Public Republic Art Studio

Събота, 27.11.2010г., Pour exprimer son âme, on a que son visage

28 ноември, 2010 от · 1 Коментар

Ясен Василев

За да изразим душата си, имаме единствено лицето си. Jean Cocteau, Renaud et Armide, 1941. Този надпис стои на входа на изложбата, която гледаме днес и ми се струва много важен за моето разбиране за това какво трябва да бъде един поет. Ставам в 8 и излизам. Днес целият ден има други енергия и настроение. По-точно казано, май пристигнах вече в Париж. Срещам се пред кметството с Васко и Меги. Отивам пеша. И тримата закъсняваме точно – пристигаме по абсолютно едно и също време. Радвам се да ги видя и въобще – радвам се, че съм в Париж. И двамата са по-малки от мен и много свежи, интелигентни, без да са скучни и досадни. Говорим си всякакви неща, вървейки към Помпиду. Обсъждаме, че няма по-грозна сграда от тази, освен може би Айфеловата кула Васко има идеи да ги изкатери и двете. И Нотр-Дам също. В Помпиду обикаляме отново измите на 20 век. Днес има много по-големи опашки и повече хора, защото е събота. Васко не се кефи много на абстракните картини – казва, че би си ги сложил на салфетка. Доскучава му и успява да свали веригите от една врата, която води към покрива. Излизаме тримата навън – отгоре се открива страшна гледка – покривите на Париж, окъпани в слънце, докато отдолу градът е мрачен и дъждовен. Супер красиво е. И величествено. Скоро други посетители на музея, които се чудят накъде да си завъртят главите, ни виждат и започват един по един да излизат навън, защото си мислят, че е позволено. Тримата излизаме с идеята, че сме направили малка революция или пърформанс, който може да влезе в музея. Всъщност той си е вътре. Излизаме без да поглеждаме феминистките експозиции, които в момента гостуват. Оттам отиваме в Латинския квартал, прикоткват ни в един италиански ресторант с такава еклектична обстановка, която подхожда повече на Истанбул, отколкото на Париж. Ям най-лютата паста на света, не знам защо, дават ни безплатна сангрия и кола. Още от първия ден искам да напиша това, което ми направи силно впечатление – личното пространство на французите е много по-тясно. Противоположно на огромните улици, заведенията са твърде малки и тясни, масичките са кръгли и съвсем миниатюрни, на столчетата трябва да се свиеш и постоянно стоиш на няколко сантиметра разстояние от човек, който въобще не познаваш. Наблъскват се като луди, залепени един за друг и така си пият кафето или обядват. Та едвам успявам да изляза и да си облека якето, приклещен от един французин от една страна, от масата – от друга и от стената – от трета. Васко заминава да се занимава с работните си дела, с Меги се връщаме пред кметството, където тя се среща с приятелка, а аз – с Братото и Кати. Дружно отиваме на Place des Vosges, много приятно място, където се намира къщата на Виктор Юго. Мина вчера ми е споменала, че там са открили изложба с около 200 фотографии на известни писатели. Влизаме вътре и разглеждаме физиономиите на Кокто, Юрсенар, Дюрас, Борхес, Гинсбърг, Бъроуз, Керуак, Паунд, Джойс, Капоти, Цветаева, Мърдок, както и много други, които забравям и други, които никога не съм чувал. На втория етаж изнасят лекция за кореспонденцията между Юго и неговата любима. Една актриса чете с патетичен глас “Je t’aime, Victor, je t’adore!” и го повтаря многократно. Залата, разбира се, е претъпкана. Тръгваме си и се връщаме на Риволи, където хапваме кроасани и сядаме в едно кафе, където отново са натъпкваме максимално близо един до друг. Много е странно това. Пием кафе, макар че е почти шест, защото на всички ужасно ни се спи заради студа и приближаващата зима. После се разделяме – Братото и Кати тръгват към някаква галерия, аз обикалям книжарници още известно време с Меги и нейната приятелка, после и те тръгват към метрото, защото Меги гони влак. Обещаваме си да се видим в София. Прибирам се отново пеша в комуната, където за първи път се чувствам толкова у дома. По пътя даже в главата ми зазвучава стихотворение – мамка му, това не се беше случвало отдавна – записвам фрагменти от него, не знам кога ще имам време да продължа – но денят ме е заредил прекрасно и това ме радва. Връща се една важна фраза от лятото, която ме преследваше с месеци, и която бях споделил с Мария К.: възбудата насочена навътре изхлузва дрехите на пола. Осъзнавам и друго – няма значение дали ще напишеш стихотворението, достатъчено е да облечеш вътрешността си в думи, за да се излекуваш. Ако не го правиш, текстът те гризе отвътре. Мина готви зеленчуци и всички са се скупчили в очакване в кухнята. Провеждам даже няколко разговора, толкова добре се чувствам. Не е истина, оказва се, че все пак мога да говоря френски, трябва ми само малко повече време тук и повече непукизъм. Хората са странни, но започват да ми харесват именно заради това – всеки е в своя свят. Може би утре ще пиша повече за тях, защото тази вечер след малко отиваме всички заедно в „13” за заключителния купон, който затваря това място. Очакват се около 1500 човека, 6 етажа, като на всеки ще има различен DJ. Звучи обещаващо и ще отида, макар да не обичам купони и въобще нощен живот. Излизаме след 15 минути. Ще продължа текста утре, ако имам спомени. Ceux qui n’aiment pas ces photos, n’aiment pas la poésie. Това е другият цитат, който ми прави впечатление в къщата на Юго. От Керуак, от 1959. Тези, които не обичат тези снимки, не обичат поезията. Определено съм пристигнал.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Neda Uzunkoleva // 28 ное, 2010 //

    Наистина усетих атмосферата! Прекрасно написано!

Коментирай