Public Republic Art Studio

Неделя, 03.10.2010: Като че ли някой е посегнал и откъснал

4 октомври, 2010 от · 1 Коментар

Петя Хайнрих

Това е нещо, чиято сребристост и хладина приковават погледа ми за дълго. Има над него извивки, хълмове бих казала, завои от колосан плат, хладни изгреви, релси. Има дъжд в черупка. Живи ниви на друга светлина. Понякога е пластмасово – съдя по лъскавата му повърхност. Погледнато от едната страна, то проблясва ту във виолетово,  ту в праскова или с тъмнината на синята слива. От другата е сянка, пепел или йод. Сяра?

Понякога не успявам да го видя. Друг път изобщо не опитвам. Тази моя мудност и отсъствието на любопитство ме тревожат. Не бих искала да загубя интереса си към нещата без конкретни имена.

Има езици, на които това нещо си има точното название. Не може да няма поне един език, който да го назовава директно. Понеже има безкрайно много езици, то сигурно има един, който би нарекъл нещото швръ, а друг – инни. Швръ и инни са това, което аз понякога наричам будибу. Но понеже понятията имат мъгливи граници, бих казала, че будибу е по-общо, малко изместено и включва също цяла торба други неща.

Днес съм толкова тиха и щастлива. Този внезапен южен вятър! Като завърнало се от почивка лято. Знаете го това синьо на октомврийското небе, нали? Съзнавам, че досаждам с велосипедните си истории, но как да пропусна да ви съобщя, че се състезавах с един шлеп по Рейн. Бях решила като за последно за дневника да направя малко снимки из града. После видях този шлеп по реката, имаше преднина от около 100-ина метра. И ме обзе състезателния дух. Стиснах здраво кормилото, преметнах чантата на гърба, понаведох се и от отпраших да го гоня. В лицето ми се блъскаха мушици, валяха ме жълти листа и леки клонки изпращяваха в спиците.

Сребристото нещо понякога може да се наблюдава по вълничките на Рейн или в пяната, която остава в раната на разпорените води зад някои джет ски. Но то може и да бъде косата на онази прастара монахиня, която понякога бъбри с децата на улицата. Или то е драконовата главичка на бастуна й. Понякога надничам в окото на този дракон, но монахинята бързо покрива с разкривения си палец рубиненото му око и аз знам, че има неща, на които не им е дошло времето.

Скоростта на шлепа и моята са приблизително еднакви. След около десетина километра успях дори леко да го задмина, но тогава алеята се скрива зад едни градини и реката не се вижда вече. Не направих нито една снимка. Но мога да ви го разкажа. Мога, но друг път, защото тук внезапно…

Дневникът ми тук свършва. Като че ли някой е посегнал и е откъснал следващите страници. После се е върнал назад и е изличил предишните, онези – преди началото на седмицата. Останалото е подредил със старанието на воайора в албум на суетата.

Не ми се иска да премълча, че намирам дневниците за коварна играчка. Също като писмата. Също като всичко написано, което оставя след себе си следа. Тънка драскотина в плътта на времето или дълбока рана. Ако  човек поиска да е наистина свободен, той би трябвало да престане да пише, да заличи всяка надраскана дума. И да говори. Или да не говори? Тихо да бере ябълки в градина.

Моята утеха е, че пиша тези дневници на вятъра и няколкото читатели на драсканиците ми ще преживеят внезапния край на текста сигурно с малко съжаление, но и с облекчение. Облекчение, че описаният лъчист свят няма да се разруши в някоя от последвалите записки. Сянката на този лъчист свят е дълбока, тъмна и студена. Как иначе – нали това е цената за искренето. Всяка усмивка е оголване на зъби.

Дневниците изискват от пишещия да казва повече от приличното. Мамят към границата. Не мога да изпитвам към дневника си друго освен искрена и дълбока неприязън. Паразитът, който изсмуква моя свят из мълчанието му.

Ако някога пиша дневник отново, ще го правя както се ходи на война – въоръжена до зъби, със сажди по лицето и с камуфлажно облекло, жаби и плъхове, заклевам се!

А сега бих се поклонила и бих благодарила за вниманието, интереса, коментарите и споделеното четене.

Но повече ми подхожда да ви се изплезя, после да си грабна колелото и да отпраша от картината, оставяйки преданите читатели да позяпат бялото в празната рамка. И знаете ли какво? Точно там, точно в празното по-прозорливите биха прочели истинския ми дневник.

Бъдете ми здрави, не преставайте да мечтаете и да изисквате от живота повече! Не прекалявайте с яденето и телевизията, игнорирайте политиката и рекламата и четете българска литература! :) Амин!

Кестени,
Петя Х.

PS: Кореецо, поради писането на Дневници не ми остана време да си свърша работата в срокове. Надявам се през тази седмица да успея. Чадърчета! Петя

PPS: Дзъ, какво ще кажеш?

PPPS: Онази вечер чух щурци в градината на ул. “Валпургисвег” 38. През октомври! Това възможно ли е?

PPPPS: Гаргароне, носиш ли си зелените очила? Има и виолетови.

PPPPPS: Зоро!

ptiche

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • lilia // 4 окт, 2010 //

    Не си падам по писането , но като е дошло… и ако може ще бъде искрен

Коментирай