Public Republic Art Studio

Един велик европейски писател, роден в България

18 ноември, 2010 от · Няма коментари

Из книгата на Йордан Костурков “Рефлексии. Книгите на Амалтея двадесет години по-късно”

Korica Refleksii

Елиас Канети стана известен в своята родина, България, почти по същото време, когато го преоткри светът, едва в годините след Втората световна война. И фактически, след нобеловата награда за литература, която получи през 1981 година и която засили интереса към този „труден” нобелист, тогава започнаха да се превеждат книгите му и у нас. И макар, че броят на преводите е сравнително малък, интересът към творчеството му остана траен – не само сред читателите, но и сред издателите.

Тъй като сред над 800-те нобелисти във всички области и над 100-те в областта на литературата, няма имена на българи, популярният интерес към произхода на Елиас Канети у нас в известна степен измества интереса към творчеството му, особено след неговата смърт през 1994 година.

Между другото той е припознаван не само като български писател, но и като австрийски, английски, швейцарски. Това не е особена загадка за този истински космополит, живял в една Европа на обеденинения и разделения, роден в една България, която все още не е наистина независима, а е трибутарно княжество. И все пак – сякаш роден за бъдещето, когато, днес, е толкова трудно да се отдели националността от месторождението, от езика, от литературната принадлежност на световните писатели.

В град Русе (описван от някои „географи” като „малко българско пристанище на река Дунав” – малко спрямо какво? – но известно като „Пристанище на шейсетте кораба”!) и днес на улица „Славянска” № 12 в този истински европейски наш град, която се спуска към пасажерския порт, по средата на булеварда от площад „Елиас Канети” и паметника на Ангел Кънчев (всеки може да се разходи там с „Гугъл Ърт”) се намира впечатляващия търговски дом на дядото и бащата на писателя, построен през 1898 година от архитекта Никос Бедросян, описан в „Спасеният език”. Днес там е разположен международният културен, научен конгресен център Международното дружество „Елиас Канети”.

Приживе самият Елиас Канети се описва като „роден в Русчук, немскоезичен писател от еврейски произход”. Макар че живее в Цюрих, Париж, Виена, Франкфурт и сравнително по-кратко в Англия, той има английско гражданство към момента, когато е отличен с наградата. И все пак, след като Швейцария, Франция, Австрия, германия, Англия си имат толкова много други велики писатели, обяснимо е защо в нашите сърца Елиас Канети заема такова важно място.

Предците му по бащина линия, сефарадски евреи, пристигат в Русе от Одрин, а са тръгнали от далечна Испания още след 1492 година, заплашвани с покръстване или прогонени, наред с още 160 хиляди евреи, запазили имената си, старинния си испански говор („ладино” или „шпаньолски”, който Канети говори). Дядото и бащата, Жак Канети, (по името на испанското селце Каньете) се успешни търговци, родът на майка му – Ардити, – произхожда от Арагон. Елиас се ражда на 25 юли 1905 година, най-голямото от три момчета. Елиас Канети, разбира се, научава български, макар че е едва на шест години, когато семейството се изселва в Манчестър. Родната му къща днес е запазена, намира се на улица „Гурко” № 33. Баща му умира още на следващата година и майката Матилда Канети, се премества със семейството във Виена.

Когато Елиас е на десет години, тя се връща за кратко в България, води го до Русе и Варна. През следващите десет години бъдещият писател живее в Цюрих и Франкфурт и не само овладява немския език, но и го приема под влиянието на майка си като свой литературен език, а започва да мисли за себе си като за австрийски автор. След като завършва гимназия, отива във Виена да следва химия и завършва Виенския университет с докторат, но тук прави и първите си литературни опити (първата си друма в стихове „Юний Брут” пише още в гимназията в Цюрих). Любопитно е, че сред тях са преводи на влиятелния по онова време американски писател комунист Ъптон Синклер.

На 29-годишна възраст се жени за Веза (Венециана) Таубнер-Калдерон, романистка,у напълно забравена днес след смъртта й през 1963 година, макар че има връзки и с други жени – с австрийската художничка Мари-Луиз фон Мотесицки, с английската романистка Айрис Мърдок (известна с полигамията си), за която пише доста неласкави неща. Мърдок посвещава на него романа си „Бягство от вълшебника” (1956 година). След „аншлуса” на Австрия Канети заминава за Лондон, където остава до 1970 година и приема британско гражданство. След смъртта на Веза от рак той се жени за двадесет и осем години по-младата Хера Бушор, а през 1972 година им се ражда дъщеря, Йоана. Хера почива през 1988 година също от рак. През последните двадесет години от живота си Елиас Канети живее с дъщеря си предимно в Цюрих, където почива на 14 август 1994 година, на 89-годишна възраст.

Елиас Канети създава ранните си значими творби още през 30-те години на двадесети век („Сватба”, „Заслепението”, забранена от нацистите, „Комедия на суетата”), но му било съдено да бъде „преоткрит”, след войната, в края на петдесетте и началото на шестдесетте, когато публикува капиталната си книга „Маси и власт”. Отдавна е коментирано влиянието на Кафка, на Исак Бабел, Бертолт Брехт, Георг Бюхнер, на Фройд, на Роберт Музил и на Херман Брох, както и изграждането на неговата собствена философска и естетически концепция, която го прави така уникален сред „трудните” автори на ХХ век.

„Провинцията на човека” (1973 година), „Подслушвачът” (1973 година), „Съвестта на думите” (1975 година), автобиографичните „Спасеният език” (1977 година), „Факел в ухото” (1980 година) и „Игра с очи” (1985 година), „Тайното сърце на часовника” (1987 година), „Мъчение на мухи. Притурка от Хампстед” (1992 година), написани преди високото отличие от Стокхолм и след това утвърдиха Елиас Канети като един от великите европейски творци на ХХ век. Официално нобеловата награда му е присъдена през 1981 година за „Спасеният език”, „най-българската” му книга, за „написаното от него, което е белязано с широчина на възгледите, с богатство на идеи и творческа мощ”. А ето и отговора на въпроса – на кого всъщност Шведската академия връчи наградата: „Елиас Канети. роден на 25 юли 1905 година в Русчук, България. Пребиваващ по време на връчването на наградата в Обединеното кралство. Немскоезичен.”

Ако не България, Русе е признателен на великия си съгражданин – на негово име е наречена езиковата гимназия в града, националната награда „Елиас Канети”. По повод на Канети и във връзка с него и с Русе, в този град, както редица кореняци знаят, е роден и един друг велик световен писател, прочул се преди Канети – човек, чиято снимка е на корицата на списание „Тайм” – за пръв и единствен път свързано с България, човек, във филма, по чийто роман играе Грета Гарбо. Мнозина гости и жители на Русе, без да щат му отдават поклон, като посещават прочутия битов ресторант „Чифлика”, чиято сграда е собственост на семейство Куюмджиян. Дикран Куюмджиян, обаче, заминава за Англия, където става романист от ранга на Скот Фицджералд през двадесетте и тридесетте години на двадесети век под името Майкъл Арлен. Уилям Сароян знаеше за българския му произход и отдавна се опитваше да ни го каже. За него е добре да се напише малко повече. Но за да завършим сега с Канети, макар и с неудобство, не може да не се признае пак, че е „труден” писател – като Томас Ман, като Джоузеф Конрад, като Томас Харди, като Херман Хесе, Фокнър, Бекет и още толкова други и макар и косвено, той се явява наш застъпник на европейската литературна сцена, която сигурно познава великото ни културно минало.

Като в една литературна „музикална кутия”в оригинална хармония и дисонанс звучат темите и мотивите на портретите, есетата и статиите за българската и чуждата литература в този оригинален сборник. Наред с научните приносни статии са винетките с „Книгите на…”: Гуинет Палтроу, Кейт Бланшет, Джулия Робъртс, Елизабет Шу, Ема Томпсън, Джоди Фостър. Това не е литературна история, макар обхватът на авторите и явленията да е толкова панорамен: в статиите, есетата и портретите се коментират както шедьоври, така и спорни творби на авторите. Изследванията за Лорънс Стърн, Гор Видал, Хърбърт Дж. Уелс, Уилям Купър, Ричард Хюз, Мюриъл Спарк, от друга страна, са капитални, мащабни, изчерпателни. Панорамният характер на тази „литературна музикална кутия” включва представители на немската, датската, френската, финландската, канадската, африканската литература (Льо Клезио, Камю, Ремарк, Херман Хесе). Обзорният характер на статиите за английската и американската литература, на българската криминална литература, изследването на явлението бестселър съдържат изкушението на прогнозата, на погледа в бъдещето.

В сборника се обсъждат творби и автори познати в България и преведени на български език, но и нови, непознати, пропуснати явления в световната литература, които трябва да допълнят представата ни за нея. Две от винетките, които очевидно могат да бъдат продължение в серия за „Героините на световната литература”, са портретите на Ема Бовари и Памела Андрюс. Специално внимание заслужават постмодерните и изследвания на автора, както и тези на модернизма. В този дух са и представянията на автори на руската и друга литература, които не са представителни, които биха били извеждани извън „центъра”. Сред портретите впечатляват тези за Дорис Лесинг, О. Хенри, Стивън Кинг, Фокнър, Артър Кларк, Тенеси Уилямс, на Джуна Барнс, оригиналният „общ портрет” на Айседора Дънкан и Сергей Есенин, представянето на Алфред Нобел. Много от тези портрети са първите толкова пълно и цялостни представяния на авторите на български език.

Авторът дълги години публикува такива интересни „еклектични” литературни материали („Тайният живот на великите английски писатели”, „Новини от миналия век”). В „Книгите на Амалтея двадесет години по-късно” са събрани изследвания главно за творци от последното десетилетия на ХХ и от началото на ХХI век, макар че отделни статии са за автори от ХVIII и ХIХ, като всичко това е поставено в ироничната рамка на историята за изгорените през 400 г. н.е. от романизирания вандал Флавий Стилихон, опекун на малолетния император Хонорий (384 – 423 г.н.е.), три последни книги на Амалтея – Oracula Sibyllina, които повече от две и половина хилядолетия творците сякаш се опитват да „възстановят”.

Йордан Костурков е автор на сборниците разкази „Добри момчета, лоши момичета” (награда „Пловдив” за художествена литература, награда на Съюза на българските писатели за сборник разкази), „Носталгия. Разкази том IV” (номиниран за награда „Николай Хайтов”), „Откриването на сезона” (награда на Националния център за книгата), „Без условности”, „Малка е Троя”. Той е превел над четиридесет романа на английски и американски писатели, сред тях: Синтия Озик „Месията от Стокхолм”(награда „Кръстан Дянков” на фондация „Елизабет Костова”), Лорънс Стърн „Сантиментално пътешествие през Франция и Италия” (награда на Съюза на преводачите в България), Гор Видал „Империя” (награда „Пловдив” за художествен превод), Гор Видал „1876 година” (награда на Дружество на преводачите в Пловдив и номинация за награда „Пловдив”), Норман Мейлър „Мъжагите не танцуват” награда на Дружество на преводачите в Пловдив и номинация за награда „Пловдив”. Носител е на наградата „Стоян Бакърджиев” на град Пазарджик, както и на Почетна награда на Съюза на преводачите в България, почетен гражданин е на Луивил, щат Кентъки, и „Полковник на Кентъки”, САЩ.

Йордан Костурков е преподавател по английска и американска литература в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай