Public Republic Art Studio

Понеделник, 23.08, 13ти Рамадан

24 август, 2010 от · Няма коментари

Азиз Шакир – Таш

Дневници

В името на Милостивия, Всемилосърдния…
Малко след полунощ металният впряг от сто конски сили, потеглил два часа по-рано от Средец за Константинопол, преминава покрай Тримонциум… По туловището му са полепнали репродукции на римски и византийски мозайки от Археологическия музей в Антиохия – рекламни пиявици, чиято крайна цел вероятно сме аз и останалите пътници.

Трите тепета ведно с отминалата неделя остават някъде назад – в Тракийската низина, в подножието на близкото минало, покрито с посечени от залеза неосъществени добри намерения. Предстои ми седмица, в която трябва да пътувам до Истанбул и назад с едно лирическо отклонение до планинските асонанси на Източните Родопи.

“Като няма Чикаго, и Истанбул е Чикаго”, би възкликнал някой уж оптимистично настроен нашенски бай Ганьо. Но ако всеизвестното определение, гласящо, че човекът е човек, когато е на път, е поне наполовина вярно, аз като човек, който е ходил повече от два пъти и до двата града, вече съм натрупал минималния актив от 50+50%, даващи ми правото да се нарека хомо мобилис. И в светлината на собствената си ориенталска субективност мога да кажа, че Истанбул е “много повече” от Чикаго (последният апропо ми е любимият американски мегаполис и вярвам, че ако можеше да прочете този дневник, нямаше да ми се разсърди). Всъщност по-точно би било да кажа, че за мен Истанбул и Чикаго не са еднопорядкови пространствено-времеви или физико-химически явления и следователно не подлежат на обичайните в подобни случаи сравнения.

Разстоянието от София до Кaпитaн Андреево е винаги различно и протяжността му зависи най-вече от това, дали превеждам или чета. Тази нощ то определено ми изглежда по-кратко от обичайното; предполагам – благодарение на това, че вместо предлагания в автобуса черен чай предпочетох да си налея от един “Пейзаж, рисуван с чай”, приготвен от думи по уникална рецепта на Милорад Павич. На тръгване от София с големи усилия успях някак да го вместя в четириизмерната си раница, която току-що се бе претъпкала за н-ти път и само пейзаж й липсваше.

Из “Книга първа (на пейзажа, озаглавена в унисон със заобикалящата читателя среда – бележката моя): Малък нощен роман”:
Човекът със сърце, изпълнено с мълчание, е много по-различен от човека със сърце, изпълнено с тишина….
Отшелниците обработват мълчанието като житна нива, орат я, разчистват пространството й, удължават браздите, поливат житото да изкласи, да порасне колкото може по-нависоко, защото с мълчание можеш да стигнеш до Бога, не можеш с глас, колкото и да крещиш…

“Паспорт контрол”, провиква се симпатичният шофьор арабин от турския град на мозайките – Антакия (турски арабин – по аналогия с български турчин – т.е. все хора, надгранични, транснационални…). Слизаме от автобуса и се насочваме към тесен коридор, образуван от метални заграждения, които те карат да се чувстваш като добитък от треторазряден western. При вида на загражденията, които стимулират вродената ни клаустрофобия, няколкото чужденци, дошли от вътрешността на Европейския съюз (и явно отвикнали от понятието за граница), недоумяват и открито дават израз на гражданското си недоволство. Оказва се обаче, че поставянето на загражденията, каквито доскоро нямаше, било изискване тъкмо на Европейския съюз. Част от опашката доволно потрива ръце и започва да се радва на загражденията, които неочаквано са послужили за натриване на иначе симпатичните шенгенски носове. Никой обаче не се сеща да попита митническия служител дали и свободно разхождащите се наоколо хлебарки-мутанти са европейско изискване…

Вече сме в оттатъшната част на граничната бразда… Дай Бог/Аллах някой ден в граничните бразди вместо метални заграждения и контрабанда на цигари да започнем да засаждаме култури, които не са генно-модифицирани от грешната политика и т.нар. отрицателни исторически наслоения. Само такива култури са способни да заличат браздата и да я превърнат в част от световната нива на приятелството…

Малко по-късно за 22-ри път тази година преминавам българо-турската граница. До “Града”, както векове наред са наричали Константинопол/ Истанбул, остават около три часа сън или опити за сън. Предпочитам първото, защото на сутринта ме очаква не само Истанбул, който за “добре дошъл” ме посреща с отскубнатия от хоризонта изгрев, но и работа – част от цената за възможността да напиша част от този дневник тук и по този начин.
„И Бог раздели светлината от тъмнината. И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. Той въвежда нощта в деня и въвежда деня в нощта. И биде вечер, и биде утро, ден първи.” (Битие 1-5; Коран 57:6)

clip_image002

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай