Public Republic Art Studio

Из “Дефектен екземпляр”

27 декември, 2010 от · Няма коментари

Rain
Снимка: pfv.

Родината ни приема с отворени и мокри от дъжда обятия, въпреки че е лято. Почернели сме от злоупотребата със слънцето, коремите ни са подути от многото храна в хотела. Харесва ми, че вали. Всички се оплакват, по радиото тъпи хора говорят непрекъснато досадни неща като „Най-студеното лято от…“ и пускат критикуващи времето песни. Само в таксито слушаме два пъти „Кога най-накрая ще стане лято“. Но аз се радвам. Прекарах чудесно, но сега нямам търпение да спя в пухеното си легло и отново да обличам стабилни дрехи. Имам нужда от разнообразие.

Всеки спи в своя си апартамент, защото Макс трябва да става рано и да работи, а аз искам да остана насаме със себе си. Страх ме е да не загубя самостоятелността, която толкова смело си изградих през последните месеци. Мисля, че трябва да съм подготвена, в случай че решим да се откажем от нашето Ние. Не трябва да загубя връзката със себе си. Златното ми правило изисква да спя сама поне три пъти в седмицата. Макс го намира за пълна глупост, но никога не ми го казва. Въпреки това го знам.

На следващия ден върша работа, останала от преди. Като например ядене от по-минала седмица. Или препълнени пепелници. Жилището ми не трябва да остава с впечатлението, че е на второ място за мен. Подреждам и чистя, не се спирам дори пред телевизора.

Проверявам електронната си поща. Не че чакам нещо, а защото така се прави. И ето, получавам писмо от агенцията. Моят от време на време шеф пита дали искам да организирам медийно събитие, а почти приятелят ми Макс пише, че бялото ми дупе му липсва. Приемам, като казвам на Щефан, че от време на време искам да правя и неща, които не изискват Томас Готшалк, а на Макс съобщавам, че бялото ми дупе много би се зарадвало на вечеря през някой от следващите дни. Все още обаче искам да остана малко сама. Държа да започне наистина да ми липсва. Искам чувствата ми да се изказват пределно ясно.

И те го правят.

Посред нощ.

Към три през нощта се събуждам и не мога да дишам. Сърцето ми ще изскочи, тялото ми гори, а аз се намирам на средата на буря. Чудовището в мен е пропълзяло тихо към мен и ме е изненадало, докато спя. Това не е много любезно, мисля си аз, но все пак трябва да се постарая да преживея. Сещам се за мама, която ми казва, че това не е сърдечен инфаркт, а пристъп на паника. Не трябва да се обаждам на спешна помощ, а сама да се оправям с тази гадост. Дишам както са ме учили. Излизам на балкона по бельо. Но чудовището познава оръжието ми и се е подготвило. „Не ме занимавай с езотерични глупости!“ – присмива ми се то и страхът продължава да се разпростира из тялото ми. Искам да тичам, просто да съм далеч оттук. Но не мога да избягам. И дори да можех, от какво точно щях да бягам? И къде щях да бъда на сигурност? Концентрирам се във факта, че съм на сигурно място, че нищо не може да ми се случи. Но явно пристъпите не функционират така. Въпреки че около мен всичко е доста спокойно, отвътре се води война.

Не плача. Нямам време за това в момента. Отивам в банята и търся сините си таблетки. Като наркоманка изпускам първата. Втората улучва целта и аз се добирам до леглото и броя райетата на одеялото си. Ушите ми бучат, а сърцето ми не се успокоява. Опитвам се да изредя всички немски провинции, за да се разсея, но всичко в мен е вездесъщо, не мога да го подтисна. Кипи, за да получи правото си да се изкаже. Злобно цитира: You gotta fight for your right to party.

Сгушвам се в леглото. Свивам се и ставам толкова малка, че по пощата не бих струвала повече от десет евро, за да ме изпратят. И хапчето бавно започва да действа.

На следващата сутрин нищо не се е оправило, от днес всичко е различно – страхът отново ме е сграбчил.

Събуждам се и се чувствам като разкъсана. Знам, че вече не мога да се преструвам, че пристъпът е бил изключение, неприятна и непредвидима случка в главата ми. Никой няма да ми се обади и да ми каже:
– Здравейте, госпожице Херман, тук е Мюлер от електроразпределителното. Вчера допуснахме глупава грешка, един от новите ни практиканти снощи обърка кабелите. Молим да ни извините за малките дразнения, които се получиха при вас. Няма да се повтаря!

Не, трябва да приема, че нещо не е наред. Луда съм и се нуждая от помощ. Загубих. През последната година обърках всичко. Перфектният актьор вътре в мен се справи със сценария с работно заглавие „Душевно лечение“ толкова добре, че му повярвах.

И сега реалността ме настига и ми показва, че нещата не са толкова добре, колкото изглеждат.

И не само това, при положение че толкова сполучливо успявам да се заблудя, че всичко е наред, как наистина някога ще се оправи? Иска ми се да бях по-глупава, да не можех да се преструвам. Искам да съм лош мим, лош лъжец, искам всичко да е наред, моля, моля.

Забелязвам, че съм на път да се побъркам съвсем, така че взимам цигарите си и излизам от къщи. Без значение къде, трябва да се махна от себе си. Безцелно се шляя, плача и пуша.

Обаждам се на Анете. Плача на телефонния секретар.

Накрая се обаждам и в кабинета на доктор Клеве, макар да знам, че е някъде другаде и кърми бебе. Искам да говоря със заместника ѝ. Поемам дълбоко въздух и говоря със секретарката, за да си уредя час.
– Госпожице Херман, доста време не сте идвали, нали? Колко време стана? Три месеца? – чурулика тя по телефона.

Казвам ѝ, че не се чувствам много добре, откакто съм спряла хапчетата, и че бих искал да се видя с лекаря.
– О, още не сте се запознали с новия лекар, нали? Е, днес всички часове са заети. Лекарят има доста работа. Колко зле е положението?
– Нямам представа – казвам смело аз. – Не е толкова зле, че да прибегна до ножчето за бръснене, но не бих искала да чакам до утре.
– Е, докторът сега влиза. Ще ви дам да говорите с него!

– Ало, госпожице Херман? – казва мъжки глас след кратко шушукане. – Как сте?
– Е, моето уважение, но как мислите, че съм, след като се обаждам в кабинета и искам веднага да получа час? – Не мога да му обяснявам повече.
– Какъв е проблемът? – пита той. Най-вероятно и други са му крещели по телефона.
– Не знам откъде да започна. Преди няколко седмици спрях антидепресантите и сега се чувствам зле. Мислите ли, че има връзка? Да започна ли пак да ги взимам? Луда ли съм? Мислех, че не съм! – накъсвам думите. Нетърпелива съм. Искам той веднага да разбере какво ми е. Трябва да ми помогне, да ме посъветва, да ме излекува!

– Ох, госпожице Херман. Не мога да отговоря на тези въпроси по телефона!
– Това ми е ясно, но аз и не исках телефонна консултация!
– Вижте, ще се опитам още днес да ви вмъкна. 17:30 часа късно ли ви е?
– Не, 17:30 е чудесно. Благодаря много! И извинявайте за истерията ми!

Бях шумна и изисквах. Бях себе си. Това не е много хубаво.

korica

Дефектен екземпляр
Сара Кутнер

Животът ти е каша. Не знаеш кой си и къде отиваш. Чувстваш се дефектен екземпляр.
Роман за самонадеяните, неуверените, нетърпеливите – хората на нашето време

С хумор и ирония Сара Кутнер, една от най-известните водещи в Германия, рисува главоболията и терзанията на модерните момичета.

Сърфираща по повърхността на ежедневието, Каро е типичната млада жена в големия град – интелигентна, настъпателна, хиперактивна. За нея животът е пътуване в най-бързата лента на пътя, шведска маса с неограничена консумация… Или поне продукт с гаранция, попълнена при доставката.
Но скоростният й живот рязко натиска спирачки. Когато губи работата си, изхвърля някои лицемерни „приятели” и смело прекратява малодушната си връзка, Каро изведнъж губи почва под краката си и започва да се страхува от всичко.

„Депресията е скапано събитие” – заявява тя и решава да я пребори с всички възможни средства: редовни посещения при психиатър, плач на приятелско рамо, известна доза самокритика и една „междинна” връзка. Постепенно Каро открива пътя към предишния си живот. Или… все пак не е толкова лошо да си дефектен екземпляр?

Сара Кутнер е родена през 1979 г. и е известна с предаванията си в музикалните канали „ВИВА” и „Ем Ти Ви – Германия”. Освен водеща тя е авторка на две собствени рубрики в пресата.

Технически параметри:
Дата на излизане: 08.11.2010 г.
Издателство: ЕРА
Жанр – Съвременен женски роман – Романтична комедия
Корица: мека
232 страници
Цена – 12,00 лв.,
Превод – Александра Попова
ISBN – 978-954-389-110-8

Повече информация можете да намерите тук.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай