Public Republic Art Studio

Откъс от романа „Улицата на пеперудите”

21 октомври, 2010 от · 1 Коментар

Керана Ангелова

ULICATA9ar

Жега. Лепне, люти в очите, изсушава дробовете. Стопява мравките. Мъртви от жега мравки, такова чудо не съм виждала. Полягам в тревата под огромно листо от лопен – същинско клепнало слонско ухо. Вдигам очи към небето. Мараня трепти, искри проблясват във въздуха като рибешки люспи, разпилени от вятър. За пръв път усещам невидима заплаха. Приижда от високото, от вътрешното на небето.

В този миг досами главата ми нещо тупва. Мъртва птица. Отвореното й оранжево око е пълно с вечност. Че е такова нещо, някак си го знам. Много т а к и в а неща в моя невръстен живот ми се разкриват внезапно. Ако се опитвам да ги разбера в мигновението на внезапния потрес с ума си, не получавам достъп до тях. Но поначало такива мигове ни се дават, без да имаме време да дойдем на себе си. Безкрайното ни изумление заслепява всяка една мисъл в главата. Само схващаме как, изключили своя мозък, имаме на разположение нещо друго, дълбоко във вътрешността си. С него леко, безстрашно и за цял живот запомняме тези неподлежащи на обяснение изживявания.

Не отмествам око от окото. Ципеста твърда кожица около него, окръглена зеница, ситна като глава на топлийка. Точно през това блестящо като гланц остро кръгче приижда… древност. Древно око. Дълбоко като тунел. Впрочем, едва сега, след толкова години, когато разказвам за жегата и за мравките, и за птицата, използвам думата вечност, без да съм напълно сигурна дали тя точно и завършено изразява тогавашното ми изумление и увереността ми, че съм видяла нещо толкова велико, каквото изглеждаше то в онзи миг. Мисля, че нито една човешка дума не е в състояние да назове нещото, за което след толкова време си спомням и разказвам сега, вцепенена като истукан и вгледана в себе си, каквато бях и в онзи изпепелен от жегата ден.

Започва да ми се струва, че мога да проникна през окото на умъртвената от слънцето птица и уверено да поема по тънък, изтеглен към далечината път. Той тръгва тъкмо от острата блестяща зеница. Води надалече – до огрян от слънце ослепителен бряг. Тъкмо да схвана м я с т о т о, появява се жената. Толкова е внезапна, бях забравила за каквото и да е човешко присъствие в стаеното огнедишащо село.

Появи се в горния край на пустата улица. Беше боса, издължените й стъпала подтичваха ситно, навярно за да избегнат нажежените остри камъчета и горещата прах: ситни подскоци, махове с ръцете, дългите мършави пръсти – разперени като прилепови криле. Подскоци, махове, ръкавите на д е б е л о т о й палто се веят. Жената подтичва през жегата и се загръща зиморничаво, опашка от сива прах се вие като тънък безплътен змей зад петите й . Махове, подскоци, струва ми се, гигантски, почти един човешки ръст над улицата. Стигнала е до мене. Гледам я, както съм скрита под лопеновото листо. Лицето й е със затворени очи, така и тича, стиснала силно клепки до гърч, но все едно гледа през дебелите ципи на очите. Погледът е неудържим, ужасен, гол през ципите. Както си е със затворени очи, м е в и ж д а и спира. О, моля те, дете, гласът е тънък като нишката на паяк, детенце, с к р и й ме, де-е-е, хвърля се по очи на земята до мене, сяда под друго гигантско листо, заема позата на ембрион. Въздъхва, вече е на сигурно и защитено – тялото й е е м б р и о н, спомен за майчина утроба, самата майчина утроба…

Седя така близо час, без да помръдне. Не помръдвах и аз. Марионо-о-о-о, Рони-и-и-и, мама изви глас, ленив и отпаднал, ще слънчаса-а-а-а-а-ш, прибирай се, стига игри-и-и-и… Обърнах лице към нашата къща и видях главата й в рамката на прозореца, тъмните й коси като гъста мъгла, прозявката й, розовата влажна вътрешност на устната кухина, късите пръстчета, които потупват разчекнатата уста. Опомних се, излязох ог вцепенението и скочих, идвам си-и-и-и-и… Идвам си!

Изтопурках по външната дървена стълба, връхлетях в бялата стаичка и се хвърлих върху мама. Запрегръщах я: върнах се, видя ли, завърнах се, прибрах се, прибрах се… Мама опита уморено да ме отстрани, но не успя: щуро дете. Вкопчена в нея, повторих всичките й движения из стаята, докато приближавахме прозореца; жегата, бяла и заслепяваща, нахлу иззад застиналото перде от кенар: ето я. В позата на ембрион, тогава не знаех, че така се нарича, но сега виждам самата дума да се извайва на глас по особено ембрионален начин, седеше на същото място. Помня жената и я виждам и в този момент: глава в коленете, прилепнали едно в друго… мършавите ръце, притиснали главата… босите ходила помръдват, големите им пръсти ровят праха. Иначе е неподвижна, само пръстите ровят и ровят. Еленко-о-о-у, извика я лениво мама, без никак да се учуди на странната й поза, ще слънчасаш… Жената сякаш се събуди, помръдна с цялото си тяло, но не вдигна глава. В следващия миг се изправи рязко и се втурна надолу по улицата. Подскоци и махове, подскоци и махове, загръща тичешком мършавото си тяло в дългото зимно палто, тича през жегата, бяга от нещо, бяга, с к р и й м е, д е т е н ц е, беше казала, тича, спъва се и продължава, м о л я те, д е, беше казала, отново се спъва, на завоя се разтваря в маранята, изчезва от погледите ни, ние с мама дълго гледаме натам.

На другата сутрин заби църковната камбана. И нейният звън бе ленив и отдаден на жегата. Мама подаде глава през отворения прозорец и запита някого на улицата, за Еленка ли бие камбаната, получи потвърждение и се отдръпна навътре, и ме погледна замислено. Ти, като скиториш толкова, в и д я л и с е г а…

Бях жизнерадостно, хвърковато дете, но тази случка ме потресе. Дни наред след това ходех като зашеметена. Една привечер на светлината на залеза мама внимателно се взря: лицето ти е пребледняло, очите – угаснали. Заведе ме при бабата баячка на селото, тя се вторачи в мен със застиналите си очи на усойница и се запрозява широко, виждаха се дълбоко в устата й моравите шуплести сливици. Прозява се така около половин час, без да измества неподвижния си поглед от моя, също вцепенен от напрежение, сетне се сопна на майка ми: като си го родила с такива очи… търпи сега последствията… Даде указанията си и майка ми ме заналива с отвари от дилянка и разни други треви, пя ми песни, милва ме непрекъснато по косата, но вниманието й ме изнервяше повече. Нещо ново и заплашително бе навлязло в живота ми и до такава степен ме плашеше наистина, че нямах сили да го изговоря на глас. Не можех да го споделя дори с мама. Чувствах страхът ми да приижда от всички посоки и не намирах място, което да ме подслони и защити. Това продължи до онзи студен мартенски ден на следващата година, спомена за който никак не обичам, но паметта ми услужливо ми го натрапва понякога…

ULICATA9a

Първата електронна публикация на откъса от романа „Улицата на пеперудите” е в Public Republic

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Живка Иванова // 21 окт, 2010 //

    Няма начин да започнеш да четеш вълшебствата на Керана и да ти се отдаде лесно да се откъснеш от тях! Страхотните, сякаш неземни образи и задъханият разказ те омагьосват и те правят неспособен да вършиш нещо друго освен да ги поглъщаш лакомо! И да питаш за още! Бъди жива и здрава и пиши, Керана!

Коментирай