Public Republic Art Studio

Петък, 26.11.2010г., Illuminations

27 ноември, 2010 от · Няма коментари

Ясен Василев

Днес прекарвам целият ден сам в Париж. Шаманчето се обажда сутринта и някак настройва деня да върви така вглъбено в себе си. На 8 декември, когато вече ще съм в София, е представянето на първия им албум с Тripple A – Apple Tree (където импровизират с Арабел Караян и Skiller). По някаква необяснима причина, още щом стъпвам на улицата, започвам да мисля за Рембо. Къде ли е стъпвал той, кои улици е обикалял, какво си е мислел, как се е чувствал. Представям си какво би било да си абсолютно сам, без никого, в този непознаваем огромен град. Отивам в Орсе, където прекарвам часове, не знам колко, но вървя като замаян, не знам накъде първо да погледна. Впечатлявам се много от нещата на Жан-Леон Жером. Всичко е толкова истинско, супер въздействащо – чувствам, че все повече минавам на някакви класически позиции за това какво трябва да бъде изкуството. Сещам се за Помпиду, където бяхме онзи ден, и където всичко от съвременните експозиции беше просто добри хрумвания. Тук всичко е къртовски труд, изострено като бръснач внимание към най-малкия детайл, илюзия за реалност, техника. Ван Гог, Гоген, Мане, Моне, Тулуз-Лотрек, Сезан, Реноар, Дега. И още други. Дълго време търся из секцията „символизъм” нещо на Климт, защото виждам, че името му е изписано на вратата, но не го намирам. Решавам, че съм се преуморил и не мога да възприемам вече и сигурно го пропускам. Накрая питам една от жените в музея и се оказва, че картината всъщност не е там. Не знам защо. В началото на обиколката ми от една картина ме гледа Бодлер – не знам дали е добър или лош знак – от септември се опитвам да пиша един голям текст за него без особен успех. Вчера Братото и Кати ми носят списък с всички места в Париж, където е живял – включително и кафенетата, които е посещавал. Решаваме, че уикенда ще си пием кафето там, което може и да подейства вдъхновяващо. После в края на обиколката от друга картина на същия художник ме гледа Рембо – виждам го и знам, че е той, въпреки че не изглежда като онзи, най-известният му портрет. Просто имам някакво усещане, че това е той. Прочитам надписа отстрани и се оказвам прав. До него е Верлен, който повече прилича на себе си. Около тях някакви други писатели. Рембо изглежда едновременно крехък и железен, свръхчувствителен и напълно безчувствен, божествен и демоничен. Тялото му сякаш едва побира в себе си таланта, готово да се пръсне на парчета всеки момент. Когато излизам от Орсе, вече е тъмно и вали дъжд. Тръгвам към вкъщи, после обаче се връщам назад и отивам отново в Шекспир и Ко. Има всякакви странни типове на втория етаж. Едно момче свири на пианото, момче и момиче пишат заедно на пишещата машина. Един човек с малко куче в скута чете някакви записки от един тефтер. Друг един е заспал на стола с книга в ръце. Трети пише на лаптоп, преглеждайки няколко дебели книги едновременно. И аз сядам и започвам нещо да пиша в ритъма на пианото. Когато обаче момчето спира да свири, а това е скоро, и текстът някак прекъсва. Няма значение. Превеждам фрагментарно на английски парчета от четири стихотворения от новата книга. Някои от тях звучат много добре. Когато нещо се е изляло отвътре и носи енергия, звучи добре по всякакъв начин на всички езици. На връщане към вкъщи пак мисля за Рембо: какво означава да загърбиш дарбата си? Откъде силата първо да напишеш такива текстове и да не умреш, а след това да спреш да пишеш и да тръгнеш обратно на предначертания ти път? Откъде?

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай