Public Republic Art Studio

Петък, 1.10.1010: Драскотини или донеси ми парче от бисерна мида

2 октомври, 2010 от · 2 Коментара

Петя Хайнрих

1 октомври е 274-ият ден в годината според григорианския календар. 275-ият през високосна. Остават 91 дни до края на годината. Да живее Уикипедия! Днес е националният празник на Китай, Нигерия и Тувалу. Тувалу? Тувалу е островна държава в Тихия океан. Столицата на Тувалу е Фунафути, а държавната администрация се намира в селото Вайаку. Националният химн е “Тувалу мо те атуа”, което значи “Тувалу всемогъщи”. При добро желание можете да научите тувалски с помощта на Граматиката на Доналд Гилбърт Кенеди от 1945. Освен всичко друго, днес е също празник на музиката, на поезията, на вегетарианството и на българските зенитно-ракетните войски. Професионалният празник на българските зенитно-ракетни войски се чества от 1 октомври 1960 година, когато в Казахстанската степ български девизион за първи път осъществява боен пуск на зенитна ракета. Зенитна ракетa същото като ЗУР ли е? Ракети земя-въздух? Нямам представа.

Е о аи те вака на?
Чие е това кану?
Е о тауа.
То е наше.

Се туку не ау.
Не давам.

В навечерието на този празник на празниците ме спохождат поне два интересни съня.

Сън първи. Сънувам, че съм попаднала на тефтера на Кристиане и го разлиствам по дни. Попадам на страницита от вчера, 30.09.2010. На нея е изписано с молив, че това е денят на смъртта на нейния баща.

На сутринта разбирам, че сънят ми се е опитвал да ми даде отговор на следната незначителна ситуация от вчерашната ни среща: в колата на Кристиане часовникът беше с един час назад. Тя ми обясни, че го оставяла винаги на зимното време, така правел и баща й. Баща й почина преди две години.

“Един вид връзка към небето”, казва тя и вдига ръката си към тавана на автомобила.

Замислям се дали аз бих искала да подражавам на родителите си. Да продължа семеен навик или да се държа както е прието в семейството. Мисля, че не. Дали бих очаквала синът ми да продължи лошите ми навици? Определено не. “Wahlverwandtschaft” означава сродство по избор, още преди Гьоте (в Project Gutenberg може да се свали и текстът в оригинал).

Изборът. Способна съм на всякаква жестокост, за да защитя правото си на избор. Хладнокръвно бих се отрекла от всичко, което ме поставя в лоното на семейна традиция, която не съм си избрала сама. Валфервандтшафт силно се припокрива с понятието афинитет.

Фоки. Също.
А иа не фано о фаи ика, ко Луао фано фоки.
Той отиде да лови риба, и Луао отиде също.

Вторият сън пък е смешна смесица от две реални ситуации – каталогизирането на домашната библиотека и гостуването при приятели в Белгия.

От дълго време влагам всяка свободна минута в описването и индексирането на домашната ни библиотека. Книгите получават свой индекс, в който е закодирано името на стаята, в която се намира книгата, точния рафт и понеже са подредени на два или дори на три реда по рафтовете, включено е и маркиране дали се намират отпред, в средата или отзад на рафта. След като всяка книга получи индекса си, той се изписва на последната страница на книгата, а също се вкарва и в базата данни, над която човъркам и оптимирам от години. Последно реших да използвам и предимствата на социалните мрежи или по-точно на т. нар. системи за социално каталогизиране. Много ми допада LibraryThing . Но понеже съм разсеяна и не чета внимателно условията за ползване, след като преди време един цял уикенд качвах заглавия в системата, по едно време чудото ми каза, че съм достигнала лимита на безплатното ползване – 200 книги. И ме поканиха да си платя, ако искам още. Страшно се ядосах. Пих няколко кафета и няколко чаши вино и не спах цяла нощ, докато не успях да прехвърля готовия списък от едната в друга система за социално каталогизиране – в Goodreads. Goodreads го бива, ама ми е много профанско. Светка, мига и повече залага на игривостта, отколкото на истинското, вълшебно скучно каталогизиране за утеха на духа.

“Как може да се занимаваш толкова време с такова скучно нещо”, чуди ми се често Йе: “И без друго след месец всички книги отново ще са се разместили”.
“Е да де, обаче всяка книга си има мястото. Носи си биографията на мястото”, обяснявам аз.
“То никой друг, освен теб, не може да проумее системата ти на подреждане. С тези съкращения…”
“А когато свърша с това подреждане, трябва да го започна отново, като маркирам към книжните издания притежаваните електронни книги. А също и аудио книгите. Но това е по-лесно, защото мога да преравям готовата база данни”.
“Приятна работа за през следващите няколко години”, пожелава ми Йе жизнерадостно и напуска стаята. То е ясно, че работата върви бавно. Нали го правя за удоволствие, понякога взимам книга, която е на ред да си получи номера, и я зачитам. Ако някой иска да му подредя библиотеката бавно, моля нека да ме потърси! :)

Преди седмица бяхме на гости на семейство Фербеек в Кинрой – фламандско село на около 80 километра от нас. До към средата на 80-те години семейство Фербеек са имали магазинче за електротехника в приземния етаж на къщата си. После минава модата на селските магазинчета за техника и те решават да му видят сметката и да се отдадат на тихо стареене с редовния следобеден сладкиш и кафето. Сега това помещение е превърнато в хол. Двете стени с огромни прозорци от земята до тавана, бившите витрини, са прилежно покрити със ситно надиплени, непрозиращи завеси, което придава театрален вид на стаята. Огромен стенен часовник с тежко махало размества монотонно в мекия търбух на стаята пластове въздух и тишина.

Сън втори. Сънувам, че влизам в дома на семейство Фербеек и установявам, че цялата къща е опасана от огромни шкафове, пълни с книги. На всеки рафт е сложен изписан върху златиста плочка индекс, който ми позволява веднага да открия книгата – втори том на нещо си. Вадя с трепет втори том на нещо си. Винаги съм се изненадвала на майсторството на съня да компенсира липсата на фантазия, като замаже детайлите и въпреки всичко ситуацията на съня да е жива и пулсираща. Втори том на какво? Та зачитам се аз във втори том на нещо си, а към мен се приближава старият Фербеек и казва: “Ценна книга, наистина.”

Най-смешното в цялата ситуация е, че в действителност той вероятно никога не е разгръщал друга книга, освен каталозите с електрически уреди. Ако ме пита човек, мисля, че в съня си съм се изправила лице в лице с дълбокото си смущение, дори отвращение от начина, по който те използват жизненото си пространство. Но в действителност най-много се ядосвам, че никога няма да разбера втори том на кaкво е това, което четях.

Како, ако. Но.
Матау не оло, ако иа не нофо.
Ние отидохме, но той остана.

Първите пишещите машини “Райнметал” излизат през 20-те години на миналия век от филиалите на дюселдорфските военни заводи “Райнметал” в Зьомерда, Тюрингия. Същите заводи изпробват и производството на зенитни ракети. Населението на Зьомерда е почти два пъти по-голямо то това на Тувалу. Свекърва ми ми подарява една “Райнметал”, семейна реликва на семейство Хайнрих. Пищеща машина, не ракета. Съзнавам, че това уточняващо изречение само потвърждава страховете ми, че между миролюбивата хармония на света, какъвто го виждаме, и безпощадната коравосърдечност на този, който би могъл да бъде, се простира една паяжинена нишка. Подръпне ли човек в единия край, съвършено дребни, пронизително тихи остри звънчета, камбанки със стъклена плът или камбанки с диамантена твърдост, ще възвестят тревогата на един съвсем обикновен човешки миг на нестабилност.

Нищо по-крехко от човека, който пази нишката и нищо по-лесно от това, да открием тувалски поет-вегетарианец в българските зенитно-ракетни войски.

rheinmetall

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Лита // 2 окт, 2010 //

    Хах, много приятен текст :)

  • Петя Х. // 3 окт, 2010 //

    Хах, прекрасно име – Лита! :)

Коментирай