Public Republic Art Studio

Четвъртък, 30.09.2010: Жената в луната

1 октомври, 2010 от · Няма коментари

Петя Хайнрих

Кристиане е прекрасна с рижите си коси и когато се изчервява при някоя по-смущаваща тема. Или когато я заговорят непознати. Танцьорка е. Движенията й са вълнисти. Дори когато жестикулира, сякаш танцува. Кристиане винаги закъснява. Аз винаги съм точна. На ъгъла, на който се чакаме, има малка бензиностанция. Когато вали, се скривам под козирката и зяпам отсрещния италианския ресторант с леко кичозните гирлянди от разноцветни лампички.

Днес ме взе с колата си да ходим на една информационна вечер, на която представители на градските училища запознават родителите с формите на обучение след четвърти клас. Нали трябва скоро да решаваме къде ще продължат децата ни обучението си. Основното училище свършва в четвърти клас. Натискът върху децата в момента е чудовищен. Добрите оценки дават шанс за елитно училище. Който се изложи сега на тестовете по математика и немски, може стряскащо леко да се окаже в трета глуха. А кой деветгодишен има вече реална и изграденa представа за бъдещето си? Ро например иска да продължи в училище, в което има най-големия физкултурен салон. Това е неговият критерий за избор.

Както си пътувахме, изведнъж Кристиане изтърси в средата на едно мълчание, че напуснала работа. “Тъпо, съжалявам”, отвърнах в недоумение. Пита ли се в такива случаи защо? Струва ми се недискретно да питам. Болезнено дори. Работеше като секретарка в един институт. Днес, на светлините на късния следобед, ми изглеждаше като човек, който е решил да преобърне живота си. Може би е от есенния залез. Есенните светлини прерисуват целия свят. Това е сезонът, на който не може да се има вяра.

Подстригала се е късо. Бледа, а нослето й – още по-вирнато. Но не самонадеяното носле на лъчезарната Кристиане. Друго е. С гротескна гордост вдигнатата глава на уморен и паднал човек, който се изправя, впрегнал всичките си сили. Кристиане има нова кола, а аз днес за първи пък пътувах в нея. Прекалено чисто, изрядно, като препарирано. Но колата е супер, истинско дамко бижу. “Можеш да си светкаш тук лампички. Или пробвай отоплението на седалката, много е приятно”, показа ми Кристиане и започна някакъв странен разговор за влиянието на разноцветните светлини върху настроението. Съвсем неподготвена бях за този разговор, мистична приятелко. Какво има? Какво се е случило?

Искала да отвори практика за антистресова терапия. Прекарала деня по служби за какви ли не документи, щяла да изкара първо курс, с който да има началните познания и тапия за антистресов терапевт. В нашия квартал този бизнес може и да върви добре. Особено ако наеме ателието до клиниката за пластична хирургия и зъботехника. На Кристиане й е бръмнала муха в главата. Пита ме дали ще й напиша текстове за отпускане и медитация. Ха-ха, идеше ми да й кажа “чети ми дневниците в Public Republic”, но после си помислих, че моята склонност към тиха и разрушителна меланхолия едва ли би била най-полезното за стресирани топ мениджъри и за техните препарирани съпруги, поболели се от отчаянието да не можеш да си купиш нещо, което наистина, ама наистина да те зарадва.

Старите дами, страдащи от преситеност, имат странен тик на лицевите мускули. Подобни жени изглеждат така, все едно не искат да бъдат заговаряни в магазина. С голямо напрежение разглеждат вещи, сякаш за да открият друга, скрита форма на употреба им, която още не познават. Но съм забелязала, че точно тези жени изпитват неистова нужда някой просто да си поговори с тях за вещта. Да им каже например “рендето не струва, прекалено скъпо и е пълен боклук”. Това отначало би стреснало жената, но змийчетата на плах интерес се плъзгат скоро по ръбовете на изкривеното от тикове лице. Живостта на контакта или дори самата дързост да заговоря, ги събужда и те започват да се колебаят вече с някакъв примитивен инстинкт, извиращ от недрата на живота, а не от мумифицираното тяло.

Може би трябваше да разкажа това на Кристиане. Кристиане нямаше настроение да пием по бира днес. Закара ме след края на информационната вечер до вкъщи.
“Можеш да ме оставиш на ъгъла. Ще повървя малко. Ръми приятно”, казах аз. Не ми се прибираше толкова бързо.
“Мога, но не искам”, отвърна Кристиане твърдо и добави: “Какво ще кажеш за това – 33 часа седмично в пети клас. До 36 от седми клас нагоре. Та това е почти цял работен ден!”
“Пълна лудост, горките деца”, отвърнах.
“33 часа и след това домашни!”, продължи Кристиане.
“Не знам, не ми се вижда наред тази работа. Само знам, че през следващите месеци ще бъде жестоко. Родители ще преследват класната, ще се пазарят за оценки, деца ще пищят, ще има заговори и революции, а двете елитни гимназии ще бъдат залети от щедри дарения на родители.”
“Ти ще се бориш ли много или каквото стане?”, попита Кристиане. Явно не беше решила каква стратегия да предприеме.
Поех дълбоко дъх и издишах шумно. След кратка пауза отвърнах:
“Аз съм от Балканите. Ние имаме там една лека повреда. Хората дават там мило и драго, за да се изучи детето им. То не, че често децата не оправдават доверието. Ама така е. И ако може да е най-доброто училище. И аз съм минала през тази мелачка. Честно казано, в конкретния случай ще драпам с нокти и зъби и ще използвам всички легални и не дотам легални ходове. Но не, на класната на главата за оценки няма да вися. С кокошкарски работи не ми се занимава.”
“Можем да пратим мъжете да се разправят с класната, ако се наложи”, предложи Кристиане с усмивка.
“О, да, със сигурност. Те това по-добре го могат. Пазаренето.”

Застанала в дъжда до отворената врата, похвалих още веднъж колата й. Благодарих й, че ме взе със себе си тази вечер. Кристиане се усмихна тъжно. Затръшнах вратата. Струва ми се, че трябваше по-вниматено да я затворя, колко съм несъобразителна. Кристиане посегна към ключа да запали колата и тогава ми хрумна нещо, заръкомахах й да спре.
Тя свали стъклото:
“Какво има?”
“Изчакай малко, ей сега се връщам.”
Качих се бързо до жилището ми, влязах направо с калните обувки във всекидневната и започнах да ровя из купчината книги на пода. Още не съм ги подредила по рафтовете след последното голямо пазаруване на книжния пазар миналата седмица. Изрових тънката книжка, и без това исках да я подаря на някой, който може повече да я оцени от мен. С книга в ръка, изтичах отново по стълбите надолу. Стълбището беше хлъзгаво от пренесената прясна кал. Почувствах се за миг като в сън, в който някой бърза за някъде, а множество дребни препятствия се изпречват по пътя му към целта. Стълбищата са точно копие на сънищата. Кристиане чакаше, поставила и двете си ръце на волана като начинаещ шофьор. Изпънала гръб, неподвижна.
“За теб”, казах, като й подадох книжката през прозореца на колата.
“Благодаря ти, наистина нямаше нужда.”
“Купила съм я за теб. Нали имаше рожден миналия месец. Или за следващия, поне да знам, че мога да дойда й без подарък”, казах аз и двете се разсмяхме.

Кристиане понаклони книгата над мъждукащата светлина.
“Жената в луната”, прочете тя заглавието и добави: “Щом казваш…”
“Ще минеш ли утре вечер на по чаша вино. Лотхен и близнаците ще дойдат също.”
“Не знам, май нямам настроение.”
“Кристиане, ела. Ще стане това с антистресовата терапия. Ти го можеш, ще видиш. Ела. И ще ти напиша каквито искаш текстове. Мога и роман да ти напиша даже, ако искаш. Ела утре на по вино. Вземи и Томас, за да си играят мъжете.”
“Ще видим.”
И тя махна с ръха, включи десния мигач и зави зад липите.

Со лили гана

Момен момен
де момен бада
момен и гада мима
по вафа де гранда

ки со мала вимве
ки си мима лава

момен ни де гада вафа
и гада вафа бин
со лили гана

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай