Public Republic Art Studio

Из „Историята на жена ми“

8 ноември, 2010 от · Няма коментари

Милан Фющ

248972392_b0174306c4
Photo: lchifi

И тогава един ден най-сетне успях да я хвана. Защото дотам ги беше докарала нещата.
Отново беше разцъфтяла по някакъв невероятен начин. Взе да излиза от къщи – впрочем това вече го казах. Да, но все по-често, почти всеки ден. Паролата беше: пристигнали са семейство Лагранж. Кои бяха тези Лагранж? Тъпанари от класа, и жената, и мъжът, а отгоре на това типични овернски скъперници. И от какво живееха толкова добре, не знам и до днес, но и не ме интересува. Засягаше ме единствено фактът, че бяха тук. Говедата му с говеда. И откак бяха тук, направо не можеше да се излезе наглава с нея. Чак такава досега не е била. Явно животът в този мрачен град бе започнал ужасно да й харесва. – Страшно го обикнах странния малък Лондон – взе да ми обяснява по нейния си начин. За тоя Вавилон.

Добре, нищо не казах. Тъкмо си имах работа за вкъщи, от един клуб и от една морска застрахователна агенция, и двете бяха спешни, така че аз непрекъснато си бях у дома, а тя никога. Така се преобърна животът. Понякога излиташе още в ранния следобед, доста приятно.

Хубавичко се издокарваше, като пилотите, и когато шапчицата вече бе на главата й, а чадърчето високо под мишницата, абсолютно готова за мъжките очи, заставаше кротко пред мене и протягаше малката си розова длан, давайки знак да сложа малко парички там.
И аз слагах по нещичко.

– Още – казваше леко и приятно. – Не стигат – казваше безочливо. Какво си въобразявам? Тя има разходи, има нужда и от това, и от онова. Започнали са редовните срещи, представления.
– Чудесно. – Не попитах какви представления.

Впрочем бях започнал да се оттеглям окончателно от живота. Ненавиждах го. Единствено работата ме държеше жив, това е истината. Само тогава ми беше добре. Когато затънех в работа.

А тя купува цветни чаши и позлатени лъжици, за какво, по дяволите, представа нямам. Навярно за да може и тя да покани приятелките си – и точно тогава взех да си мисля да се омета оттук. Да, това беше окончателното ми решение. Защото бях убеден в покварата й – повече, отколкото че съм жив.

Защото понякога се връщаше с различна прическа, не с тази, с която беше излязла. И тук не става въпрос за прическа, направена от фризьор – тези неща се виждат. И вече не я интересуваше, че ще забележа.

Впрочем в Лондон бездруго е обичай да се целуваш в паузите между танците, както се знае. И всички си затварят очите в този лицемерен, странен свят. Та значи първо позавъртят жена ми, а след това я завлекат зад някое перде…

Книгите й, естествено, бяха разхвърлени из цялото жилище. Все любовни романи, нямаше повече никаква философия. По страниците им имаше петна от червило, както си е плюнчила пръста и е прелиствала. Имаше даже подчертани места (някои с червило, бога ми), но чак толкова не се зачитах. Даже и господин Таненбаум не ме интересуваше особено, сега ми идва на ум. А и за него имах сведения. Че господин Таненбаум е много усърден млад човек, още по-усърден студент по философия, с бъдеще и така нататък – такива неща ми пишеше от Париж моят приятел Тофи-Едерл – и между впрочем бил син на същия превозвач, при когото оставихме мебелите си, когато заминахме.

А дали е завързала познанството си със сина на превозвача за краткото време, докато преговаряхме за мебелите или го е познавала отпреди – не попитах. В книгите например думите „стройна фигура” бяха подчертани на шест места и винаги ставаше въпрос за мъже. На едно друго място изразът „искрящи очи”, и то за някакъв як кравар, пишеше Йенсен. Зарязах книгите. Още повече, че открих ръкописния роман на една бивша нейна приятелка, мадам Дьо Кюи (впрочем шесторазредна актриса), в който следните заслужаващи внимание части бяха отбелязани с удивителни: „Не съм му длъжница с нищо. Защото съм откупила жертвата му. Със саможертви.” – Но това е още нищо, по-нататък: „Не искам да остана осакатена заради всички вас, не искам за ваше удоволствие да убия собственото си аз. Няма да се оставя, нито ще търпя да стъпчете с грубостта си естествената ми природа. С други думи, бъди така любезен и ме възприемай такава, каквато съм. Ако и да се погубвам, дори и тогава.”

– Значи си е такава, каквато е? Че това си е истинско послание. Добре, отсега нататък и аз ще съм такъв. И така ще я зарежа, барабар с цялото й естество, че дим да ме няма, както казват у нас.
– Кой ти е любовникът в момента? – само толкова исках да я попитам, даже без гняв или горчивина, а съвсем просто и обективно. Понеже в покварата има някаква смайваща простота, разсъждавал ли е някой върху това? Колко естествен е грехът и каква завладяваща сила притежава дори само поради тази причина? Както сънищата ни. Дали тогава и невинността не е част от него? Щом нещо е толкова естествено за човешкото сърце?
Или когато се завръщаше привечер…

Сякаш се спускаше при мен от някаква по-висша сфера, пропита с чист въздух и песни, такава беше, когато се завръщаше от френския й свят. Смееше се всяка нейна частица.
– Вие още ли работите? – подхвърляше евентуално. И запалваше цигара. Хвърляше кибрита. Лицето й пламтеше, а в очите й имаше топъл сън… С други думи, в нея се беше настанил грехът, зад полузатворените й очи, и мигаше като коте. Направо усещах магнетизма му.

Един ден обаче се изплаши. Даже отбеляза след известно колебание:
– О, какви са само очите Ви.
– Как така какви са?
– Такива едни неподвижни. – И се поразсмя. – Да не би да ми се сърдите?

Много добре си спомням този миг. Тъкмо си беше пристигнала, цялата премръзнала, с порозовели уши, още дори не се беше разсъблякла, стоеше насред дневната и гледаше какво правя. Беше нощ. Спомням си дори лъскавото й черно кожухче и тишината, но най-вече собствените си фантазии: как в ушенцата й, досами обиците. сигурно все още звучи музика, шепот… на този фон явно видът ми е създал прекалено прозаично впечатление с небръснатата ми от пет дена брада, потънал във всевъзможни книжа… Но може и да се е засрамила.

Та значи, дали съм й се сърдел?

Уверих я, че за нищо не й се сърдя. Понеже си беше точно така. Нямаше вече в мене никакъв гняв. Само дето ми бяха писнали всичките й харчения. И й го казах веднага на другия ден сутринта. Защото бях решил, че стига толкова, няма да й давам нищо повече. Тя не можела да се промени? И аз не мога. Не давам. За кръчми нямам. Защото беше станало мода да не се връща и за обяд. Което си е глупост.

– Защо не обядвате вкъщи? След като обядът ви е платен? – попитах я спокойно. – Да не съм глупак да плащам по два пъти за едно и също нещо?

Усмихна се. С всичкото превъзходство, с което може една французойка. И когато усмивката стана прекалено дълга: онези ми ти муцунки и повдигане на рамената, хванах я за ухото и то не в преносен, ами в съвсем конкретен смисъл. Даже й го поиздърпах, не отричам.
Спокойно и хубавичко, като на хлапетата. Защото ми писна. Да й давам отчет за положението си и дума не можеше да става. На нея – в никакъв случай.

– Ако продължавате така, ще се разоря. А нямам такова желание – толкова й казах. И още, че парите не растат в джоба ми. В момента съм и без работа. – След всичко случило се – съвсем накратко и доста въздействащо.

Разбира се, напразно. Като две звезди, така искряха очите й от издърпването на ухото. Като разярена котка, когато козината й настръхне. Но после размисли.
– Добре, и така е добре – отговори бързо и задъхано. – Въобще не ме интересуват делата ви.
– Не е лошо да го зная – казах. – Когато и парите вземат да не ви интересуват, ще започна да ви давам.

Беше първият случай в живота ни, когато й бях посегнал с ръка, никога досега. Или да й откажа нещо, от незапомнени времена не се беше случвало. Даже въобще не си спомням за такъв случай.

– Добре – повтори. Звучеше като заплаха. Може да получи и от другаде, колкото иска.
Тръгна да си излиза, ръката й вече беше на бравата, когато спря и се обърна. Възможно е да е искала да каже още нещо, защото беше страшно бледа, а устните й трепереха. Но изведнъж се тръшна на земята.

Мяташе се и се скубеше. Когато се опитах да я изправя, се опита да ми издере очите. Само че този път не успя, защото й бях хванал ръцете.
– Я, я – казах аз, – внимавайте, че ще ви пребия.
– Махайте се оттук – гърчеше се в ръцете ми. – Махайте се, подлецо, как не ви е срам?
– Какви ги приказвате? – попитах най-напред. И я оставих на земята спокойно. – Аз ли да се махам? – и запратих с все сила една саксия в огледалото, разхвърча се на хиляди парченца. И огледалото, и саксията. Цялата стая се покри с пръст.
– Аз ли да се срамувам? – и съборих етажерката с всичките й боклуци, единият й край се стовари върху каната за мляко, на една стъпка от главата й.

Трябва да кажа, че изпитах смъртно удоволствие. Сякаш мед течеше във вените ми, такова беше чувството, което изпитах. Че повече няма да се налага да премълчавам, нито да се прехласвам пред олтара на философията… – Такава сте си, а, каквато сте? – крещях. – И аз ще съм си такъв, ще видиш, мойто момиче. – Аз да се срамувам пред един покварен червей, така ли? Все аз, а? А тя никога за нищо да не се срамува?

И като божие наказание стоварих и полилея. Сам го запратих по главата й. Първо го изтръгнах, после го запратих по нея.

И тогава замахът ми секна. Трябва да кажа и за това няколко думи. Защото накрая жена ми проговори.

Но не само че не беше изплашена, напротив. Спокойствието и ведростта й бяха неподражаеми.

Защото някак все пак бе преглътнала опустошаването на растенията. Лежеше спокойно сред глинените парчета, сякаш нямаше никакви други грижи, освен спокойно да се излежава на една страна. Като младенец, като бебенце, което тихо наблюдава как се разпада светът около него. Ала когато дойде ред на чисто новите и отвратителни червени чаши, тогава се разшава. Даже седна.

– Вие да не би да сте се побъркали? – попита най-напред. – Какви са тия комедии? Така ли се забавлявате?

И това беше думата, която ме пресече като с нож, както казват нашите селяни. Това, което ще кажа сега, го пиша като анализ на състоянието, когато – както се казва – човек е извън себе си. Защото искам да бъда компрометиран. Какво бях казал току-що? Че изпитвам смъртно удоволствие. Да, така беше. Дума да няма, прекалено голяма бе радостта ми, чувствах се подозрително добре.

Значи жена ми е права. Защото какво всъщност искам още от тази жена? Нищо на света. Тогава защо ги върша тия?

Това почувствах, точно това. Че съм празен като консервна кутия и въобще не съм толкова опасен, колкото демонстрирам. Нямам и какво да кажа, всичкото е фалш.

С една дума, дрънкам врели-некипели, да му се не видяло, такова чувство изпитах. И това не беше всичко. Защото забелязах, че действам някак предпазливо, което беше още по-интересно и още по-срамно. Чупя и хвърлям с цялата си страст всичко, което е нейно и в същото време със завидна бдителност се старая да не попадне в ръцете ми моя изящен пътен будилник например. С една дума, всяка вещ, която е моя, нека си го напишем, понеже е истина. Такъв е човекът.

Защото се преструва, дяволът му с дявол, затова никога не съм вярвал в човешката природа, нито в тази на маймуната, защото вечно се наслаждава на себе си. Дори в мигове на най-дълбоко страдание. Нещо повече – именно тогава. Само да забележи крака или ръката си, и какво ли не прави вече с тях. А няма как да не ги забележи.

Има обаче още един момент, на който искам да обърна внимание. Това е мигът, в който бъде заловен, когато му покажат какво му доставя радост. Тогава става сериозен. И в такъв миг човекът е вече опасен.

С мене се случи същото. – Комедиант – ми каза жена ми. И тогава усетих, че в мен се задвижва нещо тежко, нещо животинско. Именно защото беше права. Направо не мога да си представя какво би станало, защото даже усетих как ръката ми потреперва. Което при мен е много характерен признак.

И тъкмо тогава на вратата се почука два пъти. Явно звънецът отвън се беше развалил.

fust-predna_korica

Историята на жена ми
Милан Фющ

Книгата се издава с подкрепата на Програма „Култура” (2007-2013) на Европейския съюз

Любовна история без хепиенд за капитан Яков Щьор и капризната му малка Лизи, погубени в коварния лабиринт на страсти и ревност. Най-екстравагантната трактовка на любовния триъгълник след „Опасни връзки” на Дьо Лакло.
Номинация за Нобелова награда!

Жанр: любовен роман
Издателство „Ерго”
Превод: Светла Кьосева
Обем: 424 стр.
Корица: мека
Излиза на: 02.06.2010 г.
Цена: 16,00 лв.
ISBN: 978-954-92279-6-3

Повече информация можете да намерите тук

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай