Public Republic Art Studio

Красимир или Красотата-Крясък

2 декември, 2010 от · Няма коментари

Интервю на Лияна Фероли с Красимир Георгиев

Да видим мира, преди да се е облякъл във форма. Да видим поета, преди да са го вкарали във формата на „признанието”

Копие от Krassy_crop

Изпитах истинско естетическо удоволствие в бунта на един наш творец, отгоре на това и богослов, който преди няколко години на хасковската „Южна пролет” възкликна доста емоционално след подробното елейно, преди всичко биографично слово по адрес на неговата особа:”Абе, хора, аз още съм жив, издигайте ми този словесен паметник, след като умра!”

Твърде често заковаваме твореца със „златни” пирони, за да го хербаризираме, препарираме и разпъваме, не мислите ли? Това може, но когато няма какво повече да се каже за такъв „творец”. Та, той и без това сам се разпъва чрез безсилието на думите да изразяват невидимото.

Затова, ако не можем да надникнем зад „завесите”, през пролуките на оставените от него дупчици-прозорчета на словесните му „конструкти”, то поне да не добавяме нови „кули” или „балкони”(творби в творбата), литературата все пак не е архитектура. Така има опасност да катурнем и без това крехките, филигранени псидекорации на неговите „построения”.

По-добре само да затаим дишането, да не ги побутаме и да про-глеж-да-ме, доколкото можем, през про-лу-ки-те на душата му. Или дори само да съберем малко искрички, капчици-светлина от изтръсканата пред очите ни негова словесна „дреха, също ще е достатъчно.

Можем и да се заслушаме в будните му бълнувания, с които именува, т.е. създава света. Или пък да го потърсим в полето на антонимите грях-святост, анализ-синтез, тишина-крясък…

А точно там ще намерим най-успешно поета Красимир Георгиев, в неговите двустишия(представени наскоро в Националния литературен салон “Старинният файтон” в София). На „Двустишията на Красимир”дори не им трябват тристишия, колкото и съвършена да е троицата. Те биха били само ненужни патерици. Пък и Кра-Си-Мир изкрясква мира преди да е стигнал до края на „До”-то.Нали сгъстеният звук е събарял стените на Йерихон. Добре, добре, Краси-Мире, вярваме ти, че духовният звук превръща крясъка в красота.

Нашите прадеди траките са умеели да тракействат, т.е. да призовават към… Каквото трябва.

А нашият съвременник Красимир Георгиев умее да красимирства, т.е. да търси красотата на мира в себе си и наоколо в предкрая. То след „края” всеки може. Нали Краси?

Това с примиряване на противоречията ли става или тъкмо обратно?

В „Двустишията” си просто се опитвам да търся мъглата и пътищата, които са отвъд и още по-нататък. Вкарвам стиховете си в загадката, в тунела на поезията. Там всичко е любов, но и всичко е смърт, истината се е вкопчила в неистината, синтезът е преплел шпаги с разграждането, а краткостта е близначка на вечността. В предговора към моята стихосбирка „Тунелът” се опитвам да го обясня по-добре: „Тунелът е равновесието между енергията и асиметрията в творчеството, тунелът е мъглата в нашето подсъзнание, сред която сенките се материализират в структури. Тунелът е престъплението да пишеш поезия, тунелът е танцуващата сред пламъците на свещта балерина на Салвадор Дали, тунелът е загадката, събрала заедно Орфей и Евридика, Персей и Медуза. Тунелът е детеродният орган, преходът от вечността между зачатието и раждането към мига между живота и смъртта. Тунелът е границата между нормалния свят и антилогиката, разстоянието между прекалено малката промяна и прекалено голямата промяна, умението да се приближиш плътно до хаоса, но без да се разпаднеш.”

Така ли се постига истината? Път от частното към общото ли е тя и през къде минава?

Няма една истина, истините са безброй и за всеки от нас истината е различна. И не е задължително пътят на твореца да върви от частното към общото. Да, докато все още зрее, творецът обикновено отъпква пътя от частното към общото в творчеството си и се опитва да стигне до повече читатели, но това все още е неговият сапунен период. Но ако поезията продължи да го удря по главата, поетът трябва да потърси и други пътища. А ето какво казвам в наслова към моето стихотворение „Разтворени бедра на просякиня” от стихосбирката ми „Любов в езерото на прокажените”: “Близо пет години бягах от поезията. Трудно беше, но не написах нито ред. Ядоха ме кучета и ме кълваха птици, но аз бягах и бягах. Обречен да бъда настигнат. И ето, откачената муза отново ме яхна и започна да блудства с душата ми. Добре, казах си, ще ти дам да се разбереш! И си поставих няколко непосилни задачи. Първо – съдържанието да властва над Формата, образите да громят строфите, думите да разграждат редовете. Второ – темата да е невъзможна, идеята да е немислима, ситуацията да е абсурдна. Реки от мерена реч словославят птичките и пчеличките, слънчевите лъчи и храмовете на любовта – и аз съм писал подобни стихчета, но ако римата и ритъмът се блъскат години наред в главата ти, идва времето, когато трябва или да се измъкнеш от лудницата, за да запазиш главата си, или да влезеш по-дълбоко в тунела на поетичния хаос, да надскочиш мисълта си и да нахраниш чудовището на страстта и цинизма. Трето – да подправиш храната си със смърт, да станеш част от поетичните образи и да изживееш невъзможното. Това е най-трудното…”

Катапулт ли е стремежът ни към него? И на каква цена?

Катапултиране от какво, от къде? Може би катапултиране от самите себе си, от досегашните ни представи за света, от разстоянието между убедеността ни, че сме срещнали цялата истина, до догадката, че сме зърнали само част от нея. Колкото до цената, всеки плаща своята си цена. Може да декларира какво е платил или какво е готов да заплати, разбира се, може да няма какво да плати или да няма смисъл да плаща. Ето един мой опит да размишлявам над цената, която поетът е съгласен да плати: „…да подправиш храната си със смърт. Да станеш част от творческите образи, да влезеш в поантата. Да разбереш има ли дъно поетичната бездна, има ли още по-страшно предизвикателство.
Бях там, видях я, докоснах я. Носът й бе разяден, дланите й бяха разтопени, месата й капеха. Търсеше чудо, а аз исках да изживея невъзможното, затова се срещнаха погледите ни.
И откачената муза ме попита:
– Можеш ли, поете, да се любиш с прокажената?”


Случва ли му се светуването на твореца или той го случва?

Ще се опитам да ти отговоря с помощта на няколко мои двустишия. „Родих се. Пих вино. Заспах. Смъртта ме събуди.” („Отвъд и още по-нататък”); „Името, мисълта, речта, умът, стремежът, силата, любовта, познанието, въздухът, храната, огънят, водата, паметта, дишането, надеждата.” („Всичко, събрано в два реда”); „Казвате, че ако кажа точната дума, тялото ми ще натежи със седем куршума? Майната ви!” („Позиция”).

Макар че енигмата се живее повече, отколкото се описва, все пак, кои са живите творчески форми на духовното живеене, според теб?

Енигмата е загадката. А творчеството, духовното, живеенето, изобщо, винаги са били неразделна част от загадъчното, непонятното.

Какви чувства трябва да извиква истинското творчество? И кой е неоспоримият му белег за траен магнетизъм към него. Лично за теб?

Литературната творба трябва да може да погали душата на читателя. Да му влее сили и страх, да бъде за него и оазис, и земетресение. Но всъщност какво разбираш под истинско творчество? При творчеството връзката между творец и читател е обратнопропорционална – колкото по-добър е творецът, толкова по-малко читатели има. То е като при сравнението между чалгата и класическата музика, между добрия филм и сапунения сериал. Колкото до белега за магнетизъм – божа работа.

Смяташ ли, че поетът съдейства поне малко за извършващата се сега тиха духовна трансформация?

Не смятам. Сега не се извършва духовна трансформация, а духовна деградация.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай