Public Republic Art Studio

Една нощ в Ада

29 ноември, 2010 от · 1 Коментар

да обладавам истината – в една душа и в едно тяло

Ясен Василев

1.

XIII

Всяко действие има своето противодействие със същата сила. Не ми се искаше да го вярвам, но някак усещах, че след този прекрасен ден ще последва нещо ужасно. Всичко започва с един мейл, който получавам, и който ме кара да се чувствам като пълен тъпак. Не знам дори как да отговоря и затова въобще не отговарям, но го мисля цяла вечер. Излизаме и тръгваме към партито. Имам лошо предчувствие – винаги, когато го имам, се оказва вярно, но се страхувам да споделям с хората около мен, защото ме вземат за параноичен, ненормален, луд или пък просто ми казват „споко, бе” и аз продължавам да се чувствам тъпо. Около Айфеловата кула се разхождат мъже с автомати – мерки за сигурност. What the fuck? На моменти този град изглежда абсолютно откачен. Особено вечер. Вечер няма Амели Пулен, няма Париж на сънищата и мечтите. Вечер Париж е истински кошмар, филм на ужасите. Отиваме в Страсбург Сен Дени – шестетажната сграда гърми, музиката се чува през няколко преки. Хората пият отвън, събират се на групички и чакат да влязат. Ние минаваме през другия вход, защото имаме ключ. Вътре вече е пълно. Обикаляме етажите, аз стоя като залепен за Мина, защото не познавам никого. Тя ме запознава с някакви хора, на никой не запомням името – само физиономиите. В мазето почти нищо не се вижда от цигарен дим – свири някаква млада банда, съставена от членове от всички раси. Горе на първия етаж – хората стоят седнали на парапетите на прозорците и си говорят. Има странен DJ – доста възрастен, който изглежда сякаш е изязъл от соц времето, но е станал DJ. Супер странно е. Никой не танцува. На горния етаж хората седят по земята и почти не може да ходиш без да настъпиш някой. Всички са млади, готини, модерни, в скъпи дрехи, с много стил, с готини прически. Има едно момче, облечено като жена. Много хора с расти. Супер много чернокожи, които скоро започват да танцуват уникално. По-нагоре старата стая на Мина е пълна с костюми и някакви хора се преобличат, по стените има изложба на фотографии. На другите етажи хората се движат малко повече, има жива музика, танцуват, разцъкват някакъв алкохол, повечето е вкаран отвън, някои обаче си купуват от импровизираните барове, мирише на трева. Качваме се на четвъртия и започваме да танцуваме. Музиката е супер яка – един чернокож импровизира на момента и пее. Има и човек с тарамбука. Танцуваме много, много, много. Само когато танцувам, наистина забравям, наистина се чувствам свободен, нищо и никой не ме интересува. Франсетата не са никак подвижни, циклят не едно място, поклащат се насигурно. За сметка на това чернокожите сцепват. Обичам ги! Всичко изглежда много яко сега. Скоро Мина се уморява много, става й зле и иска да излезе на въздух. По стълбите обаче се блъскат много хора, не може да се излезе, решаваме да се качим нагоре. Последният етаж е затворен, има охранител, минаваме покрай него, като му обясняваме, че сме бивши обитатели на сградата. Якетата ни са заключени горе в една стая, но човекът с ключа е изчезнал някъде в тълпата. На няколко пъти ходя да го търся, но започвам да усещам, че ситуацията излиза извън контрол. Погледите на франсетата ме плашат – празни, кървясали и напушени. Блъскат се и крещят. I wanna fuckin party! Вече има много пияни и надрусани. Надвесват се през прозорците и ми става лошо само като ги гледам. Някои се прехвърлят през парапета и провисват крака надолу към улицата. После изведнъж виждам, че някакви хора нахлуват през задния вход, който трябваше да е заключен – тълпата е като вода, която минава през пробойна. В сградата вече няма никакво място и ме е страх, че ще потънем. Качвам се отново горе при Мина, на която й е студено. Човекът с ключа обаче го няма. Чакаме го. Много искам да си ходя вече. Усещам как паниката бавно започва да се покачва от глезените нагоре към врата и да ме души. Но я контролирам. От както се научих да владея езика, владея и тялото. Има някаква странна връзка между двете, която не разбирам съвсем. Приятелят на Мина все пак се появява, след като му се обаждаме по телефона. Изглежда притеснен, казва, че е дошла полиция, че са отцепили района и са наблъскали някакви хора вътре в сградата, след което са блокирали изходите. Отпред има тълпа, чуват се викове. Не мога да разбера какво точно става. Казва, че някакви хора се опитват да се изкачат по улуците и да влязат през прозорците, докато други искат да скочат, за да излязат от претъпканата сграда. Мамка му. Мамка му. Мамка му. Защо се забърквам в подобни неща? Чувствам се ужасно приклещен. Мозъкът ми работи с огромна скорост и развива най-ужасните възможни сценарии, завършващи винаги с нашата смърт. Гледам отгоре. Хората се блъскат по стълбите, някои са опасно надвесени от прозорците. Страх ме е, че ще се случи нещо като в Индиго – всъщност няма как, защото по тясното вито стълбище няма никакво пространство, за да паднеш. Тълпата е като озверяла, абсолютно неконтролируема, надрусана и пияна. Страх ме е. Виждам някакви момчета, които убеждават охраната да ги пусне да се качат горе при нас. Той им обяснява, че е забранено, те прескачат загражданието и пъплят нагоре, клатушкайки се, сочат ни, питат защо ние сме горе, а те не може. Мъжът ги хваща и ги изблъсква обратно надолу. Разбирам, че в сградата има 5 охранители и може би над 2000 души. Ситуацията е пълна лудост. Някакво стадо, някаква купчина плът, която не може да мисли, натъпкана на твърде тясно пространство. И сякаш никой няма сетива за опасността. Приятелят на Мина по едно време започва да вика, че е видял, че на третия етаж започнали да драскат графити и слиза надолу. Изгубва се в тълпата. Ние гледаме отгоре, невъзможно е да слезем сега. Може да се задушим в тълпата, затова чакаме нещата да се поуспокоят. Аз се моля да излезем живи. Следващият път, когато поглеждам стълбището е празно. Вземаме нещата на приятеля на Мина – две чанти с камери и фотоапарати и слизаме бързо надолу по стъблите, сбогуваме се с охраната – казвам му се да пази – в погледа му разчитам, че мислим еднакво – това е лудост! Това е ненормално. Слизаме бързо надолу – тълпите въобще не са се изнесли. Залите още са пълни, не знам какво правят. Отиваме до задния вход, където отвътре стоят десетина човека, а отвън – огромна тълпа, залепена за стъклото, която напира да влезе. Връщаме се назад, пак нагоре по стълбите и до главния вход, където една тълпа се бута, за да излезе и отвън друга – за да влезе. Няма какво да правим – набутваме се и ние и успяваме да се измъкнем, пристиснати от всички страни – напомня ми концерт на стадион, но всичко е много по-зле. Излизаме и се дръпваме настрани. Сградата се пръска по шевовете, всички прозорци са отворени. Чуват се страшни викове. Мина говори с някакви хора, аз просто искам да се махна възможно най-бързо, възможно най-далеч. По едно време цялата тълпа се втурва надолу по улицата. Дръпвам Мина и свиваме зад ъгъла, на сравнително безопасно разстояние. Полицията отцепва улицата от всички страни. Отнасят се към тях като към стадо – и няма какво друго да направят – изолират ги, докато ситуацията се успокои. От сградата някакви хора започват да целят полицейските коли с бутилки. Чува се нещо като изстрел, не знам какво е. Излизаме на булеварда и влизаме в Макдоналдс, който е до метрото срещу някаква дискотека. Опитват се да ни ограбят вътре, защото ни виждат с камери и фотоапарати, взимаме някакви боклуци за ядене и излизаме, появява се онзи познат на Мина, който е успял да се измъкне, не знам как. Казва, че полицията е пуснала газ в сградата, че са затворили всички изходи от улицата. Чуваме линейки. Взимаме в метрото, където до нас едно момче си свива коз. Трябва да сменим няколко спирки по-нататък. Качваме се в другото метро. Едно момиче повръща. Това наистина е нереално. Някакъв кошмар. Стигаме до вкъщи след много проблеми и се оказва, че нямаме ключ и няма кой да ни отвори, защото всички са на другото място. Стоим като сополи един час навън в три часа, в най-големия студ, докато най-накрая се случва някакво божествено чудо и ни отварят. Не мога да говоря. Благодарен съм, че съм жив и съм бесен, че съм толкова тъп. Никакви купони повече, обещавам си. Не искам да водя такъв живот, не искам да съм част от стадото. Не мога. Заспивам и сънувам ужасни неща, които не помня.

2.

НОЩ В АДА. Артюр Рембо, превод: Кирил Кадийски

Погълнах голяма глътка отрова. Трижди благословена поуката, която извлякох. Утробата ми гори. Силата на отровата сгърчва моите крайници, обезобразява ме, просва ме. Изгарям от жажда, задушавам се, не мога да крещя. Това е адът, вечните мъки. Вижте как огънят се надига. Изгарям – както и трябва. Давай, демоне!
Привидя ми се обратът към добро и към щастие: спасението. Но как да опиша видението, щом адът не търпи възхвалите! Това бяха милиони дивни създания, сладостно духовно съзвучие, силата и покоят, благородните амбиции – какво повече?
Благородните амбиции!
И това все пак е животът! – Да, проклятието е вечно! Човек, решил да се осакати, е прокълнат навеки, нали? Виждам се в ада – значи съм там. Това е катехизисът. Роб съм на своето кръщение. Родители, вие сте виновни за моето нещастие. Виновни сте и за своето… Наивен нещастник! Адът нищо не може да стори на езичниците. Това е животът все пак. С времето насладите от проклятието ще стават все по-дълбоки. Престъпление, бързо, нека пропадна в небитието, в името на човешкия закон.
Мълчи, о, мълчи! Ето укора и позора: Сатаната, който твърди, че огънят е скверен, че гневът ми е чудовищно глупав. Стига!… Заблуди, които ми се подшушват, магии, фалшиви ухания, и детинска музика. А като си помисля, че истината е в ръцете ми, че виждам справедливостта: аз имам здрав, непоклатим разум, готов съм за съвършенството. Гордост! Кожата на главата ми се съсухря. Милост! Боя се, Господи! Жаден съм, колко съм жаден! О! Детството, тревата, дъждът, езерото с каменно дъно, и онзи лунен зрак, дванайсет щом удари… В тая доба дяволът е в звънарната. Богородице! Дево Марийо! Ужас от моята тъпота.
Там, долу, не са ли порядъчните души, които ми желаят доброто… Елате… Устата ми е затъкната с възглавница и те не ме чуват, това са призраци. А и никой никога не мисли за другия. По-надалече. От мен се носи мирис на изгоряло. Истината ви казвам.
Халюцинациите са безкрайни. Това е, което съм имал винаги: никаква вяра в историята, забрава за принципите. Но ще го премълча: поети и визионери могат да ми завидят. Аз съм хиляди пъти по-богат, ще бъда скъперник като морето.
Ах, да! Часовникът на живота спря преди малко. Вече не съм в тоя свят. Богословието е нещо сериозно. Адът наистина е долу, а небесата – горе. Екстаз, кошмари, сън в гнездо от пламъци.
С какви лукавства само ни мами полето… Фердинан, Сатаната, препуска с дивите семена. Исус върви по пурпурни тръни и те не се гънат… Исус вървеше по гневната вода. Фенерът го осветяваше – изправен, бял, с кестеняви къдри, на гребена на изумрудна вълна…
Аз ще разбуля всички мистерии: религиозни или природни, смърт, рождение, бъдеще, минало, космогония, небитие. Аз съм майстор на фантасмагории.
Слушайте!…
Надарен съм с всички таланти! Никого няма и все пак някой е тук: не бих желал да пилея своeто съкровище. Искате ли негърски песни и танци на хурии? Искате ли да изчезна, да се гмурна да търся пръстена? Искате ли? Ще ви направя и злато, и цярове.
Вярвайте прочее в мен, вярата облекчава, напътства, лекува. Елате, елате заедно с децата си, нека ви утеша. Нека излея за вас сърцето си – чудното си сърце! – Бедни хора, труженици! Аз не искам молитви. Само вашата доверчивост – и ще бъда щастлив.
Да помислим и за мен. Не ми е жал за тоя свят. Провървя ми: не страдам повече отпреди. Животът ми беше само сладки безумия и ето това е жалкото.
Ха! Да направим всички възможни гримаси.
Безспорно ние сме извън света. И повече нито звук. Изчезна чувството ми за мярка. О, моят замък, моята Саксония, моята върбова гора. Вечерите, утрините, нощите, дните… Толкова съм уморен!
Би трябвало да имам свой ад за гнева, свой ад за гордостта. И ад за нежностите. Цяла адова симфония.
Умирам от умора. Ето го гробът, отивам при червеите. О, ужас на ужасите! Сатана, шегобиецо, ти искаш да ме сразиш със своите чародейства. Аз моля. Аз моля! Един удар с вилата. Една капка огън…
О! Дано да се върна отново в живота! Да хвърля поглед към нашите безобразия. И тази отрова, тази целувка – хиляди пъти проклета! Моята слабост и тази световна жестокост! Господи помилуй, скрий ме, едва се държа! И вече съм скрит и все пак не съм.
Ето огънят пак се надига заедно със своята жертва.

3.

LES DEUX MOULINS

С Кати и Братото сме в Montmartre. Имаме среща пред Мулен Руж. Тук има само два типа заведения: за хранене и за секс. От едните можеш да си купиш банан с течен шоколад, от другите – вибратор. Супер, а? В ада сигурно е светло, в Париж обаче е тъмно. Намираме кафенето Les deux moulins – където в паралелната вселена на Жан Пиер Жьоне работи Амели Пулен. Обаче и режисьорът, и сценографът в нашия филм са други – защото отвътре изглежда различно. Разбира се, използват филма, за да продават и да си правят реклама. Образът на Одри Тоту е на стената, на менюто, а кафенето е претъпкано – предполагам точно заради това. Обичам произведения на изкуството, които стават толкова култови, че се смесват с реалността. Пием кафе тук, а аз написвам за половин час спомените си от предишната адска нощ. После имаме среща с приятел на Филип, който ни взима с кола от Мулен Руж и тръгваме на четири-часова вечерна обиколка на Париж, която наваксва всичките проспани сутрини от началото на седмицата и всички проспани часове по история във френската. Отиваме чак до националната библиотека и отвъд нея, където е построен град в града – нов Париж на 21 век, който прилича повече на Метрополис и ще бъде град на банките и търговските учреждения. Мястото е потискащо с мащабите и размерите си, смазва те, кара те да се чувстваш като нищожество, програмирано да работи. Има сгради, където хората ще живеят, сгради, където същите хора ще работят и сгради, където ще се забавляват. Всичко е планирано. Няма нужда никога да напускат това стъклено убежище, този железен затвор. Матрицата е неизбежна. Париж може да те убие с тази студена безчувственост, с гигантските си размери и чудовищното си привличане на хора. Пълно е с хора, които са тук просто, защото не знаят къде им е мястото. Които търсят нещо, което не намират. Чудя се дали и аз не съм от тях. Изведнъж ми се приисква да не съм тук, а в някоя гора или на някой пуст плаж, гол, сам и забравил за всичко това. След като оставяме Кати и Братото у тях, с човека се заговаряме за различни неща и изведнъж започват да изскачат общи теми, мотиви, интереси, които се нареждат като пъзел. Хубаво е, когато идват такива пратеници и ти носят знаци, че се движиш по пътя си, макар и да имаш колебания и не винаги да си сигурен в това. Спираме колата пред квартирата и говорим още десетина-петнайсет минути вътре. Това е достатъчно, за да знам, че все пак нищо не е случайно. Абсолютно нищо.

От утре започвам на чисто втора и различна седмица в Париж – без дневник и без да правя глупости. Надявам се. Имам една идея да прочета английската версия на Макаронената Меланхолия на едно литературно четене. Не знам дали наистина ще го направя, но искам да се потопя в тези среди и да видя какво правят хората тук. Освен това повече няма ходя по партита и повече няма да пиша за списания. Те ще пишат за мен. Те ще пишат за мен. Те ще пишат за мен!

ЯR, Paris, France, 29 Novembre 2010, 1:48 AM

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Керана Ангелова // 30 ное, 2010 //

    Най-сетне някой, който е доловил различен, сюрреален лицеизраз на този град! И го е разказал подобаващо!

Коментирай