Public Republic Art Studio

Откъс от новоизлезлия роман на Керана Ангелова „Улицата на пеперудите”

15 октомври, 2010 от · Няма коментари

Керана Ангелова

chetki-i-boi
Снимка: Björn Breitfeld

В тъмното надписите върху бурканчетата с боите светеха. Или блестеше стъклото от външната им страна. Може и самите бои вътре да излъчваха сияние. Възможно бе да е отражение на светлина от рекламата на отсрещното кафене. Може да беше и собственото й въображение, но така или иначе, всеки път нощем, щом в полусън надигнеше глава, виждаше това сияние откъм рафтовете под прозореца: аквамарин, цинобър, охра, медночервено, оранж, златна боя, резеда, бордо, бяла, турскосиня, черна, кармин, кафе…

Често пъти в съня й някой невидим ги смесваше, лумваха пожари от цветове и виеха езици под клепачите й, набръчкани от тревожни тикове. Леглото й беше в дълбока ниша в същото помещение, отделена от общото пространство със завеса от зебло – ателието й беше и дом.

Въздухът бе напоен с миризмата на ленено масло, на безир и терпентин, стените я поемаха през деня, а нощем я излъчваха. В автобуса, на опашката за хляб или на улицата хората около нея започваха да душат въздуха, ноздрите им потрепваха като на полицейски кучета. Някои несъзнателно подбелваха очи – вероятно миризмата, която дрехите и косата й излъчваха, беше в състояние да упои човек с по-слаб имунитет.

Случи се през един от дните, в който беше започнала да рисува смъртта на майка си. Отначало не разбра, че жената, която се свлече в краката й на опашката за билети в концертната зала, е изпаднала в безсъзнание поради тази причина. Едва когато я свестиха, като лиснаха в лицето й вода, тя събра сили и изрече през стиснати зъби: стори ми се, че… една…една с м ъ р т лети над главата ми…с огромни траурни криле… всъщност, беше гигантска черна пеперуда… миришеше силно на терпентин, миризмата ме замая …

Мариона напусна опашката и докато тичаше към ателието и се препъваше по равното, се опитваше да схване същественото в тази абсурдна на пръв поглед случка: не беше само от миризмата. Миризмата на терпентин просто е била кодът, един неочаквано точен ключ към онова, което се е отворило в подсъзнанието на непознатата жена. Изкачи оръфаните стълби, отключи с треперещи ръце, с обичайния ритник отвори заяждащата врата и застана пред статива.

Фонът бе ослепително бял до изпепелено сив. Беше нарисувала пеперудата с блестящо черно, най-черното, което съществува. Наричаше се м а р с о в о. Крилете тъкмо бяха започнали да се отделят от тялото, огромни, но изтънели и прозрачни като паяжина. През тях се провиждаха смътни светове, загатнати от бледовиолетови пунктири, синкави пулсации на елипси и няколко светещи рубинени точки.

Очите на пеперудата също бяха огромни, бистро зелени и изпъкнали като жабешки и гледаха жестоко и проникновено в някаква далечина, която съзираха извън пространството на картината. Като едва доловим релеф върху фона, по края на платното беше нарисувала м е т а м о р ф о з а т а: яйце, гъсеница, какавида, пеперуда. И отново. И отново.

Съвсем ситно, като някакъв тайнопис. Всеки път получаваше пристъп на мигрена, щом се опиташе да вникне в етическия казус, предизвикан от природата: гъсеницата ли е майка на пеперудата или пеперудата е майка на гъсеницата. Предпочиташе все пак да е първото, въпреки че абсурдът си оставаше абсурд. Тайнописът приличаше да е сектантски затворен кръг насред привидната фриволност на битието. Една биологична верига от превъплъщения, които практически превръщаха пеперудата в нещо вечно, перпетуум мобиле в света на насекомите. Един невнятен омагьосан кръг. Безпросветна вечност без никакви изгледи за промяна. За развитие.

Еволюцията бе спряла и нищо не можеше да я задвижи. Единствено нещастен случай можеше да прекъсне инцидентно метаморфозата, например нежните пръсти на дете да откъснат крилете, защото е в натурата му да къса пеперудени криле или свещенодействащ препаратор да я прониже през главата с карфица, да разпъне кадифените й криле в стъклен шкаф в музея на пеперудите, да я загледа вцепенен и ако е сам, да заридае заради погубената й мимолетна красота, или пламъкът на свещ да опърли полета й, или химически препарат за унищожение на гъсеници, ДДТ, да я а б о р т и р а, преди да се е измъкнала от какавидата, сама по себе си утроба без тяло, нещо такова…

Но в края на краищата, пеперудата наистина си оставаше неизтребима, защото се възпроизвеждаше по най-страховития безболезнен начин: чрез милиони, милиарди яйца. И смъртта на човеците в този свят наистина приличаше на Черна Пеперуда, която плодовито снася яйцата си без никакви изгледи за излизане от вечната си метаморфоза, с тази разлика, че тук в центъра на всяко забулено в собствената си мистерия яйце-човек кълнеше кървавият зародиш на болката.

По повод твърдението ти, че метаморфозата в света на насекомите е сектантски кръг, а битието е фриволно, държа да те поправя, каза Хю. Последното съвсем не е фриволно. Може да се каже, че също е перфектно организиран сектантски кръг в периферията на някаква друга о р г а н и з а ц и я. Изобщо, метаморфозата е в основата на световете. Въпреки това, еволюцията е факт, случва се независимо от омагьосания кръг, за който говориш. В това е тайната на тайните.

Ами Бог? Каква ти еволюция!

Блажени нищите духом, усмихна се Хю. Тяхно ще е царството небесно. Доколкото понятието Бог би могло да съдържа в себе си и понятието еволюция едновременно с противоположното на нея, непроменимото „да си останеш същият”, защо да ги приемаме като противоположни?

Еволюция и инволюция заедно, по сложния път от божественото до бездните и от бездните до божественото, не е ли това Път? Може би тъкмо тук действа в пълна сила Великият закон за единството и хармонията? Ето на, предлагам на науката нова гениална хипотеза…

Да се променяш или да си останеш същият може да са два процеса, които текат едновременно, но второто е валидно за Бог и Божественото, а първото – за човеците, които неизбежно имат нужда да се развиват, докато стигнат седмото небе на своята дълбоко законспирирана божествена същност… след като много и много пъти са падали в бездните, но с нечовешки усилия са се измъквали от тях… А щом усилията им са нечовешки, значи… пропаданията на човешкия дух не са фатални, а необходими лутаници по пътя… Ей такава объркация ти предлагам, на мене тя ми е от ясна по-ясна…

Млъквай или отговаряй директно! Възможно ли е вечността да е безпросветна. Надявам се наистина да има и д р у г а, всезнаеща вечност. Питам се възможно ли е двете да съществуват паралелно, или една в друга, или…

Престани, каза Хю. Извън нашите възможности е. Освен това, струва ми се, че първата твоя вечност е за предпочитане, безпросветната, де, доколкото има пред себе си възможност за еволюция… искам да кажа, възможност да извърви пътя до Абсолюта… Другата според логиката трябва да е приключила със себе си, нали така…

Макар че генерално грешиш, не може да е невежествена и да е вечност. По-скоро, има друга характеристика: перфидно рационална или тотално безразлична антиматерия, нещо такова.

За разлика от човека, който в черупката на материалното си тяло се тресе от чувства като недосварено рохко яйце. Освен това, по всяка вероятност на природата й е все едно кое е първо, пеперудата или гъсеницата. Повярвай, все едно й е. А за тебе е важно само, че заради гъсениците някога майка ти умря. Намесата на пеперудите в живота ти поради тази причина е трагичен факт и наистина нямаш основание да ги харесваш. А каква красавица си нарисувала само, н о щ е н к а ли е това, или п а у н о в о о к о? Казваш, т р а у р н и ц а? Ето, че изрекох на глас тази дума и красотата й изведнъж стана зловеща!

Улицата на пеперудите
автор: Керана Ангелова
издател: “Знаци”
година на издаване: 2010
страници: 276

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай