол и на друг негов велик колега – Андерсен. Повече от това не можем да ви обещаем.

Нина Димитрова и Васил Василев-Зуека започват своята актьорска дейност като възпитаници на НАТФИЗ «Кръстю Сарафов», специалност куклено актьорско майсторство. През 1992 година двамата създават своя независима театрална формация, Театър “Кредо».
Зуека е известен и на телевизионния зрител още от предаванията «Куку» и «Каналето», след това от «Господари на ефира” и «Пълна лудница».

Театър „Кредо” открива своя първи първи театрален сезон със спектакъла “Шинел” по Гогол, който слага началото на националната и международна известност на театъра – над 500 представления, изиграни на 9 езика /български, руски, немски, френски, английски, испански, японски, гръцки и сръбски/. Той е показван на над 150 Международни фестивала в Европа, Азия и Америка, сред които и най-големият световен фестивал на изкуствата в Единбург (Великобритания), където спектакълът е в класацията „Топ 20” на британските критици за най-добрите събития на фестивала за 1997 година. Театър „Кредо” представя своя „Шинел” в Уест Енд, Лондон (2000 г.), на сцената на най-големия културен център в Европа – Барбикан Център, а критиците на в. „Гардиан” го нареждат сред 5-те най-добри заглавия в лондонския театралния афиш. Със своя „Шинел” Театър „Кредо” е първият международен гост на най-големия руски театрален фестивал „Златна маска” в Москва (1997 г.), както и на много други международни театрални фестивали по целия свят.

„Шинел” по Гогол е отличен с 14 международни награди. Руската критика отбелязва, че успехът на „Шинел” в страната на Гогол е ”най-главната му награда” и го определя като „едно от най-забележителните събития в театралния живот на Европа от втората половина на ХХ век.”
«Шинел» продължава да се играе вече 19-ти пореден сезон в “Театър 199″ в София http://www.theatre199.org/index.php?p=title&name=%D8%C8%CD%C5%CB

Вторият спектакъл на Театър «Кредо», „Каквото направи дядо, все е хубаво” по Андерсен, е създаден по покана и с подкрепата на датската Фондация „Ханс Кристиян Андересен 2005″ по случай световното честване на 200-годишнината от рождението на Андерсен през 2005 година в Дания. Спектакълът следва триумфа на “Шинел” и е показан досега на над 20 международни фестивала у нас и по света, има над 100 преставления, изиграни на 3 езика. Спектакълът е отличен с 3 международни награди.
Виж повече за постановката в театър 199 на http://www.theatre199.org/index.php?p=title&name=%CA%C0%CA%C2%CE%D2%CE+%CD%C0%CF%D0%C0%C2%C8+%C4%DF%C4%CE…

По случай 15-тата годишнина на Театър “Кредо” Съюзът на артистите в България присъди на театъра специална награда „ИКАР 2008” за принос в популяризирането на българския театър по света.

Отзиви в световната преса за “ШИНЕЛ” по Гогол

Юлия Огнянова, 1994
Тази малка театрална форма с голям духовен обем се оказа едно от явленията в нашия театрален живот.

в. АИФ НА ДОНУ – Русия, 1995
Ако говорим за мярка за талантливост, българският Театър „Кредо”, представящ “Шинел” по Гогол, е откритие. Майстори на руската сцена станаха на крака, за да приветстват този спектакъл и излизаха от залата с думите: ”Това е потресаващо! Заради това си струва да се живее, работи и да се правят фестивали!” И всяка вечер, за да се види “Шинел”, се събираше пълна зала.

в. ЛИТОВСКО ЕХО – Литва, 1997
Виртуозна, точна като часовников механизъм импровизация на гоголевия сюжет от двете страни на клетката. Рядко постигана театрална пълноценност. Спонтанна, с минимални средства пресъздадена истина. Наивно-свята, откровена, добросърдечна, гъвкава игра за вътрешната свобода, необходима като въздуха, но също толкова тленна като шинела. С лека, сякаш пукане на пръсти или палаво намигане игра, двамата артисти казват за драмата на човешкото съществуване повече, отколкото стотомни, сточасови мъдри и тежки старателни представления. Дървена клетка, няколко картонени парчета, двама блестящи актьори – ето и цялата “машинария” на чудото “Шинел”.

в. THE SCOTSMAN – Великобритания, 1997
Едно от най-удивителните театрални събития на Единбургския фестивал. Безумен смях, неудържимо очарование, сърцераздирателна трагичност – няма аспект от това представление, което да не заслужава суперлативност. А в него има толкова аспекти, колкото само човешкият разсъдък може да обозре.

Импресариото Ричард Демарко, един от основателите на Единбургския Фестивал, човекът, открил „Шинел” и Театър „Кредо” за света, в интервю за ВВС Лондон, 1997
“Магията на „Кредо” се дължи просто на техния гений. Те са гениални, абсолютно гениални! В моя опит от 50 единбургски фестивала и стотиците спектакли, които съм канил, те са сред 10-те най-добри артистични изяви, които съм виждал. Те ни дават творбата на един руски гений, като я пречупват през едно българско измерение и това я прави още по-интересна. След като види тяхната постановка, човек придобива нова концепция за театър.

в. SÜDDEUTSCHE ZEITUNG – Германия, 1996
Клетка, пълна с чудеса! Най-пестеливи средства, синтезирани за най-силно въздействие, по неподражаем начин изпълнени от двамата пълнокръвни актьори на Театър „Кредо. Те създават най-вълнуващата версия на гоголевия „Шинел”, която можем да си представим. Един нежелаещ да секне аплодисмент благодари на двамата актьори за една незабравима вечер.

в. AАМULEHTI – Финландия, 2000
Живият шинел на блестящите актьори. “Шинел” на българския Театър „Кредо” е смущаващо, красиво, интимно, хуманно, весело, тъжно, игриво, трогателно, смирено, доверително и отварящо представление към вътрешния свят на зрителите. “Шинел” е символ на самоиндивидуалността и свободата на човека. “Шинел” е празник на двама блестящи актьори, владеещи широк спектър от изразни средства. Закачливостта и играта присъстват през цялото време, като доверието няма граници. Българският “Шинел” напълва душата на зрителя. Излизащите след представлението зрители и лицата им са изпълнени с енергия от главата до петите. Ето това е ободряващата сила на изкуството.

Отзиви в преса за “ КАКВОТО НАПРАВИ ДЯДО…” по Андерсен

„STIFTSTIDENDE“ – Орхус, Дания
Шеметен ритъм на актьорската игра – игра, която излъчва топлина. А очарованието е огромно.

„Капитал”, 2005
Каквото направят Нина и Зуека, ВСЕ Е ХУБАВО.
Хубав урок за всички печални образи, които все обясняват недостига на добър български театър с липсата на пари, урок как от нищо се прави нещо, или по-точно как се прави истински театър .

„Новинар” – 15.11.2005
Магьосници като Зуека и Нина могат да правят театър от всичко. Или от нищо. Удоволствие от вълшебството на играта, което невероятният актьорски тандем владее до съвършенство.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Visual Art

Етикети: , , , , , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Mar Vel // 1 яну, 2011 //

    Strahotno interview!! Ednakvo valnyvashto e da gledash Zyeka i Nina i da chetesh razsajdeniyata im za teatara.
    Za men e chest i ydovosltvie da gi poznavam lichno i im jelaya prez Novata 2011 godina nestihvashto vdahnovenie, tvorchska energiya i ystoichivost da realizirat ideite si vapreki trudnostite!!
    Oshte mnogo sarza ochakvat da badat dokosnati ot neveroyatnata im igra i choveshka toplina.

    Spezialni blagodarnosti na Rosi i Yana za neveroyatnoto interview!!

Коментирай