Public Republic Art Studio

Събота, 02.10.2010: Изкуството няма никакъв смисъл без Жилбер

3 октомври, 2010 от · 1 Коментар

Петя Хайнрих

Жилбер е белгиец, който живее в Порто. Когато си мисля за Порто, неизбежно се сещам за сервитьора с огромна херния на корема, който ми сервира местен специалитет в края на миналия век е един носталгичен локал в Рибейра – крайбрежната част на града в центъра. Тогава бързо си поръчах и портвайн с храната, за да преглътна гледката. Бяла риза, поразкопчана по врата, силно окосмени гърди над ризата. Върху лявата част на корема – ризата изпъната от херниевата топка.

За да потвърдим всички клишета, редно е да добавим, че Жилбер е търговски представител на фирма за традиционни португалски плочки. Все едно да си чужденец, който живее в България и продава из Европа розово масло. Отговорен е за продажбите в Бенелюкс и Франция. Работата му е да обикаля търговците на плочки и да контролира дали си спазват договорите – дали плочките са правилно подредени, чисти и приветливи. После да попита как вървят продажбите в Антверпен, Страсбург, Маастрихт, да помърмори малко и вечерта да си хване самолета за Порто обратно. В полунощ да се вмъкне в семейното легло, а скоро след това Ани, жена му, да скочи, защото е първа смяна на летището. Трябва да обработи ранните полети. Понякога, когато Жилбер е на път, на нея й е достатъчно да надникне в системата, за да го излови с кой самолет той пътува в момента. Весела работа.

Жилбер е наричан от фламандските си роднини и от германските си приятели Гилбърт, поне това е името, което майка му и баща му са му дали. Днес се срещаме в Белгия на вечеря в един ресторант – мъжът ми Йе, синът ми Ро, Жилбер, неговите хора и аз. Пооплешивял е и топлийчестата му глава изглежда несъразмерно малка на кръглото коремче.

“Напълнял си, Гилбърт”, отбелязва Йе.
Жилбер се хваща с две ръце под корема, захилва се дружески и започва да клати глава, като да се оправдава:
“Ами, занемарих спорта. В Порто нямам и много време. Пък вече ми откраднаха три велосипеда и то заключени в мазето на блока ни.”
“Не се оправдавай, кажи си просто, че жена ти готви вкусно”.

Ани, жена му, се опитва да пъхне лъжицата с пюре в устата на едногодишната Сара. Ник, четиригодишният им син, се е скрил под масата, за да не му се наложи да яде. Жилбер започва да разказва за кризата, падащите продажби, наводняването на европейския пазар с китайски плочки, които били много по-нискокачествени. Заменете думата плочки с бекон, автомобили или шивашки услуги и мрънкането му ще е важи и за тях.

Купил си парцел в Порто и ще строи къща. Но не се знаело къде са границите на парцела, защото никъде не било записано точно. Никой не можел да му каже, а пък и съседът от ляво все си премествал оградата с малки стъпки все по-навътре в неговата територия. Ще чакал съседът му от дясно първо да си построи къщата и тогава парцелът щял да се измери отново, като за отправна точка щяла да служи новопостроената къща на съседа. Португалска му работа.

На мен през цялото време на разговора страшно ми се пуши пура. Децата започват да пищят и да се гонят. Ро се опитва да се държи като бебе и се катери по една преградна стена в ресторанта. Ако запуша пура, поне ще имам оправдание да изляза малко навън, за да не преча уж на децата. Да се насладя на режещия октомврийски въздух, да позяпам как падат листата. Засега си поръчвам чаша портвайн, за да дам възможност на Ани да ме посъветва коя е най-добрата марка. Да живне малко, че то с тези деца, които са й виснали на главата. Ани действително се усмихва широко.

“Ще пиеш ли и ти едно”, питам я аз.
“Защо не”, отвръща тя без да ме погледне, съсредоточена над храненето на Сара.

Жилбер винаги ми е бил скучен. Освен в брюкселския му период, когато беше решил да си изкарва прехраната като гид. Тогава ни беше поканил един уикенд преди години, за да изпробва върху нас уменията си. Цяла група приятели от Германия, всякакви типове, шарена компания. По онова време той страдаше от хронична хрема и непрестанно вадеше от джобовете си огромни, идеално изгладени платнени носни кърпи, за да се изсекне. Откакто е с Ани ми изглежда да се е излекувал от хремата. Може да се дължи на зравословния океански въздух в Порто.

Много добър беше Жилбер като гид в Брюксел по онова време. Даже ни замъкна в един антикварен магазин на чичо му, където пихме по бира, скрити зад старинен шкаф. Подробности не мога да си спомня. Преди това бяхме минали и през Кралския музей за изящни изкуства, където пък тогава гостуваше изложба на италиански стари майстори. Дълго висяхме пред Урбинската Венера на Тициан, търпеливи към безкрайните обяснения и заеквания на Жилбер. Ако беше просто досаден гид в музей, досега да го бяхме зарязали и да си разглеждаме на спокойствие, но нали бяхме поканени като експериментална група туристи, стояхме мирно, никой не шушукаше или не посочваше с пръст Венера, на никое дете не му се допишка и никой не се изкашля. Жилбер, явно изчел трудове за Урбинската Венера, на доста добър немски, със сложна терминология, вероятно от някой претенциозен учебник по изкуствознание, разясняваше всеки детайл от картината. Имаше нещо нездравословно в тази изчерпателност. По едно време на един от групата ни май му дойде в повече.

“Гилбърт, няма ли да е по-добре вече да пийнем по една бира, бе приятел”, извика един рокер от компанията. “На Венера вече й увиснаха циците да те слуша.”
Ние се изкикотихме, а един спретнат господин, озовал се случайно да нашата група, ни погледна през рамо и се оттегли, видимо омърсен от репликата. Горкият Жилбер леко се притесни, запука пръсти, понечи да възрази нещо, но се отказа. Обърна се с гръб към нас, извади прилежна носна кърпа и нервно се изсекна. После ни поведе към следващото платно.

След музея Жилбер изпадна в толкова дълбока депресия, че заяви, вече никога нямало и да помисля да води групи из Брюксел.
“Защо бе, Жилбер”, питаме ние.
“Вие не ми зададохте нито един въпрос, не проявихте никакво любопитство. Държахте се като кретени”, измърмори той с лек упрек.
“Но Жилбер, ти си каза всичко”, викам му аз: “какво да те питам, аз бях смутена от дълбокото си невежество”.

След години, когато отново се изправих пред Урбинската Венера, но този път в Уфициите във Флоренция, неизбежно веднага си спомних за Жилбер.
“Виж, Венера Жилберска”, прошепнах в ухото на Йе.
“Венера Гилбъртска, ако трябва да сме точни”, поправи ме той.
“Изкуството няма никакъв смисъл без Жилбер”, добавих аз на висок глас, преструвайки се на истински познавач и ценител на Тициан. Йе схвана играта, която бях подела. Придоби сериозно изражение, понаведе се напред, погледна картината от ляво и от дясно. Цъка с език. Наклони глава няколко пъти и добави в заключение:
“И без Гилбърт също.”

Помислих си за пътищата, която е извървървяла Жилберската Венера и за тези, които съм извървяла аз от онова експериментално гостуване в Брюксел. За мощните ръце на музейни работници, които са я товарили и разтоварвали. За изпотените от притеснение шефове на логистики, застрахователи, чувствителни ценители на изкуството, плакали пред картината и за всички луди, които биха си осигурили вечна слава, като забият нож в светалата гръд на Венера. Ами ако някой несръчен носач я е изтървал и тя е изтрещяла върху нечий музеен мраморен под? После носачът е бил уволнен или се е записал в курс за реставратори на старинни платна. От угризения на съвестта. Но циците й няма никога да увиснат, както сигурно би казал онзи симпатяга рокер, ако днес беше тук.

И сега си киснем в тоя ресторант с децата. Ани вече е успяла да ги нахрани и поукроти.
“Как е в България сега?”, пита ме Жилбер.
“София има ново летище. И навсякъде е такова мощно строителство. Няма никакъв шанс да познаеш града от 90-те. Лудница, прилича на Португалия.”
“Строителството е добре, трябват плочки. Краде ли се много?”
“Ми, май да.”
“Значи е като в Португалия. Китайците са завзели пазара на плочки в Източна Европа. Продажбите… ”
“Да, в известен смисъл е като Португалия. Само дето келнерите нямат херния.”
“Ъ???”
“Нищо”, отвръщам аз и отивам да разглеждам пурите в стъкления хумидор на бара.

Tizian500

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • lilia // 3 окт, 2010 //

    Не стана ли? Нали няколко пъти влязох…

Коментирай