Public Republic Art Studio

Пътят, който не води до храма – стихотворението “Маска” на Яворов

6 декември, 2010 от · Няма коментари

Магдалена Костова-Панайотова

literaturna_kritika

Най-повторителният учебникарски дискурс освен мотива за раздвоението, обикновено “чете” Яворовия лирически герой като разчленен човек, който не може да намери своя покой. Светът на този герой е свят на самотния разум, свят на отвъдността, в която съществува-несъществува човекът. Затворен в мрака на своя свят, той носи в себе си неутолимо страдание, разяждаща жажда по познание, което не може да бъде удовлетворено, търси своя храм и винаги избира погрешни пътеки към него.

С тази популярна трактовка бих искала да се насоча към едно стихотворение на поета, свързано с мотива за раздвоението и за маската – мотив, който се среща своеобразно трансформиран в много лирически творби.

В едноименното стихотворение “Маска” този мотив се развива в различни хипостази, сплитайки почти всички ключови проблеми, характерни за “късното” Яворово творчество.
Стихотворението ни въвежда в една ясно очертана ситуация – карнавален ден, тълпи, сред които се мярка фигурата на мрачен странник.

В световната културна история, както е известно, карнавалът е свързан с ритуала. Именно в него са показани онези начала, които преодоляват битовото ежедневие на индивида и го насочват към вечните роли, към света на идеалните стойности. Заедно с това празникът преодолява единичното съществувание на човека, изграждайки ритуалното единство, съединявайки го с другите в общността.

В стихотворението на Яворов обаче тази представа за карнавалното е преосмислена. Бродещият лирически аз не се чувства приобщен към света на хората. Нещо повече – унифицираното множество в “Маска” има само ролята на общ фон, пред който самотата на “аза” придобива още по-ясно очертани размери.

Ако карнавалът по принцип свързваме с представи за веселие, музика и усмихнати лица, то в стихотворението на Яворов той е обрисуван не толкова като забава, колкото като суетня и шумотевица – безсмислената вечна суетня на живота.
В традицията карнавалът е събитие, което предлага на човека готови отговори за света и мястото на индивида в него. В стихотворението на Яворов лирическият “аз” се лута в търсене на “свръхземните въпроси, които никой век не разреши”. Ако веселата тълпа на карнавала символизира житейските наслади, плътското начало, тържеството на “долницата”, то самотният лирически човек, потънал в своята печал и залутан сред другите, прилича на скръбна сянка и ненапразно му подвикват: “Хей смърт, дай на живота път!”

“Маска” е творба, изтъкана от контрасти – контрастират светът на лирическия “аз” и светът на тълпата, контрастни са жизнерадостната маска на вакханката и маската на смъртта, която носи “азът”. Вечното веселие на шумолящия живот контрастира на мъчителните въпроси, които си задава героят.

Чрез контраста проличават важни питания за света на творбата: коя е истинската действителност, къде е границата между живота и смъртта, кое е истина и кое лъжа, къде човек се чувства по-самотен: в мечтите си или в така наречената реалност. Може би най-важният от тях е има ли въобще граница? Не е ли животът просто една маска на смъртта? Не е ли денят маската на нощта?

Смъртта – не виждам друго в белия кивот
На твоите скрижали тайни, о живот!

В лириката на Яворов има стихотворения, в които неведението, мракът и безнадеждността не са представени като изконни, а като нещо дошло впоследствие. И в трагизма на това настъпване прозвучава темата на ослепяването, стъмняването. Така е и в “Маска”:

….. Беше ден,
свалих аз маската му и пред мен
въздъхна нощ и вече се не съмна.

Маска носят не само персонажите в стихотворението, но и денят: той е лъжовен, маска на вездесъщия мрак, на стъмненото битие. В творбата суетящият се свят създава представата за нещо изкуствено, в него шестват хора – маски, сипят се конфети и се веят изкуствени лозови листа. Самият “аз” също е една от лутащите се маски – самотен търсач, човек на границата между света на божествения космос и на профанния свят.

Но какво е маската? Според Ортега-и-Гасет в неговите “Есета” човек прекарва живота си в желание да бъде друг, а единственият начин нещо да бъде друго е метафората да бъдеш “като”, която ни разкрива човека като метафора на битието (Ортега – и -Гасет 1993, с. 246). В този смисъл виждането за света като театър е осъществяване на стремежа на душата за сливане със света, защото именно театралният жест обозначава онази линия, зад която се чувства несъвпадането на “Аза” и “не-Аза”. Театрализацията на света е възможността за съзерцаване на пъстрото битие, което не е “Азът”, но което “Азът” съзидава като частица от всемира.

Какъв е смисълът обаче да бъдеш “като”, ако тази другост не ти носи удовлетворение, ако жаждата е неутолима? Нещо повече – в творбата долавяме мрачната догадка, че маската не те прави друг, различен човек. Че животът театър е суета, че играещият човек виси над озъбената бездна.

Едно от съмненията, което се поражда в текста на стихотворението, е не е ли маска и страданието, скръбта, самотата на мрачния търсач? Защото смъртта е също персонаж в суетата на празника.

За разлика от традиционния карнавал обаче, в който смъртта е част от живия живот, в стихотворението тя е “ужасен призрак” за човека. Но травестията в този театрален свят веднага разколебава: призракът е… самият човек. В този аспект подобни разсъждения се подкрепят от образа на вакханката – жена, която носи маската на живота и символизира красотата, веселието и сетивните радости. Но не бива да забравяме, че тя също е маска. А маската е свързана с ролята, със заемането на една определена поза.

Известно е, че карнавалната култура има своего рода освобождаващи функции, понеже извежда човека от обичайните му роли и заличава различията между хората във веселието на празника. Именно маската в карнавала дава възможност на човек да бъде такъв, какъвто иска да бъде, да изяви тайните си копнежи, истинското свое аз, скрито под купищата условности на всекидневието.

Истина и привидност, естествено и изкуствено, живот и смърт взаимно се преливат в хода на творбата. Самият карнавал от единично събитие, сцена, се превръща в същина на света, от хармонично единство в традиционните култури – в съвкупност от дисонанси, сблъсък на противоречия в стихотворението на Яворов. Традиционният и модерният свят са влезли в неразрешим конфликт. Защото примирението на противоречията вече е невъзможно – внушава стихотворението, за съвременния човек готови отговори липсват, а преживяването на света е дълбоко интимно и личностно събитие. В този смисъл човекът се намира на “граничната линия с безграничното”, (както твърди Аполинер) и е принуден да търси отговори, които липсват или са твърде болезнени.

Стихотворението “Маска” повдига един от централните въпроси на Яворовото творчество – каква е мисията на поета и имат ли смисъл духовните усилия. Има ли нужда от път, ако той по условие не води до храма? Един от възможните отговори, заложен в творбата е, че това е пътят на литературата въобще.
Загадката на битието е шифър, който сме обречени вечно да разчитаме погрешно, но заедно с това, според поета, смисълът на човешкия живот е в разшифроването, във вечното търсене на страдащия и чувствен дух, а мисията на твореца е да освети своето разкъсано от противоречия съзнание, защото отговорите не са някъде навън, във видимия свят, а са скрити “вътре”, в сърцето на всеки човек.

Първата публикация на текста е в Public Republic

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай