Public Republic Art Studio

Понеделник, 27.09.2010: С микроскопични капки по сферата

28 септември, 2010 от · Няма коментари

Петя Хайнрих

Eто.
Вали.
Съвсем обикновен есенен ден.

Такова ли да бъде началото на дневника ми? Бих могла да отворя с едно гърмящо изречение. Но в ден като този дори това не ми хрумва. Мисля, че е от сценичната треска. Нали знам, че ще пиша публичен дневник точно тази седмица, затова може би чакам с лека превъзбуденост и любопитство нещо да се случи, за да го разкажа. Да се изкарам интересна и пъстра, да оправдая няколкото минути внимание. Крача с фотоапарат из града.

Добре, де – аз този дневник за другите ли го пиша или за себе си? Доколко да играя тук някаква роля и доколко да бъда искрена? Или просто да излича границата? То и без това хората имат повече вяра на измислените неща.

Сутринта хладният въздух ме блъсва в главата. Чувствам се внезапно ободрена. Яхнала колелото и както всеки ден… Обожавам студените сутрини, когато не съм си забравила ръкавиците. Ръкавиците са най-важните за личния ми комфорт. Нося ги през по-голямата част от годината. Губя често едната. И същото толкова често е достатъчно да се върна по пътя, за да я намеря отново. Понякога дори след седмици. Миналата година открих една изгубена своя ръкавица, едва след като се разтопиха преспите. Лежала дни наред безпризорна, беше газена от автомобили, вкочанена, раздърпана, умъртвена бих казала.

Бяхме с Ро. Взимах го от училище. Или може би беше преди две години? Ро я откри на съседната улица. Трябва да е паднала, докато бях спряла да си търся телефона из чантата преди време, а после карах с една ръка колелото, докато с другата придържах телефона на ухото си. Улицата е задънена и тиха. Щом зърна ръкавицата, Ро изтича в средата на платното и се наведе над нея.

“Ро, качи се бързо на тротоара!”, изкрещях. Той понадигна глава и започна да ръкомаха енергично и да ме привиква да дойда и да видя. Аз трескаво се заоглеждах ту наляво, ту надясно. Да не прехвърчи някой автомобил. “Ро, веднага ела тук”, крещях. И колкото повече крещях, толкова повече Ро ме викаше в средата на улицата. Изтичах към него и го извлачих грубо на тротоара. “Колко пъти съм ти обяснявала, че не се стои на улицата. Преминава се бързо от другата страна”, подхванах отново аз. “Ами, не си бебе вече, ученик си. Може ли такива глупости.” Ро се обиди и се разкрещя също. “Намерих ти ръкавицата, глупачке”, изпищя той с тънкото си гласче.

“Няма да ме наричаш глупачка. Така не се говори с майка”, изкрещях аз в самоотбрана.
“Не ми пука, разкарай се”, отвърна той.
“Ще има страхотно наказание за това! Ще съжаляваш! Не можеш да ми казваш ти. Аз съм тук майката, аз казвам. Запомни това.”
“Дрън-дрън.”
“Ро, млъквай веднага!”
“Не!”
“Чуваш ли какво ти казвам?”
“Не”
Не. Не!
Не.

Стояхме така на тротоара и се карахме. Аз – готова да не отстъпя, той – готов да не отстъпи. Преди да се сбием, всеки си пое по пътя към къщи. Отпред Ро с дребна пружинираща крачка, яростно по детски. Отзад аз – достолепно и обидено. По-късно у дома се сдобрихме. Гледах през прозореца мъждукащите лампи на къщите от другата страна на полето. Като черна пропаст. Има толкова лица това поле.

Ро ми се извини, а аз му обясних защо човек не клечи в средата на пътя, пък било и на задънена улица, по която само чат-пат преминава бавно някоя заблудена кола. Каза, че върху ръкавицата се виждали отпечатъци от грайферите на гума. “Карай, нека си стои там. Смачкана и мръсна. Може да е препикана даже”, казах аз.

“Ще си я вземем. Ще я измием на мивката. Това е бронз. Трето място”, вика той, а в очите му пламъчета: “Хайде бе, мамо. Знаеш ли колко е ценна. Хайде.”

Засмях се прикрито. Ръкавицата наистина е с някакво покритие. Чак пък бронз.

Въоръжихме се с фенерче. Излязохме на улицата. Осветих няколко пъти в двете посоки платното. “Аз ще я взема, ти стой тук”, заповядах на Ро. Изтичах до средата на улицата и клекнах над тъмното нещо сред кишата.

“Бързо, идвай… Не се мотай! Кола, идва кола”, развика се Ро, кацнал на ръба на тротоара като птиче с тънките си крака.
“Няма кола. Спокойно! Причуло ти се е”, отвърнах аз от средата на платното.

Осветих ръкавицата. Приличаше на мъртво животно. Палецът, сплескан тържествено върху дланта. Останалите пръсти – наедрели и поразплути, загубили енергичността на формата. Острите им връхчета преди, сега бяха притъпени и някак като че повече бяха придобили природния вид на мека и гъвкава ръка. Строгостта на калъфката със здравите шевове бе сломена, особено по краищата, където обикновено съшитите парчета се изправят едно срещу друго с онова напрежение, което прави ръкавицата обемна. В горната част се подаваше малко от белезникавата подплата, сега посивяла и изпъстрена с черни песъчинки. На светлината на фенерчето някои от тях проблясваха като кристали. Бронзът бе потъмнял. Може би, ако се изпере наистина… Огледах се. Улицата бе все така тиха. Ро мълчеше на ръба и не помръдваше, вперил поглед в мен. Знаех, че се страхува в тъмното сам, там – на ръба. Страхува се за себе си. И за мен, като част от страха му за него самия. Продължавах да клеча над ръкавицата. Минаха ми през главата какви ли не банални истории, които някога съм чела за загубени неща, съдбоносно разделени части от нещо двоично, ала-бала.

“Мамоооооооооо”.

Изправих се на крака и се върнах на тротоара при Ро с подгизналия бронзов трофей. По пътя към къщи си го подхвърляхме един на друг. Помня лигавите пръски по лицето ми и калната ми коса после. Никаква беда или нещо подобно не ни сполетя. Единствено тържеството и екзалтирания смях след успешното приключване на един от онези малки експерименти, които понякога човек провежда върху себе си, за да си докаже, че не е станал безразличен към сантименталности от толкова незначителна величина, като загубена вещ и едно дете на ръбчето на тротоара.

Има и нещо друго, но за него не си говорим.

lista
Снимка: ph

Изобщо страхът, че все някога ще загубиш контрола. Не само върху съдбата на близките си – детето, което не можеш повече да спасиш. Което дори с двата си заешки зъба, несъразмерно големи в още крехката му уста, е готово да се озъби и да хапе, да демонстрира силата на волята си, да изяви характера си. Нали такова силно дете искаше? Дете, което не се подчинява. Но това е друга история. Някога не ще контролираш вече нищо. Ще бъдеш отвързан. Ще изпуснеш едната страна на нещата. Ще изгубиш контрола и над самия себе си. Ще разказваш истории, които или са загубили началото си, или краят им се е изнизал. Или може би вече ги разказваш? Ще разсечеш на две каквото и да било и ще забравяш половината някъде зад себе си – върху масата, на стола, на пейката, в басейна… Ще клекнеш глупаво над някаква издъхнала ръкавица и няма да си способен да се изправиш без чужда помощ. А ако няма кой да те хване здраво под мишница, ще се вкамениш на мястото си. А ако някога нямаш вече достатъчно сили сам да се вдигнеш? Или сам да вдигнеш друг? И дори тихата улица ще бъде магистрала, нали? Със сигурност това е доста глупава ситуация. Но засега все се справяш някак си, съвсем не лошо даже, винаги хващаш изплъзващия се край, смотаваш някакво изречение, пишеш там нещо…

Ето такива неща си мисля, докато се прибирам по същата улица към къщи в дъжда. Усещам, че главата ми премръзва под ледените капки. Карам колелото с повишено внимание, на тази пресечка често се случва да не ме забележат, внимавай! Какви са тези страхове днес? Откъде се взеха. Може би изскочиха от ръкавицата. Може би дъждът с цялата си банална тъга е причината. Монотонната прозрачна влага. Изплезвам език да го опитам на вкус.

Иззвънява телефонът.
“Изпратила си ми седем страници. Всичките ли ти трябват?”, обажда ми се Йе.
“Не, колкото можеш”, отвръщам.
“Има ли някои, които са по-важни от другите за момента”, пита той.
“Не, няма значение. По списъка и според възможностите”, отговарям аз.

Затварям телефона и той веднага звъни отново.
“Пак съм аз.”
“Знам.”
“А по кой признак да ги подредя, по А или по Б?”, пита Йе.
“По А.”
“Сигурна ли си? Аз бих ги подредил по Б.”
“А аз по А.”

Затваряме и отново звъни.
“Имаме уговорка да обядваме заедно другия понеделник”, отново Йе.
“Така ли?”, изненадвам се аз, “но на мен не ми се яде.”
“Е, до другия понеделник може и да ти се дояде.”
“Сега ми се яде, но другия понеделник със сигурност не”, отговарям аз. “Можем да обядваме, когато си поискаме, но другия понеделник не ми се яде. Нямам никаква готовност. И в календара ми не пише, че имам уговорка с теб за обяд.”

Затваряме телефона и той отново звъни.
“Ти какво – телефонен терор ли ми провеждаш днес”, смея се аз.
“Мартин и жена му ходели редовно в най-добрия супермаркет в Германия и даже той се изненада, че не сме го знаели”, информира ме Йе.
“Не ме учудва, че ходят редовно там. Сега остава да се уговорите да пазаруваме заедно там. Като един вид развлечение. Примерно петък вечер – на чаша вино в супермаркета. А ако случайно някой от тях двамата има рожден ден в петък, например Мартин, мога направо да привикам момчето от щанда с италиански специалитети и да му кажа: ”Завийте ми, моля, за подарък тези равиоли и инструктирайте касиерките да запеят “Хепи бърдей, диър Мартин” щом ни видят да бутаме приятелски количките си към касите.”

Затваряме телефона и аз звъня светкавично на Йе. Да му го върна. И двамата се хилим.

После получавам официален имейл – автоматично съобщение за разтурена уговорка за обяд идния понеделник. Звучи толкова официално и сурово, че ме побиват тръпки. Малко съжалявам за отказа, но бързо забравям. Снимам гълъбите, сгушени по високите клонки на върбата сред дъжда. Като плувките на хвърлена отсреща в небето мрежа. Ако излетят, ще потъне върбата в земята.

gulubi
Снимка: ph, Плувките на хвърлена отсреща в небето мрежа

виж онази върба,
отпуснала безучастно клони в притихналото небе
виж сивите кълба от сгушени гълъби
виж как един изправя лявото си крило
изпръсква с микроскопични капки
сферата – вторичен дъжд и пух, виж -
като че ли благославя
с влага и движение конкретността на този миг
но още преди да разтвори и дясното си крило,
ето виж -
вече си свил зад ъгъла

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай