Public Republic Art Studio

Бог се сети за мен и ме забрави

28 октомври, 2010 от · Няма коментари

Палми Ранчев

GREECE/
Photo: PIAZZA del POPOLO

Побягнах по страничната улица. Знаех името й, хиляди пъти съм минавал по нея, ама сега не се сетих как се казва. Най-важното е, че беше тъмна. Нямаше хора. И се почувствах в безопасност. Не са ме гонили ченгета с палки и скафандри. Боли, когато ги удариш. Не можеш да им стигнеш тъпите муцуни. Лявата ми ръка цялата беше в кръв. Не съм левичар, просто така се случи. С дясната не успях да го умеря, гадното му ченге. Ама после се излетях с лявата балтия и го уцелих в скафандъра. Изтръпна ми ръката. Кокалчетата отгоре почервеняха. Парцалчета кожа увиснаха. Ама и на тъпото ченге не му беше гот.

Здравата го намерих. Увисна му палката. Вече беше халосал някакъв дългуч по главата. И пак щеше да го халоса. Дългучът, бас слагам, само блееше сред тълпата. Ей така, заради дженка. Хабер си нямаше, че ситуацията ще загрубее. Гледаше като хипнотизиран. Над ухото му потече кръв. Ама бая вадичка започна да се събира между яката на ризата и тъничкото му вратле. Всеки момент ще обели очи. Наоколо ад. Всички крещят, кой от страх, кой като мене от желание да запраска гадовете с шутове и тупаници. Гадни копелета, на кого слугуваха? На родните комсомолци и на баровците ченгета, дето си разделиха парата на – мамичката й – държавата. С два-три подписа милионери в долари станаха. Купиха мерцедеси, облицоваха с мрамор офисите. И се заоглеждаха. Не харесваха каквото бяха направили. Един кенеф бяха направили. И се заизнизваха – кой за Виена, кой – по-далеко.

Ако се бляха изнизали всички, дори и с парите, и с всичко, каквото бяха награбили, по-добре щеше да е. Ама нали са все бивши селяндури, кръвта вода не става. Тука им е по-добре. Пак ни тормозят. В чужбина и да искат, няма на кого да пият кръвчицата. Там и хората, и въобще животът са други. Както могат да направят? Нещастници, дето през живота си не са изкарали два лева с работа. Само са служили. И са се правили на послушни. Някои останаха. Само за малко се покриха. Другите пък се завръщат. Не им стигат куфарите с долари. Още искат, мамицата им.

Ето заради това се ядосах, че не уцелих гадната кука с дясната. Яд ме беше и заради дългуча. Добре поне, че го настигнах с лявата балтия. Килна му се главата. Не свърших дотука. И един шут му забих между краката. И с коляно отблизо в бедрото го храснах. Съвсем го скапах. Проснах го. И следващия щях да помеля, ама тълпата се юрна назад. И правилно. Думкаха с палки по щитовете, гадовете. Косите ти настръхват. Млатят по главите и напредват. Някой беше хвърлил димка, не се дишаше. И да гледаш не можеш. Вече всички бягаха в тъмното.

Не знаех какво трябваше да направим. Имам предвид всички ние, дето искахме да се бием с ченгетата. Щото, разбира се, гадни подлоги са на обирджиите. Не казвам „комунисти”. Комунистите са друго. Това си е лично мое мнение. У нас „комунисти” отдавна няма. Изглежда, никога не ги е имало. Срещат се главно гепачи. Тяхната партия е най-силната. Вадех камъни от джобовете, хвърлях и бягах. Скрих се зад паметника. Край мене хората пищяха, държаха се за главите. Някаква бабичка, и тя с кървава глава. Пищяха момчета, момичета – и те пищят. И тях бият, педерастите му с педерасти, не ги жалят. Бягам и крещя. Гърдите ми се скъсаха от безсилие. Яд ме е, че ги няма момчетата от времето. Само те изглеждаха стабилни. Организирани, готови да се опрат. Сигурно някъде по-настрани се биеха. От другата страна на голямата къща. Исках сега да съм при тях. Отнесе ме тълпата при хора нежни. Студенти някакви. Не стават за моята работа. Ама нищо, щом са дошли на площада. Не е малко. Все повече оредявахме.

Ченгетата направо извираха. Изпълзяват по пет, по шест от тъмното. И бият, млатят наред по главите.
- Чакай бе, вуйчо! – крещи някакъв с бежов балтон. – Аз идвам от
бара. Пих цяла нощ. Искам само още едно питие. От друга компания съм. Не разбра ли? Остави ме на мира.
Ама ченгето го беше яд. Не е стъпвал през живота си в истински бар. Само в селската кръчма и капанчета се черпи. И го замлати. Искаше ми се да го просна с два удара. Ама трябваше да се спасявам. Балтонът нека се оправя както може. Малко време оставаше, минути само, ако исках да се спася. Ченгетата бяха ни заобиколили отвсякъде.

Отново затичах, видях свободно пространство и се спуснах натам с наведена глава. Не поглеждах назад, само тичах по жълтите павета, бяха като излъскани, и се молех да не загубя равновесие. Кривнах по улицата и без задържане се напъхах в първия вход. Направо влетях в тъмното. Затворих след себе си. Още по-тъмно стана. Не се виждаше милиметър напред. Протегнах ръка, опипах стената. Постепенно се ориентирах. Ситно-ситно запристъпвах към другия край на коридора. Щях да потърся задния вход. Вече ми се искаше окончателно да съм възирал. Блъснах се в нещо. Настъпих го. Акъла си изкарах.

- Леко, крака ми счупихте – чух. – По-внимателно!
Гласът беше женски. Хванах цица, бая твърда, още – нос, буза –
докоснах ги с дланта си.
- Красавице, какво правиш тука?
- Седя си.
- Как така седиш? – попитах, задъхан от бягането, ама и от шубето.
– Навън се решава съдбата на тъпата ни страна. А тя седяла. Поне да произвеждаше нови граждани. Щото старите, ние де, за нищо не ставаме. Така се разбра.
Говоря както обикновено, с нормален тон. Бързо ми премина шубето. Оправих се за секунди. Опипах я по-яко, пробвам истинска ли е. Няма как, целият настръхнах. Гаджето беше сочно. Акъла ми взе. Само още не ми беше ясно дали няма и някой друг.
- Сама ли си?
- Да.
- Е, нищо – прошепнах. – Не се страхувай. Да не си от митинга?
- Откъдето съм – оттам.
- А, да ги нямаме такива – продължих шепнешком. – Подадох ти
ръка за мир. Приятели сме. Що се репчиш в тази тъмница.
- Пусни ме! – опита се да ме избута тя. – Стой на една ръка
разстояние.
- Няма начин – отговорих. – Не мога да стая по-далеко.
- И защо?
- Ами тясно е – казвам и поемам бавно въздух.
Сърцето ми тупти, ще се скъса. Още не можех да дойда на себе си.
Страх ме е било от ченгетата. Нищо че бях готов всички един по един да ги пребия. Ама сега, както съм залепнал, значително по-добре се чувствам. Идеално ми е. Курорт. Към рая потеглих.

Не отговори. Остана както си беше. Вече не ме блъскаше. Не
помръдваше. Не се чуваше – диша ли? Сигурно дишаше. Но аз дишах по-силно. Чуваше се. Поне аз си чувах моето дишане. Като шмиргел ми триеше в ушите. Стържеше ли, стържеше. А в панталона всичко на кaмък беше станало. И още по-твърдо щеше да става. Чак боли. Не съм сексманиак. Най-обикновен съм с жените. Ама тогава се чувствах като змей. И тя го чувстваше. Държа я за едната голяма цица. Отварям си зъркелите, искам да я видя. Яд ме е, че наоколо е такава тъмнина. И тя не ме вижда. Само чувствам ръката й.

Трепва, протяга се. Хваща ме нежно, едва-едва. Станах по-смел. Чувам, че и нейният дъх застърга в ухото ми. Не мога да обясня колко страшно гадже беше. Циците, кръстът, топките на задника. Пълнеха ми ръцете. Целия ме изпълваха. Сърцето ми вече не биеше само в гърдите. В цялото ми тяло отекваха ударите му. И не само в тялото. Ами нагоре се издигаха. До тавана на коридора стигаха. В апартаментите над нас се чуваха. До небето достигнаха. До звездите. Защо не и до тях?

Не ми се искаше да я обръщам. Някак неудобно беше да
подръпвам гаджето. Прекъсвам, нагласявам се. Ама няма как, трябваше да я завъртя. Не влизаше. Напразно се опитвах да го вкарам. Отърквам го, плъзне се и отиде настрани. Вдигнах й единия крак. Високо го вдигнах. Цялата на ръце бях готов да я понеса. Ама не успявах от възбуда. Беше протекла. Усещах го с пръсти, с цялата си длан. Едно мазно, тихо, привличащо. Замачках й задника. Не спирам да се чудя: за мене ли е този разкош? Сигурно Господ беше видял, когато ударих ченгето. И сега ме награждаваше. Беше се сетил за мене. Вкарах го до половината. Изохка, спрях. Загалих я по задника. Чувствах, че светът беше в ръцете ми. Потрепва, поврътва се. И аз го управлявам.
Точно тогава бясно светнаха прожекторите.
- Не мърдайте!
- Аре па ти бе! – искрено се възмутих. – Нема да мърдам. И
мърдането ли забранихте?
Не знам какво са видели ченгетата. Нищо сигурно. Щото колко му е тя да си свали полата. Няма да обяснявам с каква скорост си вдигнах дънките. Закопчах ги и колана даже препасах.
- Това копеле беше! – изръмжа единият. – С червеното яке.
Запомних го.

Дали бях същия, дали не бях – не беше важно. Побягнахме по коридора. Дооправих се в движение. Зад нас ченгетата грухтят, блъснаха се в боклукчийските кофи. Изпсуваха на роднини. Само с един шут отворих задната врата. Само един поглед ми беше достатъчен да реша какво трябва да направим. Исках да сме заедно, да продължим, както бяхме хванати за ръце. Но ми беше ясно, че ще загазим. Трябваше да се разделим. Бутнах я настрана. Посочих накъде да изчезва. И побягнах на другата страна.
- Йееее! – закрещях лудо. – Елате, мили кукички. И на вас да го
сложа в гадните дупета.
Хванаха се. Подгониха ме трима. Сигурно единият е чакал отвън
на улицата. Още да дойдеха, хич не ми пукаше. Задният двор беше широк, с храсти и пейки. Побягнах на зигзаг. Приведен почти до земята. Свих рязко надясно. Отдалечих се достатъчно, приведен почти до земята, надявах се, че съм изчезнал от погледите им, и се върнах обратно. Легнах под един храст. Заослушвах се.

Лежах дълго. Не смеех да помръдна. Накрая ми закъркориха червата от студ. Станах и се повлякох към входа.
- Ехей! – прошепнах. – Малката.
Никой не отговори. Сновях известно време около тъмния вход.
Влизах и излизах толкова пъти, че накрая бях сигурен, няма я. Най ме беше яд, че сега вътре се виждаше. Не беше като на дневна светлина. Или както когато онези с фенерите светнаха. Ама имаш ли гадже в ръцете си, няма да се пулиш напразно. Излязох в двора и застанах между катерушката и счупената пързалка. Горе, ама много нагоре, едва се виждаха светлинки. Даже не се разбираше – звезди ли са? Тихо замучах. Не като крава, или някакво друго говедо. Мууу някакво излизаше от гърдите ми. Или от другаде. По-скоро от другаде. Не бях чувал такъв звук. Не знаех, че съм способен да го издам. От майната си идваше. Разсичаше ми гърдите. Разкъсваше ги.

Мучах, значи, стисках юмруци и се опитвах с поглед да приближа нещастните светлинки отгоре. Белези някакви в тъмното. Мина доста време. Накрая се уморих. Отрязаха ми се краката. Седнах в калта, отпуснах глава върху колената си. Сигурен бях, че ще дочакам така утрото. И не само него. Бях готов всичко, което беше ми се случило или щеше да ми се случи, да дочакам в тази поза. Без да гледам, без да се интересувам от каквото и да било. Поседях още не знам колко време. Цяла вечност прекарах в студената кал. Накрая се появиха две деца – момче и момиченце. Майка им вървеше зад тях. Казах си: ще се уплашат. Станах, дори се опитах да си изчистя дънките отзад. Тупнах се с ръка. Да разберат, че съм нормален човек. Прекосих двора напряко, към наредените една до друга коли. Снощи не ги забелязах. Имаше бетонна алея пред тях. По нея сигурно бяха изфучали куките. Ама за тях не исках да се сещам. Всъщност нищо вече не исках. И както ми се струваше – отдавна.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай