Public Republic Art Studio

Вторник, 28.09.2010: Ти, който гладиш с нажежено небе

29 септември, 2010 от · 2 Коментара

Петя Хайнрих

“АйгенАрт” е магазинче за детски играчки и дреболии. Също кафене и място за срещи. Помещава се в една стара каменна къщичка. Да, именно къщичка с две-три стаи и веранда, островърх покрив с ветропоказател петле. Отпред – пейка. Щях да напиша “слънчева пейка”, ако не беше отново този дъжд.

Сградата е част от комплексa на протестантската църква в Кайзерсверт, един от северните квартали на Дюселдорф. Към този комплекс принадлежат няколко клиники, старчески дом, училище за медицински персонал, детски градини, забавачки. Има си дори хотел, книжарница, кафенета и църква, разбира се. Това е най-големият работодател в квартала. Намира се в една горичка срещу дома ми, на около 200 метра. За бистрото на този комплекс, ”Алтес Вашхаус” (“Старата перална”), пък ще ви разкажа към края на седмицата. Моля, припомнете ми, ако забравя. :)

В магазинчето имах днес интервю за работа. Става дума за няколко часа седмично. Всъщност идеята на магазина е той да бъде работно място с терапевтична цел за големи момичета и момчета, които имат трудности, останали са сами и по някаква причина живеят в интерната. И моята работа е да им помагам, да работя наравно с тях и да върша неща, които може би не успяват да свършат сами. Магазинът е там, за да се научат да си изкарват прехраната, да вършат нещо, докато станат самостоятелни и могат сами да се грижат за себе си и да си потърсят друга работа или пък да останат на тази.

Преди седмица, докато правех редовната си обиколка през книжарниците в квартала, видях обявата. Влязох в магазина. Над вратата иззвъня камбанката. Магазинчето е приветливо и старо, старомодно дори бих казала. Малко разхвърляно, препълнено с какви ли не скъпоценности.

Понеже ангажиментите ми позволяват да отделям по няколко часа седмично, бих искала да кандидатствам за тази работа, казах на жената, която се подаде иззад сервизните помещения. Тя ме изгледа с любопитство и малко изпитателно, май бях прекалено официално облечена – връщах се от една делова среща. Позагладих притеснително сакото си. Поколебах се дали да го разкопчая и да си пъхна ръцете небрежно в джобовете или да остана стегната и изпъната като струна. Добре, средно решение – дясната ръка в джоба на панталона, сакото небрежно набрано нагоре. Ето така, хем небрежно, но пък и не израз на безпомощно шаване. Заплащането било символично, обясни ми тя и подсмръкна. Чудесно, аз и не искам повече. Искам да срещам хора, да бъда полезна. Това магазинче ми се струва симпатично, казах и се усмихнах, като направих широк жест във формата на арка, показвайки с отворена ръка рафтовете наоколо с многобройните куклички, дрънкулки, книжки, люлки, моливи, топчета, перли, кубчета, дървени влакчета, зъби на вампири, гумени скорпиони, течна пръдня в бурканче и розово желе, имитиращо истински сополи. Последното го познавам добре, имаме го в къщи. Това е – толкова е просто!

И днес ме поканиха на интервю в магазина. Разговорът беше приятен, съвсем непринуден. Аз на интервюта говоря винаги по темата, която най-много ме вълнува – поезия, български автори, какво може да се чете от български автори в Германия, дали превеждам, какво пиша и защо го правя. Обикновено хората ме питат, изкарват ли се пари с това. А аз отговарям: “охо, и още как” и се смеем. Реакцията на събеседниците винаги е положителна, когато човек не се преструва. Защо да се преструвам? Аз нямам какво по-добро да представя от себе си, освен това, което съм. Не защото съм прекрасна. Бих казала, че съм просто съгласна с това, което съм в момента. Достигнала съм някакво примирие, казала съм си: “Ето, това съм аз. Може би съм малко мудна и се разсейвам, ноктите ми не са добре изрязани, понякога съм твърде вгледана в себе си, но не нарцистично, а с любопитство. Била съм и друга, но се възпитах в това. Скочих и паднах или върших други неща. Обаче сега, ето ме тук. “Тук” е хубаво място за отправна точка.”

В ролята на себе си се чувствам най-сигурна. Пък и когато съм себе си, винаги имам какво да кажа на другия. Аз съм човек с обърнато лице към другите. Искам да знам дребните истории на другите, но не искам да ги изваждам наяве с груби въпроси. Моето любопитство е тихо. Може би дори интровертно. Затова шумният бизнес и сплотеният тийм (колектив?), не са моето призвание. Не искам да се свия в офис и да работя за оптимирането на нещо. За продукт. За прогрес. За реклама. И после да работя и още и още, за да се продава повече и да се консумира повече. Не, това съм го правила вече. Искам друго!

Дали ще получа тази работа, още не знам. Отговорът щял да дойде от най-високо ниво, но трябвало време, поне шест седмици. Помислих си дали няма директно с Господ да се посъветват. Нищо, аз нямам бърза работа, когато става дума за такава кауза.

Все пак институцията е с тромав бюрократичен апарат. Аз не съм против такива системи, те имат своя смисъл – осигуряват работа на много хора. Социални са, а недостатъците са ясни и тях човек трябва да приеме – чакане, мотаене, не особено добро стопанисване. Но нещата трябва да се сложат на везните и да реши човек какво иска – дали иска добре функционираща институция с малко хора, които се скапват от работа или иска с труда си да бъде полезен за слабите, неконкурентноспособните, аутсайдерите и чешитите. Аз лично за себе си избирам второто, без да осъждам всеки друг избор. Хубаво е да имаме избор. Всъщност, това май ми е най-ценното. Многообразието, изборът, волята да преследваш суверенно целите си. Малко или повече, тази идея е закодирана и в името на самото магазинче. Симпатична перспектива!

Проява на лош вкус е да разпратиш имейл на адресите на всичките си приятели и познати с въпроса, дали някой може да ти предложи работлива и съвестна домашна прислужница. “Работлива и съвестна” е подчертано. Божееее!

Приключвах страницата от дневника, когато ме застигна този светкавичен имейл. Но не, аз не мога да си легна преди да разпердушиня и тази история.

iron
Снимка: ph

Влизала съм в домове, в които подземния етаж е оборудван с всички удобства за професионално гладене, а жената, която работи там се назначава сигурно с диплома за доказано владеене на парна ютия.

Представям си разговора в гладачното помещение:

“Госпожо Немировска, разкажете ми, моля, за досегашния си професионален път”, казва фрау Шпитц и разтръсква писалката в ръката си. На коленете си е поставила кожена папка с няколко висококачествени листа хартия, върху които си води записки. По-късно тези записки ще бъдат преработени в новелата “Тайните записки на чистачката Немировска” и ще се превърнат в бестселър. Поне в определени кръгове. Немировска грабва ютията и докато глади, разказва за дипломата си по начална педагогика и работата си в Министерството на образованието някъде в родината й.

“Колко интересно”, възкликва фрау Шпитц с досада и добавя с глас на косъм от истерията: “Не желая ръб на този панталон. Спрете веднага! Ще ме разорите. И какви са тези пухчета? Погледнете, сигурно са изпопадали от евтината ви жилетка. Не желая да носите в дома ми дрехи, които се ронят.” Фрау Шпитц млъква внезапно и се отдава на трескаво записване.
“Но госпожо, това е вашата жилетка. Не помните ли, вие ми я подарихте преди година.”
Фрау Шпитц изостря нос и отрича да е подарявала на чистачката каквото и да било. Отбелязва в досието на чистачката: “Чистачката лъже. Вероятно и краде. Краде моите жилетки. Лъже и краде жилетките, че са мои. Жилетква и лъже крадечквите. Лъжекрадечка. Крадечколъжежилет жилетколъжекрадов.”

Докато фрау Шпиц твори, Немировска успява да изглади една купчина дрехи в това свръх модерното помещение за гладене.
“Но как е възможно да съм ви подарила жилетката, след като едва днес ви поканих на разговор?”
“Госпожо Шпиц, преди година работех за вас като секретар на домашния ви офис.”
“Охо!”, възкликва Шпиц с пълно безразличие. “И после какво стана? Уволних ли ви?”
“Не, госпожо Шпитц. Ситуацията е много деликатна.”
“Разбирам”, отвръща фрау Шпитц, напълно загубила интерес към разговора: “Лъжилеткрад крадожил… Деликатна казвате?”
“Да, как да ви обясня… ние сме само част от страница на дневник. Авторът на дневника има проблем със завършването на историите си. Споменава го в предишния ден, на онова място с изгубването на контрола върху началото и края. Ние сме просто илюстрация за някаква нелепа случка, някой търсел домашна прислужница и ето ни нас тук. Дори няма достатъчно за гладене в тази история и аз ето – лентяйствам.”
“Колко вълнуващо”, възкликва Шпитц с досада или пък не. “Аз мога да ви донеса нещо за гладене от друга история. Постойте тук така, връщам се след миг… Но къде е вратата?”
“Тук явно няма врата, госпожо Шпитц.”
“Аха, действително! Веднъж и на мен да ми се случи нещо вълнуващо. Актелиж едарк и ежъл. Веднъж и аз да нямам врата. Шик някакси, нали?”
“Огън и жупел!”, възкликва Немировка, (Сполучливо възклицание на някой, който си изкарва хляба с ютия.) “Ти, който ни пишеш, би ли ни довел до някакъв логичен завършек!”

“И как точно?”, питам директно аз, авторът, за пръв и за последен път в тази история.
“Този глас откъде дойде. От ютията ли?”, изненадва се фрау Шпитц и приближава плоското си лице към изправената върху стойката ютия. Ютията има редове от огромни пори и ситни дупчици. При по-задълбочено взиране човек би открил в системата на редуването на отвори с различна големина точна карта на звездното небе. Ето я Голямата мечка. Фрау Шпитц има лунички по лицето си, разположени по същия образец. Някой би решил, че мощната ютията е небето, а лицето на Фрау Шпитц – това, което виждаме, когато гледаме небето. А Немировска? Немировска е Бог, това е ясно. Бог, който глади. Бог, който глади панталоните на това, което виждаме, когато гледаме небето. Бог, който глади с нажежено небе.

“Немировска?”
“Да.”
“Защо нищо не се случва.”
“Може би се случва извън нас, фрау Шпитц. Може би авторът се отклони.”
“И защо ви уволних все пак.”
“Не знам. Този отговор не е предвиден в историята.”
“Можем да си го измислим сами”, предлага това, което виждаме, когато гледаме небето и добавя съвсем приличното: “Лъже и краде жилетки.”
“Нека да предложим тривиално решение. Да кажем, че ме уволнихте, защото не съм работлива и съвестна, а после се качихте горе в кабинета си и написахте имейл на всичките си приятели и познати. С молба да ви предложат нова прислужница.”
“Невероятно скучен край”, отсича фрау Шпитц с нескрито доволство и си го записва в папката.

“И после отново. Все тези панталони. Все тези начала. Запознанства. Разместване на слоевете, хастарът срещу горницата, деформирането на вътрешния джоб, износването на маншетите.”
“Твърдата яка, която стяга, но държи главата изправена.“
“Страхът да не прогориш тъканта като напълно начинаещ гладач. Ако имахме шанса да ни напише някой друг…”
“Все тая. Всяка система има дефекти, Немировска. Вие нямате никаква представа какво е на горния етаж. По-добре и да не ви казвам.”
“Знам. Играя и на гония етаж роля. Друга.”
“Друга?”
“Да.”
“Моята ли?”
“Това поне би решило проблема с жилетката.”

марципан, книга и кленова семка-хеликоптерче за книгоразделител

Лудия Алекс не може да артикулира,
крещи и плюе, удря по предния капак
на паркирания автомобил. Децата
са уплашени от Лудия Алекс.
Виснали по дърветата като сливи,
клатят предизвикателно
недозрелите си тела:

Луди Алекс,
Луди Алекс,
литни, хвани ни,
литни, хвани ни!

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • lilia // 29 сеп, 2010 //

    Най-ми харесва със скапването от работа в спретнатата институция.Но с тези надбягваници до Господ и назад за съвещание и ….Най -мисля за този, който ме държи за ръчичка.Опасенията ми са да не му причинявам затруднения като ме дърпа за перуката нагоре.Зная с какво е обградено наоколо.Колко пъти съм приказвала ,човек да мисли първо за себе си, защото той е по-важен.Но не -всеки път усещам как ме приближава -чак ме изгаря с дъха си.Спрях вече да се дърпам…Привлича ме .Оставм се в ръцете му и се отдавам изцялоо…Каквото е решил-това ще е най-правилното.Само благодаря на Бога , че го имам до себе си!!!

  • Албена // 6 окт, 2010 //

    Страхотна.

Коментирай