Public Republic Art Studio

Виген Чалдранян: Онова, което си отдал, е твое. Онова, което си оставил за себе си, то няма да остане за теб

21 октомври, 2010 от · 1 Коментар

Exclusivno_za_Public_Republic

Разговор на Росица Йотковска с Виген Чалдранян
Интервюто е проведено на руски, превод на български: Росица Йотковска

Виген Чалдранян
Виген Чалдранян

Виген Чалдранян е режисьор, актьор, сценарист, продуцент, художник.

Роден е на 26 декември 1955 г. в Ереван.
Той става известен в Армения след първия си късометражен филм «Април» (1985 г.), във връзка с който през 80-те години посещава и България. Световно признание му носи филмът «Глас в пустиня» (1991 г.), а след него следват още много успешни филми, завладели световната сцена. Виген Чалдранян е удостоен с множество номинации, дипломи и награди – почти няма филм, който да не е награждаван, а филмът «Симфония на мълчанието» (2001), наред с останалите си награди, е и първият арменски филм, номиниран през 2002 г. за Оскар. (За всички награди на световно известния режисьор виж http://maestrofilm.com/rus/content/premii_i_nagradyi_121)

Виген Чалдранян работи в Армения и САЩ. Днес в творческата му биография има 19 кинофилма. Като цяло неговите филми не подлежат на единна класификация, всеки носи своя собствена атмосфера и различен изразен колорит. Те са винаги изненадващи и имат много широк тематичен обхват – от филми за историята и обществения живот до така наречените психологически драми. Във всеки един от филмите си Чалдранян е психолог и художник едновременно, неговите герои са сложни и многопластови, често са образи-символи или образи-типажи, чрез които той провокира преосмисляне на ценностите и търси смисъла на творчеството и човешкия живот. Допълнителна информация за филмите на Чалдранян може да видите на http://maestrofilm.com/rus/content/filmografiya_122

На българския екран са показвани филмите «Глас в пустиня» (1991), «Симфония на мълчанието» (2001), а при последното гостуване на Виген Чалдранян в началото на октомври тази година кино Одеон показа филма “Жрица” (2007), както и последната творба на режисьора, филма “Маестро”.

Последното гостуване на Виген Чалдранян в България е свързано и с творчески проект: с психолога Моника Балаян, която от няколко години създава своя школа и в България, те подготвят филм за целебната сила на смеха.


Как се чувствате в България? В общуването с българската природа, с българската история, с българското изкуство? С българските хора?

Не мога да кажа, че познавам българското изкуство, но България ми харесва много. За първи път бях тук през 80-те години, това беше още съветският период. Тогава имаше съветска делегация, представяха се различни видове изкуства и аз представях Армения, с филма “Април”. Сега моето пътуване е наполовина частно, защото съм тук по покана на мои приятели, за да се запозная с така наречената смехотерапия – системата, разработена от моята сънародничка Моника Балаян.

За тези десетина дни ние успяхме да посетим три просто чудесни места в България. Много силно впечатление ми направи храмът на Йоан Рилски. Бях абсолютно поразен и от пещерата Леденика, за мен тя беше истинско откровение, защото, понятно е, аз съм художник и режисьор – веднага ми се прииска да заснема там епизоди от бъдещи филми. Потресаващо впечатление остави у мен и град Пловдив. По силата на моя вкус, на моята природа, мен повече ме тегли Европа, а Пловдив ми напомни старинните европейски градове, и аз изпитах желание да занема филм там, непременно в този град – отначало докрай.

IMG_3026
Виген Чалдранян на изхода от пещерата на Иван Рилски

В интервю по вашата телевизия вече го казах, и повярвайте, казах го не заради красивите думи, не за протокола или защото така е прието (аз не знам някой гост да е дошъл и да е казал “Вашата страна не ми харесва”). И това, което казах там, ще го кажа и тук: навярно ми е провървяло, че не видях лош човек в тази страна. Аз прекрасно знам, че навсякъде има и лоши, и добри хора, интересни и безинтересни, красиви и некрасиви – просто в моето обкръжение имаше много прекрасни, много интересни хора, имам предвид българи; в частност това е и екипът на Моника Балаян. Затова на мен ми е много, много уютно в тази страна.

Ще кажа и още нещо, което може би е трудно да се проумее, то трябва просто да се почувства: има градове, в които можеш да останеш, които искаш да посещаваш винаги, но едва ли би живял в тях. Но има и градове, които веднага покоряват със своята аура – и в такъв град аз бих живял. За мен София е такъв град – град, в който мога да живея. Говори ви човек, който е обиколил почти половината свят, аз съм бил в страшно много страни, в страшно много градове. Може би ми допадна темпът на София – дали темпът, дали енергетиката, дали въздухът, дали движението по тротоарите и паважа, дали архитектурата…

Аз не казвам това, защото имам намерение да се местя – да, аз съм пътувал по целия свят, но моят град е моят роден град Ереван, откъдето не смятам да отпътувам никъде. И все пак София остави у мен това усещане – че това е град за човека.

IMG_3055
Виген Чалдранян с част от екипа на Моника Балаян

Има ли сходства между Армения и България?

Да. Определено да.

Вероятно и това е една от причините, за да се чувствам уютно тук. На първо място има външно сходство. На връщане от “Леденика” край пътя продаваха мед. Продаваше го такъв един красив, здрав мъж. Компанията слезе да купи мед, аз не излязох от колата, но си помислих: това е арменец. След това го попитаха, а той отговори: не, аз съм българин. Казах му, че много прилича на арменец.

Но има сходство не само във външното. В града край Леденика едно семейство ни покани на гости и аз се чувствах като в арменско семейство, защото и трапезата, и посрещането много приличаха на арменското гостоприемство. Има много общи неща – и в мисленето, и в начина на живот. Естествено, има и големи разлики. Мога да завърша темата за посещението ми в България със следния “послеслов”: бих искал по-нататък нееднократно да се връщам в България, и бих искал да посетя и други градове.

Във Вашите филми Вие създавате образи-символи, чрез тях тълкувате живота. Как обаче героите Ви си взаимодействат с действителността?

Всеки период, всяка формация поражда своите герои, защото всеки герой, бил той литературен или киногерой, или от друга сфера на изкуството, е плод на своето време. Героят не се ражда просто така. Героят в киното, това не е кинематографът, извел от себе си и сюжета и всичко, което иска да доведе до зрителя, до органите на сетивата му, до чувствените му недра.

Героят може да бъде сътворен изкуствено, има го и това направление. Например Америка, знаете, изведе народа от кризата посредством киното, внушавайки някакви свои идеали; това се прави посредством героите, на първо място.

Но има и герои, които не са измислени, ти ги взимаш от действителността и от наблюденията в живота.

Виген Чалдранян с Микаел Погосян
Виген Чалдранян и Микаел Погосян по време на снимките на “Маестро”

Всички изкуства – но най-вече киното, защото то е по-масово – имат магическо въздействие върху масите. Неслучайно Ленин (аз не мисля, че е бил такъв кинолюбител) дълги години култивира, че най-важно от всички изкуства е киното – той има предвид именно това психологическо въздействие, което то има върху масите: посредством киното може и да се възпитава, и да се внушава, и да се идеологизира, да се проведе сред масите някакъв диалог.

Киното е много разнообразно днес, но в основни линии има два вида кино. Едното е комерсиално, другото е авторско. Авторското е не социална поръчка или социално мнение, а просто вик на душата на автора – всичко онова, което се е натрупало в него. А авторът е плод на своето време, той е един вид индикатор, един вид барометър, един вид гъба, която попива в себе си цялата енергетика на своето време и след това я “изплисква”…

Фелини беше казал, че дори да снима филм за пеперудата или за рибата, това ще бъде филм за него самия. Но филмът за Фелини се превръща във филм за неговите съвременници и за времето, в което живее.

В това може би се различава и авторското кино от комерсиалното: комерсиалното в по-голямата си част е измислено, защото хората винаги са в очакване на нещо, което има слабо отношение към живота и към някакви идеали, хората са в очакване на нещо упопично – те не винаги искат да гледат истината в очите. Елитарното кино, или това, което хората наричат днес арт-хаус, прави обратното, затова то не се показва така масово и затова няма толкова зрители.

Това са двата различни пътя на кинематографа, независимо от различните жанрове и независимо дали става въпрос за документално кино, за игрално или фантастика. Има кино за потребители – и има кино за такива, които просто могат да прочувстват всичко това.

Виген Чалдранян 3

Във филмите си Вие винаги оставяте поне по една светла пътечка, отворена към бъдещето – нещо отживяло си е отишло, но е дало възможност да се роди нещо ново; нещо старо е преодоляно и нещо е излязло на друго ниво. При все това обаче в творчеството Ви сякаш е много по-силна носталгичната нотка, сякаш миналото със своята романтика, с дълбочината на прочувстваното, с драматизма на преживените катаклизми Ви е много по-близко и родно, а предстоящото е просто здравословна необходимост… Има ли у вас битка между онова, което вече е изживяло времето си, и новото?

Ще ви кажа откровено: досега такъв умен въпрос – да не кажа, че не са ми задавали, но много рядко. Благодаря за този въпрос, защото действително това е много дълбоко и много интересно за моя слух и за сърцето ми.

Да, понякога самият аз си задавам въпроса: ако съм в конфликт със съвременността, ако съм в конфликт с това, което се случва днес около мен, това признак за умора ли е, това признак за старост ли е, това признак за изоставане ли е? Човек трябва да се оттегли, ако е изтощен от времето…

След това разбирам, че не.

Слава богу, аз имам много енергия. Аз съм от малкото художници, които просто не могат да си почиват – това значи, че не съм уморен. Изпълнен съм с младежки ентусиазъм и имам много планове за бъдещето – това доказва, че все още не се чувствам стар. В такъв случай защо тогава тази носталгия, за която споменахте, постоянно звучи във филмите ми?

Виген Чадранян 2

Аз съм от това поколение, което е видяло много и има с какво да сравнява. Аз съм от това поколение, което се е родило и обучавало в съветския период, но чието творчество започва в постсъветсткото пространство. Първият ми филм, “Април”, се намира на прелома, той беше създаден в периода на перестройката, след това дойде независимостта. Ако погледна всички свои филми отстрани, бих казал: те са създадени от човек, който е живял и творил в преходен период от една формация в друга.

Това не е носталгия, това е просто несмирение с бездуховното. Защото във всички мои филми героите се стремят към духовност – нещо, което светът постепенно почва да губи. Моите герои все още има с какво да сравняват.

Виген Чалдранян 4

В един от филмите ми героят изрича библейските думи: не трябва много да се чете – като умножаваш знанието, преумножаваш скръбта. Защото той има познание, той има с какво да сравнява.

Аз съм като локатор на всичко около себе си – на това, което дава телевизията – а това е ужас, което дава световната телевизия, не само в Армения, не само в България. Гледах например някакъв канал, където с упоение се разказва как сафарито се изплаща, като ловецът фотографира своята плячка през снайпера, докато я убива – общо взето тук няма труд – ловецът дори забравя, че убива. Или когато влизам в детските магазини, за да купя нещо на сина си, и освен военни неща не мога да намеря нищо друго, защото в плейстейшъните и компютърните игри основното е как да се убиват хора…

Днес се пропогандира повсевместно убийството, и има много малко съзидателност. Ето с това е невъзможно да се съгласиш. Има обаче и художници, които се съгласяват и стават трубадури на своята съвременност.

Но истинният път в живота, това е да виждаш, не да се съгласяваш. И слава Богу, има и хора, които не се съгласяват. Може би те няма да променят света, но те са съвестта на своето време, защото ще дойдат поколения, които ще се осланят на тях – на хората, които не са се смирявали с убийството, не са се смирявали с много неща. Затова моите герои не се движат по течението, а плуват срещу него. И не е важно дали достигат целта, защото, казват, сама лястовица пролет не прави – важен е самият процес. Важно е, че те пробват, важно е, че те не се смиряват – и техният път е път към храма, техният път е път към духовността. Защото днес, за съжаление, това, което става около мен, това е пътят към бездуховността, това е обслужването на собственото тялото. Прекалено малко се прави за обслужването на душата.

Днес живеем в пълен комфорт, и всичко – от тоалетната чиния до електроуредите – се прави в името на това, да се обслужи тялото; много малко неща в бита са измислени, за да обслужат душата и да я обогатят. Често казват, че аз отъждествявам своите герои със себе си – не, моите филми не са автобиографични. Но у моите герои я има същата болка, която нося и аз. Вероятно в това си приличаме с тях.

Карен Джанибекян в кадър от филма Маестро
Карен Джанибекян в кадър от филма Маестро

Може би Вашите филми не са автобиографични, но все пак Вашите герои са различни аспекти на вашата същност? Възприех “Господи помилуй” като едно от Вашите “аз” – Вие убивате едно свое “аз”, за да дадете шанс на друго свое “аз” да продължи напред?

Ако не греша, през 50-те години Уйлям Фокнър (автор, създал изключително много образи в своите романи) се среща в Токио със студенти от университета, където му задават такъв един въпрос: може би вътре във вас има толкова много багри, че вие взимате от себе си и ги въплъщавате във всеки свой герои? За удивление на студентите, той отговорил следното: Само художникът-любител взима от себе си и прави за себе си. Професионалният художник наблюдава. Нито един от героите ми няма отношение към мен. Това е подходът на един професионалист.

Друг мой любим автор, Ърнест Хемингуей, има друг подход – във всеки един образ аз чувствам и виждам него самия – той е бил ловец, и неговите герои са ловци. Той е обичал някакво вино, и неговите герои обичат същото вино.

Що се отнася до мен – нито един герой от моите филми не съм аз. Да, мога да взема някаква форма, някакви свои черти, да поставя героя в моя калъф – но нито един от героите не съм аз. Друг е въпросът, че когато ги снимам, аз преживявам заедно с тях, изминавам с тях целия им път. Но дори да вземем само това: ако един от героите приключва своя път със самоубийство, аз не го приключвам, защото аз не съм той – той е бил слаб, не аз.

Друг е въпросът, че аз се опитвам да разбера, да намеря героите на своето време. Понякога те се превръщат в антигерои. Защото моите герои не са измислени. Аз постоянно се старая да изградя тези герои като събирателен образ на моето поколение, на моите съвременници. Моите герои външно може да приличат на мен, но вътрешно в тях има огромно количество от онези наблюдения, които съм събрал в течение на живота си – в тяхното мислене, в тяхното поведение, в тяхната болка. В тяхното предизвикателство към обществото.

След всяка премиера публиката се замисля: ето този филм е автобиографичен. Не. Аз никога няма да заснема автобиографичен филм, защото не мисля, че моята личност е толкова богата или интересна на света, че да заснема филм за нея.

Виген Чалдранян по време на работа
Виген Чалдранян по време на работа

Великите режисьори са много, но има четирима, които боготворя – това са Фелини, Висконти, Антониони и Бергман. Нито един от тях не прави автобиографичен филм, дори когато екранизира собствената си биография. Например “Амаркорт” не е филм за Фелини – това е филм за Италия, това е филм за съвременниците на Фелини, които той е прекарал през себе си, през своята биография, през своята призма. Защото ако човек е усвоил занаята, за да увековечи своето детство, своите родители и своя живот, това още от самото начало е обречено на провал – това е просто частен случай, който ще бъде интересен само на него.

Ако обаче използваш себе си и своя живот, своя път като способ, като палитра, като цвят (защото ти си един от многото), за да разкажеш за многото, за своето съвремие или за историята – то тогава се случва онова чудо, което се нарича изкуство. Ако не за всички, то поне за повечето.

В “Жрица” един от основните мотиви е силата на любовта – на онази любов, която обича нещо, което хем го има, хем го няма – Бог, жена, идея. Възможни ли са любовта, стремежът, творчеството без усещането за недостижимост?

Ще започна с една много интересна формулировка. Казват, че за любовта може да пише само онзи поет, който в момента не е влюбен. А този, който е влюбен, докато пише, той създава слаби стихове…

И да, любовта не винаги е споделена. Екзюпери казва: единият от всяка двойка обича, другият позволява – рядко се случва да има пълно съответствие – единият просто обича, и това е.

Ние най-често отъждествяваме любовта с онова, което става между мъжа и жената, но тя е много по-глобално понятие.

Най-голямата любов, това е любовта към Бога, но любов е и любовта към майката, към децата, към окръжаващите, към собствения град, към родината, към света, към човечеството. Всичко започва с любовта и свършва с нея. Дори смъртта може да се интерпретира през любовта – смъртта може да бъде абсолютната любов към Бога за вярващия човек, и смъртта може да бъде моментът, в който любовта престава да съществува. Ние се раждаме с любов – първата любов, когато още не съзнаваме Бога, е привързаността към майката и майчината гръд, и от този момент нататък тя е непрекъсната. Без любов няма нищо – така, както, ако пренесем това в материалния свят, без въздух не би имало нищо, без вода не би имало нищо.

Шекспир в своите сонети пише: аз не искам да хваля любовта си, аз никому не я продавам. Не мога да си представя човек, у когото няма любов, не знам как изглежда той. Сантименталността няма отношение към любовта – дори най-твърдите, най-сухите, най-“научните” хора – тях именно любовта ги е направила такива.

Любовта е тази категория, за която може да се родиш.
Любовта е тази сила, която поддържа човешкото у човека.

За мен човекът е човек, когато твори; за да твориш, не е задължително да бъдеш художник, режисьор, композитор, защото всеки човек твори. Всеки човек в своя живот е и режисьор, и художник, и композитор. Ние не чуваме неговата музика, но той я сътворява. Ние не виждаме неговата режисура, но той я прави – той става и още от сутринта започва да режисира живота си – дори само да е излязъл и отишъл някъде, това е вече неговият мизансцен, абсолютно откровено, без сцена, без нищо. И това творчество се крепи именно на чувството за любов.

Изкуството може да се възприеме именно от човек, който обича. И ако човек постига просветление, това става именно чрез любовта.
За мен е интересен човекът, у когото има нажежаване с тази любов.

Може би не отговорих конкретно на въпроса, защото той е по-философски – аз го прокарах през своята собствена призма.

Виген Чалдранян по време на работа 2

Вашият интерес в момента е насочен към целебната сила на смеха. Имате ли вече конкретна визия за бъдещия филм?

За мен това е все още нова тема. Тези 8 дни – днес е последният ден от смехотерапетвичния курс на Моника Балаян – аз преминавам през много интересен процес. В началото за мен беше много трудно изобщо да си представя какъв би бил филмът, с каква форма, как бих могъл да го поднеса.

Защото светлината ние я виждаме винаги – ние сякаш знаем всичко това, преминаваме покрай всичко това. Задачата на художника обаче е да материализира неизвестното – да го извлече и постави в рамка, в кадър, да го покаже.

На този етап не искам да се обвързвам с обещания и да кажа: ще има кино, няма да има кино, всичко може да стане. Във всеки случай аз много искам този филм да се случи. Засега у мен протича процес на натрупване…

Формата днес е примерно такава (после тя може да се измени): във филма ще има двама герои – Моника и аз, кинорежисьор, който е поканен от Армения да заснеме филм. Героят преминава през целия този процес на терапия, той сам достига до някакви истини. И киното ще бъде именно това преминаваме през всички кръгове от спиралата, през тази терапия.

Това е нещо необичайно, интересно, това е нещо ново. Ново най-напред за мен, защото в моето творчество не е имало такова нещо. Всеки път, когато пристъпвам към нова работа (вероятно това държи и интереса на публиката към мен), за зрителите винаги има изненада, защото всеки път аз се разкривам по различен начин, при мен всеки път има нови герои. Всеки режисьор има собствен почерк, може би аз също имам свой почерк, и той може да бъде разпознаят, но аз всеки път търся нови светове, нови теми, нови дълбочини. И тази тема е абсолютно нова за мен. Затова трябва да я прекарам през себе си, и това, което почувствам, това и ще се появи на екрана.

IMG_3053
Виген Чалдранян и Моника Балаян в Рила

У мен няма мечти да направя себе си герой, аз ще бъда просто един от всички – човек, преминал през един много скалист път. На мен обаче ми е интересен герой, който не е лековерен и когото не можеш лесно да прекараш по този път. Тук на сеансите има различни хора – с висше образование и без, духовни и битови – а на мен ми е интересен герой, който не е обикновен, който е видял почти всичко в живота си; той е видял и болка, и радост, видял е и предателство, и надеждност, видял е и катаклизми, и войни, и земетресения, пътувал е по света и е получавал награди, аплодирали са го на най-престижните сцени на света, за него са писали в пресата почти по всички материци – и как този човек в този филм иска да направи някаква равносметка, да премине през един вид търг, преоценка на ценностите, и да разбере до каква степен е било значимо всичко това, доколко е бил щастлив, в творчеството, в живота, като обикновен смъртен, като художник. Защото във всеки художник има двама души, първият е обикновен човек като другите, прост потребител – а другият е съзидателят.

Ето, това е идеята, която ми дойде днес – малко необичайна, и същевременно трудна за осъществяване, защото в този случай трябва да бъдеш не само режисьор, но и индикатор, барометър, локатор, който предава чрез своята съкровена същност. Структурата се получава много сложна, но само така филмът ще бъде откровен и ще бъде откровение от героя на филма, в конкретния случай самия мен като режисьор.

При все това до този момент ние с Моника Балаян все още не сме се спрели окончателно на едно: дали това ще бъде филм за смехотерапията, или филм как живият човек минава през смехотерапията и достига до момента на истината, до срещата с детето у себе си (един от основните терапевтични моменти, които разработва тя).

IMG_3045
Виген Чалдранян и Моника Балаян в Рила

Има неща, които за мен са безумно интересни, има и неща, с които споря, и е хубаво, че споря, защото нещата, за които споря, за мен са много по-интересни от онези, които приемам безрезервно – онова, което приемам безрезервно, аз го знам. Изкуството е спор. Когато няма спор и показваш нещо, което знаят всички, изкуството престава, тук на преден план излиза плакатът. Изкуството се случва, когато има различни мнения, които спорят.

Ето през такъв труден процес преминаваме сега с Моника. До какво ще стигнем, е много трудно да се каже. Във всеки случай, докато не се поставят срокове, докато този прозрачен “скелет” не стане видим и не оживее, е рано да говорим за каквото и да било. Даже не знам какъв жанр ще бъде филмът – документален, документално-художествено игрално кино… Но е хубаво, че има голямо желание, и аз на този свой етап считам този проект за много необходим, за програмен. Аз не правя непрограмни проекти.

Вчера в интервю за софийския арменски вестник “Ереван” казах, че никога в живота си не съм изпълнявал поръчки. Никога не съм правил филм посредством занаята си. Да, аз владея занаята си, аз използвам своя занаят като кинорежисьор, а занаятът е къде да застанеш – зад камерата или пред нея, как да монтираш, как да работиш с актьорите… Но занаятът е едно, а изкуството – нещо друго. Има един момент, който не е написан в нито един учебник, и това е самият дух, самото духовно в творчеството, този момент на съзидание, когато започваш да създаваш и се превръщаш в родител на своето творение. И докато не се случи това, аз не мога да кажа, че нещо е мое дете и че в него са моите гени.

Кино по поръчка, или кино, което не е програмно, на мен ми е безинтересно, защото считам, че да заработиш пари можеш и без да оскверняваш професията си.

Един от основните моменти в смехотерапията е необходимостта човек да се освободи от страданието си, а в основата на творчеството стои до голяма степен болката. Готов ли е един творец да “разлюби страданията си”?

Аз не мисля, че творецът обича страданията си, само болният човек може да обича своите страдания. Понякога се прави и болно кино, и ти виждаш, че зад камерата стои болен човек. Той е възлюбил страданията си, и именно тях представя на екрана.

Да, у твореца има страдание, но със средствата на киното той се опитва да се избави от него. Ето тук настъпва онзи момент на изкуството, в който, заедно с автора, зрителят също се опитва да се избави от страданията си. Защото голяма част от страданията на художника, това са страдания и на зрителя.


Кадри от филма “Маестро”

Цялото ми творчество е избавление от моите страдания. Често ме питат: какво представлява киното, защо правите кино?
Киното за мен е търсене на хармонията. Киното за мен е начин за общуване, начин да вляза в диалог с Космоса, с Бога. Когато започна да творя, аз започвам да живея наистина.

Разбира се, няма как да избягаш и от това – ти не винаги твориш, винаги има и промеждутъци, в които просто съществуваш като обикновения, прост човек, ти си спокоен, ти си почиваш. Това са моменти на съсъществуване.

Но когато започнеш да работиш, ти губиш сили и ти не чувстваш щастие, защото си в търсене на хармонията, в търене на истината, ти си в диалог с някакъв абсолют. Може би е невъзможно да се намери истината, но целта на живота се заключава в това: винаги да бъдеш в търсене на този абсолют и винаги по нещо да достигаш. Винаги да се стремиш към някоя истина, която те примамва към себе си със своето дихание, със своето трептене.

Щастливият живот не е да се печеш на завет под слънцето – щастливият живот е живот, който минава в бури, в търсене и постигане на истината.
Вероятно просветеният човек се отличава от потребителя именно в този път: на постигането, на движение към познанието.

Да се върнем към филма “Жрица”. Какво е за Вас историята?

Аз някак удивих зрителите, когато в едно интервю преди премиерата казах, че те чакат от мен исторически филм, но “Жрица” не е исторически филм, това е филм за историята. И в дадения контекст за мен историята е откъс между миналото и настоящето, където и днес се случват събития. В основата на “Жрица” бе тази философия, тази идея – защото сме свикнали да възприемаме историята като мъртва вкаменелост, а тя не е.


Кадри от филма “Жрица”

Академик Лихачов казва: не трябва да се снимат исторически филми, ние не знаем как е било там, не знаем какво са обличали, как са мислели, как са се движели – да, историците са писали, но това трябва да се види, затова не трябва да правим историческо кино. Аз никога не съм правил историческо кино. Аз наричам своите филми, които се докосват до историята, костюмно кино, но това е друго; и аз правя филми за историята.

В частност, в “Жрица” върви някакъв паралел със съвременността, моята героиня е с амнезия и в нея се е преселил дух с хилядолетна давност – жрица, живяла в края на трети век и началото на четвърти век, и филмът пресъздава събития от онова време. И все пак това не е исторически филм.

Когато правех костюмите, с моята съавторка на сценария, Анаит Агасарян, дълго се ровихме в книгите в Матанадаран*, за да разберем какви са били костюмите и т.н, и тогава осъзнах, че историята, това е категория, която за мен не е мъртва.

И досега се снимат филми за Сталин, и досега има какво още да се каже. Има неща, които така и няма да узнаем. Но ако някой започва да се рови и иска да разбере какво има в миналото, значи и днес там се случва нещо. Защото в основни линии историците записват главните събития, а историята е онова, което е между тях и за което не се пише никога.

В “Жрица” аз се опитах да взема от историята онова, което е между главните събития, а главните събития са, че арменците първи в света приемат християнството като държавна религия. Историческите факти във филма са на втори план. На първи план е – а какво е чувствала арменката или жената, на която съпругът й е Бог – Богът, когото хем го има, хем го няма. Какво изпитва жената, която е срещнала конкретен човек, докоснала се е до неговата плът, защото в неговия облик се е явил Бог; как тя остава вярна на своя Бог и на своя храм, при все това неговият син приема християнството и т.н.


Кадри от филма “Жрица”

Друга основополагаща идея, когато писахме сценария, бе че стълбовете, на които се крепи цялата древна история, са легендите. Много летописци са писали по заповед и в угода на царя, и затова там много неща се обвързват с легендите.
В конкретния случай филмът се базира на историята от Агатангелос – а за него ни е известно единствено, че пише историята на Армения “по заповед на цар Трдат ІІІ”.

Имаше скандал около филма, даже излезе статия, че това е филм на Чалдранян, който не знае историята на Армения. Спорът бе: в каква степен съм пресъздал това, което е дошло до нас досега, и дали съм се провинил, като съм дал своя трактовка.

Засега не е известно защо единственият езически храм в Армения, който не е бил разрушен, е храмът на Гарни от първи век на н.е. Щом не е известно, аз като художник имам право на своя трактовка. Това сякаш разсърди публиката. Нека си остане неизвестно, защо даваш своя трактовка? Ако бе известно, аз нямаше да имам това право; човек няма право да коригира историята. Но историята не ни дава информация, значи аз имам право да въвеждам художествени образи, и това не са корекции.

Или: у Агатангелос се говори за една жена, която е хранила Григорий Просветител; и как благодарение на нея той остава жив. На историята й е неизвестно коя е била тази жена, Агатангелос пише за нея само 2 изречения. И аз правя тази жена моя героиня – тя се оказва моята жрица. В този случай това е една от версиите.

Един от известните наши етнографи, академици, историк на древната музика на Армения, който бе във възторг от филма, каза: до “Жрица” на Чалдранян ние имахме една версия, тази от Агатангелос, със 700 годишна давност; сега вече се появи и втора версия. На мен ми е по-интересна новата версия. С това, разбира се, той разсърди публиката, защото този, който го няма сред живите, винаги е по-угоден. Това е и библейската истина – никой не е пророк в собственото си отечество.

Филмът, действително, беше много скандален, много спорен, но той обиколи много страни и имаше изключително силни премиери. Аз не преувеличавам, защото например примиерата в Америка беше в Китайския театър, и той беше препълен, билетите бяха изкупени 3 дни предварително. В залата присъстваха и арменци, и американци, и известни личности от Холивуд, имаше и много отзиви по повод на филма. За мен, като арменски гражданин и като действителната памет за това, как са възприели филма, беше радостно, че с помощта на киното се разбра много за историята на Армения и за арменците, откриха се много неизвестни пластове. За това се говори много тогава.


За филма “Жрица”

Вероятно една от мисиите на кинематографиста е тази (не само, но и тази): да даде чрез изкуството си “подслон” на своята нация и своя народ. В периода на желязната завеса ние не знаехме нищо за Европа, и научавахме за нея само от киното. Чрез Жан Габен, Рене Клер, Годар и т.н., ние научавахме за Франция, Италия и т.н. Днес има и други възможности, но даже и да си бил в тези страни, ти така или иначе се връщаш към изкуството, чрез изкуството постигаш, опознаваш духа на нацията и нейната история, днешния й ден.

А какво е за вас предопределението?

Аз мисля, че всеки сам е творец на съдбата си. Като вярващ човек аз, разбира се, знам, че всеки човек си има свой път. Бог създава всички хора еднакви, но тук той отпуска ръката си и дава избор, да избираме трябва сами. И това, което ще изберем, това и ще бъде пред нас, то и ще се нарича наша съдба.

Понякога бъркаме в своя избор и казваме, че съдбата ни е такава. Ето, избрали сме неправилната жена и се е получило непълноценно семейство, или сме избрали неправилната професия, и казваме: такава ни е съдбата, лоша. Но изборът е бил твой. От Бог е само едно – животът, затова винаги благодари на Бога и укорявай себе си, ако нещо не е потръгнало.

Човек сам избира своя път. Ако изборът му е правилен, той ще бъдеш щастлив. А щастлив е човек, който има мисия в този живот, това е най-висшето щастие. Има хора, които живеят механично – стават сутрин, изкарват си прехраната и т.н, и те си мислят, че са щастливи. Не, защото щастието не е в парите и не е в благополучието, щастието е в нещо друго: да чувстваш, че ти си малък, но над теб има нещо голямо, което е сътворило всичко и благодарение на което ти сам създаваш живот на тази малка планета. В това навярно се състои и истината на живота.

Правилният избор е изборът на правилната мисия. Щастието е да служиш на своята правилна мисия. И въобще, да служиш, това е висшата цел на живота – не да слугуваш, а да служиш на своята мисия. Ако го има това, може да го има и останалото. Ако го няма, щастието не може да се счита за щастие. Това е и изкуството и в това е светостта, безсмъртието.

И накрая: какво бихте пожелали първо на себе си, и после, на българската публика?

На себе си винаги пожелавам сили и енергия, защото аз не съм готов за старостта и не знам какво бих правил, ако нямам сили; искам до последния си дъх да говоря и да дарявам. Защото онова, което си отдал, е твое. Онова, което си оставил за себе си, то няма да остане за теб.

А по отношение на българската публика: и на българската публика, и на всички останали хора по света пожелавам да живеят с определена мисия. Това е мисията на дома, това е пътят на светлината, това е всяка сутрин да се събуждаш, благодарен на Бога, че живееш, и да се постараеш, дори и нищо да нямаш, да подариш поне усмивка – да излезаш на улицата и да се усмихнеш на някого. Навярно тогава ще почувстваш, че не си се родил напразно на този свят. В това отношение не искам да разделям българската публика от арменската, от гръцката, от френската, от италианската, защото няма добри и лоши народи. Във всяка нация вероятно има и добри, и лоши хора, но трябва просто да бъдеш човек, едва след това арменец, българин, французин, италианец и т.н.

Благодаря Ви най-сърдечно за този разговор.

____________
* В хранилището на Института за древни ръкописи “Матенадаран” се съхраняват над 17 000 ръкописа от цял свят, събирани в продължение на стотици години. Твърди се, че след изгарянето на Александрийската библиотека част от спасените ръкописи са пренесени там. В момента до хранилището имат достъп само специална група учени отшелници, които не излизат навън. Виген Чалдранян е един от малкото “цивилни”, които са допуснати до хранилището.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Visual Art

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Sara // 5 яну, 2011 //

    Прекрасно! Харесвам активните и интересни хора, които участват в света с отворени очи и сърца. В това интервю има много такива хора…

Коментирай