Public Republic Art Studio

Свещена простота

21 ноември, 2010 от · 21 Коментара

Петър Краевски

3
Снимка: seriykotik

Тъп съм. Тъп като галош. Бих казал, съвършено тъп. Тъпотата ми е толкова органична, че придобива физически измерения – започнах да се заоблям и в коремната област. Ако има награда за тъпанари, задължително ще се класирам последен, защото съм тъпак. В това ви убеждава и тъпото начало на антрефилето, нали? Убедих се и аз. Снощи. Когато реших да си спретна културна програма.

Имаше голямо събитие в моя град – „Ден на културните мероприятия”. Прегледах програмата и си рекох: „Хубави събития, изложби, концерти, литературни четения… Ама по ми се иска да заложа на авангардните форми в изкуството. Ще посетя само хепънинги и пърформанси!”. Така си казах, това си втълпих. А, както знаете, една идея влезе ли в главата на глупака, нищо не може да я избие от там.

Първият ми досег с арт инсталация стана на улица „Отец Софроний” малко след 17 часа. „Моята любима спалня” – това бе мотото на творческия акт. Галерия. Витрина. А зад стъклото спеше жена – авторката на пърформанса. Авангардно настроена публика наблюдаваше спането с философски блясък в очите.

Втренчих се и аз. Хм, вярно, спи жената, не симулира. Кърти по корем, па току си мръдне палеца на десния крак. Дали не вкарва интрига в пърформанса? После се обърне по гръб и захърка, вероятно за да провокира чувство на съспенс? А може би просто е преяла с нещо и получава рефлукс? Интересно с какво ли е преяла?

Дилеми, дилеми…

Огледах се безпомощно. Някой до мен възторжено зачете редове от брошурата на събитието:

- „Авторката на „Моята любима спалня” трансформира галерията в пространство за „временна смърт” и ритуално заспива пред очите на публиката. Инициацията, наречена „сън” превръща субекта в обект на изкуството, когато тялото престава да извършва активни телесни действия и се превръща в обект-скулптура и антипод на обекта скулптура-дреха. Това е метафора за спящата красавица, която очаква нейния принц да излезе от публиката, за да извърши акта на събуждането…”
- Ха, колко оригинално! Да проспиш собствената си премиера. – подхвърлих в изблик на духовитост. – Дано да сънува нещо интересно.
- Простак! – възмути се оня.
- Шибаняк! – подскочи авторката, очевидно събудена преждевременно и то не от принца на своите мечти, а от мен – духовния клошар. Замери ме с възглавница.

- Простете, че се изказах неподготвен, госпожице, джудже в културата съм аз. – смалих се на мига. – Свикнал съм да утолявам рудиментарните си естетически щения с вехториите на Ван Гог, Кандински, Малевич и Пикасо, със скулптурите на Хенри Мур или платната на Слона и Димитър Киров… Бъдете снизходителна към мен. Поради природна тъпота не ми е съдено да схвана този ваш пърформанс на жена, спяща зад витрина.

В отговор художничката ме улучи с поредица дамски принадлежности от личния си будоар.

Напуснах изложбата опозорен.
Свърнах в първата пресечка и, не щеш ли, попаднах на следващия хепънинг – „Литературна премиера в жигула”. Автор на хорър-роман седеше в жигула, изрисувана с графити и упорито отказваше да излезе пред очарованата публика. В брошурката бе отбелязано, че писателят се страхува от хората, затова общуването с него става поединично и за кратко т.е. влизаш в жигулата, затваряш вратата и общуваш.

- Много яка промоция! Само дето не схващам смисъла. – признах на зрителя до мен.
- Селяндур! – сряза ме оня. Оказа организатора на хепънинга. – Като не схващаш смисъла, върви си на село да култучиш доматите!
- Прост човек съм аз, господине. – рекох с нотка на самосъжаление. – Липсва ми умствен капацитет, затова чета разни антики като Шекспир, Оруел и Хесе, тъпея над херменевтичната феноменология на Хайдегер и структуралните анализи на Лотман, абе такива простотии ме занимават, да ме прощавате за извратения вкус…

Оня презрително ми посочи изхода. Заслужавах си го. Щото съм тъп и не разбирам от изкуство.

Две пресечки по-надолу, в състояние на остракизъм, се врязах в хепънинг с название „Нулата”. Младеж четеше манифест на всеослушание:

- Моят пърформанс е липсата на пърформанс. Спонсорите ми спряха парите. Въпреки това в самия факт на не-случването аз откривам случване на съвсем нов артефакт, а вие имате щастието да го обживеете с присъствието си като уникални първо-очевидци и да свидетелствате, че от нулата се раждат нови енергии…

Фрустрирах се. Това не беше място за глупаци като мен. Реших да не се обаждам, за да не си съсипя репутацията завинаги.

Влязох в съседната уличка.

Надникнах зад една витрина и попитах някак по инерция:

- Извинете, вие какъв пърформанс сте?

Отвътре изскочи мургав бабанка с нож и се развика:

- Ти не обижда мен! Това аз – Кадир! Прави дюнер, прави фалафел, слага сос. Ти купува храна или маха се, мамката мръсна?
Извадих пари за дюнер. Все пак, заплашваха ме с нож. Зорлем си купих 200 грама холестерол под презрителните погледи на преминаващата бохема. Тъпчех се с кулинарна чалга, та чак ушите ми плющяха.

Истински глупак.

С риск да ви падна в очите съвсем, ще си призная чистосърдечно – множко ми дойде авангардното изкуство него ден. Затова по здрач се оттеглих в парка. Седнах на една пейка и се заслушах в песента на щурците: Цър-църрр, цър-църрр… Каква романтика!… Цър-църрр, цър-църрр… Концерт точно за тъпаци като мен… Цър-църрр, цър-църрр…
Цър.
Тишина.
И глас от храсталака:

- Манчо, плейбекът свърши. Пусни щурците отначало да не прецакаме пърформанса.
Щурците неистово зацъркаха: Цър-църрр, цър-църрр, цър-църрр…

Паркът не беше парк а поредната арт инсталация. Едва сега забелязах тълпата, която ме наблюдаваше под прикритието на мрачината. Клатеха глави. Коментираха шепнешком. Мернах камерите и на местната кабеларка.
Бях се превърнал в артефакт!

- Какво е вашето послание? – попита ме чевръста репортерка, изникнала незнайно откъде. – И коя културна програма финансира вашия проект?

В мен нещо прищрака. Скочих на крака и закрещях:

- Аз съм болен от сифилис! Дайте ми целувка, мили хора…

Юрнах се към зрителите.

Репортерката изпищя. Тълпата се разбяга. Творческият акт приключи.
От това по-голяма тъпотия – здраве!

***

На другата сутрин се събудих знаменитост. В регионалната многотиражка пишеше за мен:

„Авангарден автор извърши уникален пърформанс в паркова среда, радикализирайки социума със средствата на арт ексхибиционизма!”

Край на цитата.

Е, кажете, не съм ли истински тъпак?

П.П. Авторът се разграничава от нелепиците на лирическия си герой и декларира, че всякакви алюзии с действителни лица и артефакти са плод на читателско дежа вю. /бел. авт./

Първата публикация на текста “Свещена простота” е в Зона BG

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Хумор

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

21 Kоментара за сега ↓

  • Емилия // 21 ное, 2010 //

    Браво!Добре,че не само аз съм абсолютно тъпа!

  • Selena // 21 ное, 2010 //

    “С риск да ви падна в очите съвсем” си признавам, че и аз съм такава тъпанарка, падам си по едни антики в изкуството, чак ме е срам…
    Поздравления за автора! Да живеят всички тъпанари като нас! :)

  • krasistki // 21 ное, 2010 //

    Ax!

  • katy // 22 ное, 2010 //

    Не помня откога не съм се смяла толкова. Браво на автора! По-точно обобщение на преобладаващата артситуация в съвременността не бях виждала.

  • Мистър Питър // 14 яну, 2011 //

    :) Хубаво е да има търсения в изкуството, но не самоцелни, защото ние обичаме тези, които търсят, но предпочитаме онези, които намират. :)

  • ООН // 8 мар, 2011 //

    Когато иронията е подплатеня със самоирония, сатирата е точна и весела. :) Пускайте по-често този автор.

  • Ники // 9 апр, 2011 //

    Много странно и ниско и/или низко човече ми се струва автора. Цялото послание, което аз получавам е – аз съм много велик и образован (Свикнал съм да утолявам рудиментарните си естетически щения с вехториите на Ван Гог, Кандински, Малевич и Пикасо, със скулптурите на Хенри Мур или платната на Слона и Димитър Киров… и най-вече …чета разни антики като Шекспир, Оруел и Хесе, тъпея над херменевтичната феноменология на Хайдегер и структуралните анализи на Лотман) и хич не виждам самоирония, а по-скоро натрапчиво самоизтъкване. Най-вероятно пародията, която автора описва си заслужава подигравка, но с тази си статия

  • Ники // 9 апр, 2011 //

    Много странно и ниско и/или низко човече ми се струва автора. Цялото послание, което аз получавам е – аз съм много велик и образован (Свикнал съм да утолявам рудиментарните си естетически щения с вехториите на Ван Гог, Кандински, Малевич и Пикасо, със скулптурите на Хенри Мур или платната на Слона и Димитър Киров… и най-вече …чета разни антики като Шекспир, Оруел и Хесе, тъпея над херменевтичната феноменология на Хайдегер и структуралните анализи на Лотман) и хич не виждам самоирония, а по-скоро натрапчиво самоизтъкване. Най-вероятно пародията, която автора описва си заслужава подигравка, но с тази си статия, авторът май застава редом с обектите, над които се опитва да се надсмее.

  • Паисиев // 9 апр, 2011 //

    Ники, щом, казвате, че “авторът май застава редом до обектите, над които се опитва да се надсмее”, следва, че той залага на самоиронията, а в същото време вие се самоопровергавате с “хич не виждам самоирония”. :) Реагирате като засегнат, като гузен негонен бяга. Замислете се върху това.

  • Ники // 10 апр, 2011 //

    Паисиев, ако и вие сте на мнение, че тази статия по нищо не се различава от “пърформансите”, които “фрустрират” автора, значи сме на едно мнение. Ако това е била целта му, да се приобщи към тях, а не да ги изобличава, значи наистина не съм разбрал самоиронията му ;)

  • Паисиев // 10 апр, 2011 //

    Не, Ники, учудвам, че ви липсва чувство за хумор, а и на факта, че нападате автора в лично качество. И то при положение, че накрая на текста си той пише, че се разграничава от лирическия си герой. Това е сатира в чист вид. Не ставайте за смях. :)

  • Ники // 10 апр, 2011 //

    Паисиев, не ми се спори, или надприказва. Просто, прочетеното не ми хареса и си изказах мнението. За мен то е меродавно, за вас може и да съм поредния със съчката на кладата, ако ме разбирате.

  • yasmina // 10 апр, 2011 //

    Е, аз сигурно съм много умна, защото всички посетени от лирическия герой пърформанси ми се сториха доста интересни. И още нещо, наистина е тъпо да си мислиш, че след Пикасо и Киров изкуството е спряло да се развива и след Шекспир не са се родили други писатели, а подхвърлянето на имена като Хайдегер и Лотман съсипва иначе приятната (само)ирония на разказа.

  • Мистър Питър // 10 апр, 2011 //

    Ясмина, Ники, глупостта е като родна майка – не оставя никого да се почувства пренебрегнат. Добре дошли в семейството. Поздрави! :)

  • Паисииве // 10 апр, 2011 //

    Ники, когато някой счита мнението си за меродавно, слага съчка на собствената си клада, ако ме разбирате. Надриказвайте се със себе си – ще стане голям пърформанс. :)

  • Паисиев // 10 апр, 2011 //

    Съгласен съм с колегата Паисииве, да.

  • Пърформър // 10 апр, 2011 //

    Дори когато е поднесена с художествена условност и чувство за хумор, истината боли и го отнасят вестоносците. Колеги пърформари, не се коркайте. Има доста глупости и в нашите редици. Някои от тях – глупости меродавни. Дано остане и някой от нас в историята като Хайдегер, Пикасо и ли кой беше още там. А Киров, Слона и прочее не са ли авангардни художници от съвремието? Само дето бяха добри.

  • yasmina // 10 апр, 2011 //

    Ква истина, кви вестоносци, кви пет лева?!

  • Пърформър // 10 апр, 2011 //

    Пет лева, с ДДС-то – шест. Абе, финансов пърформънс отвсекъде! :)

  • Gachev // 11 апр, 2011 //

    Shtom tekstat predizvikva diskusija, znachi e imalo nuzda da bude napisan. Istinata e, che masa psevdo izkustvo se opitva da tursi legitimnost i publichnost, bez da pritezhava kachestva, a samo pretentsii. Slava na Boga ima i svestni tvortsi na modernoto. Te edva li biha reagirali na tozi humor kato oshtipani gospozhochki.

  • Plamen // 13 апр, 2011 //

    Mnogog smel i pravdiv tekst.

Коментирай