Public Republic Art Studio

Сряда, 29.09.2010: Дзъ и взривове

30 септември, 2010 от · 5 Коментара

Петя Хайнрих

Ако всичката любов можеше да се побере в един ден, нека този ден да бъде сряда. Не ме разбирайте погрешно. Нищо повече от обичайното. Просто си спомних днес един разговор с Дзъ за това, което наричаме любов.

Коя е границата? Или преходът е плавен? Както между морето и океана примерно. Или между горе и долу. А какво има от другата страна, там, където със сигурност е нелюбов? Безформено желе? Потенциaл? Яйце?

Въртя си педалите на колелото и се опитвам да си спомня как стигнахме с Дцъ до тази тема. Спомням си. А от другата страна – нелюбов ли има или има антилюбов? Нелюбов e отрицанието на любов, нейното отсъствие. Антилюбов пък би трябвало да бъде от тип присъствие, също както любов е присъствие. Но антилюбов е присъствие на антинещо. Има разлика между нелюбов и антилюбов, нали? Както има разлика и между свелината, отсъствието на светлина и присъствието на мрака. Но в този саморазговор нагазвам доста неподготвена в сферата на теологията или на физиката, области, от които си нямам никакво понятие. Философията изобщо не споменавам. Аз съм колоездач с още уморена глава насред утринната ведрина.

По пътя срещам жената, която води с мен вчера интервюто в “АйгенАрт”. Докато се разминаваме бързо, тя се провиква отдалеч заговорнически: “Още нищо не се знае” и ми махва с ръка за поздрав. Тя върви по тротоара, през рамо преметнала огромна платнена чанта. А аз съм на улицата. “Знам, чакам си”, махам в отговор и подминавам.

В края на краищата всичко се свежда до поезията. Там тези проблеми се решават лесно. Там има магия. Там мога да управлявам нещата с всичките сили, които са ми дадени. Мога да си противореча и да поставям капани, да създавам хлъзгави плоскости и да пускам по тях неопитни скиори. Мога да ги спася или да ги пожертвам. Мога да излича картината и да напиша нещо друго. Ако седна да беседвам с теолог обаче, той ще ме разгроми само в няколко хода. Още преди да съм поднесла чашата с вода до устните си, той ще е успял да ми докаже, че водата е вино. С физика би било по-лесно като че ли. Той би извадил отново онази история за срещата с извънземни.

Историята е следната. Ние сме земляни. И сме от материя. Нали така? Всичките сме от материя. Всичко около нас е от материя. Изобщо толкова сме материални, че не би ни хрумнало нещо друго. Има обаче един трик и той е срещата с извънземни. И то не какви да е извънземни, не някакви зелени човечета с антенки на главите, дигитален гласец и трето око на челото. Не. А среща с извънземни, които са от антиматерия. И сега – внимание! Когато се срещне един материален землянин с едно антиматериално извънземно и двамата в изблик на радост си подадат ръка, какво ще се случи? Ще има чудовищен взрив.

Струва ми се, че физиката решава всички проблеми с взривове. Обикновено в лабораторна обстановка. Но най-големият майтап е, че истински чудовищните взривове са единствено продукт на някаква бакалска сметка, която може и изобщо да не е вярна. Затова физиците се делят на два вида – такива, които поркат страшно много, за да забравят грешката и такива, които не докосват алкохол, за да бъдат в пълно присъствие на духа и в добра кондиция, когато един ден Голямата грешката им се изпречи. Ако изобщо доживеят до приятелското ръкостискане.

Изобщо приятелите с малките им недостатъци и с готовността им да прощават грешките, егоизма на другия, внезапната промяна на вятъра. Струва ми се цинично точно аз да говоря за приятелството след изявления, че ако трябва да избирам между приятелите и поезията, бих избрала второто. С известни колебания. Говорихме ли си с Дзъ, че любов е и когато двама се смеят? А поводът за този смях е мушица и тя отлита, но те продължават да се смеят дори след като не е останало нищо друго.

Вероятно мощта на взрива зависи от големината на ръцете и от това, дали докосването е само прашинка или здраво, плътно притискане на дланите. Връхчетата на пръстите. Широка топла длан. Показалецът на небесния, сведен благосклонно към несигурния, но пълен с жажда за живот въздигнат показлец на Адам. Пукнатината в картината. Реставрираният свят на срещата. Едно невъобразимо малко докосване, трепване, невидимо с просто око и този свят е изличен. Изличен с магазинчетата с ветропоказателите петлета, летището, реката и шлеповете – запратени на дъното на дъната, колелото, веригата, катинара, паяка с прясната му мрежа, ореха. И това, което изброявам, и онова, която няма да изброя. Този свят е изличен. Но и онзи също. Каква чудовищна справедливост. Този – изличен в антилюбов, а другия – в любов. Утешително наистина.
pajak2
Снимка: ph

Купувам си от италианката в “Лидо” едно капучино в картонена чаша и поемам по заобиколния път, по алеята по реката. Не ме познавате – карам колело с една ръка, а с другата пия капучино. Това е стар мой номер, запазена марка. Имам време. Винаги така планирам деня, че да не ми се налага да бързам, да имам време да се спра и да се насладя на дребните, изненадващи срещи, случки, изобщо на неща, привидно без никаква дълбочина, без смисъл и значение за самите нас, нещата, които уж не оставяли следа. Да побърборя с някого. Да позяпам. Това разголено момиче от другата страна на светофара. Толкова розова плът. Какъв прекрасен сладкиш! Каква яркост. Ябълка или праскова. Гроздето на устните й. Тежките, деформирани стъпала, поотпуснатите велурени ботуши. Вкоренена до светофара като да е вечна. Пътят по реката е двойно-по дълъг. Ето го и онзи келеш, когото засичам редовно. На него принадлежи светът, няма съмнение. Познавам го по походката, яката сребърна верига на врата и хроничното дъвчене. Веднъж ме избута на светофара, за да мине пред мен. После се извърна брутално. Както той сигурно би определил обръщането. Брутално му бия спирачка днес малко преди да му защипя обувката под колелото и викам с усмивка: “опа, извинявай, не ми държи спирачката”. Онзи обаче не ме чува, нали е напъхал слушалки в ушите. Пък и тази сутрин нещо е поомекнал. Мил ми е, той е неразделна част от сутрешния пейзаж. А спирачката ми наистина не държи.

Дзъ какво ли би казал? Дзъ ми вярва, тези неща се усещат. Дзъ би премълчал. Благодарна съм на небесата за всички смешни случайности, станали повод за нашето запознанство.

Те това наричат.
Онова. Охлюва. Светлинните петна
в разкъсаната сянка. Разкъсаната опаковка.
Домъкната книга – те и това наричат любов.
Дълго се взират в липсващата запетая в някакъв цитат.
Единият не казва на другия.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • kerana ang // 2 окт, 2010 //

    Петя, понечих спонтанно да коментирам, но в същия миг се отдръпнах от намерението си – по-добре и аз да премълча като Дзъ, за да не разваля удоволствието от прочетеното…

  • Петя Х. // 2 окт, 2010 //

    Керана, благодаря за разбирането. Или пък не. :)

  • kerana ang // 2 окт, 2010 //

    Или пък да, мила! Удоволствие ми беше!

  • Петя Х. // 2 окт, 2010 //

    Покорно благодаря и отивам да пиша.

    Някой ще ми каже ли какво да преживея днес, за да имам материал за съботния дневник? :P

  • kerana ang // 2 окт, 2010 //

    Преживей онова, което не си успяла да преживееш… като ни го разкажеш…

Коментирай