Public Republic Art Studio

Сряда, 18.08, Бива ли магьосник да удря майка по главата

19 август, 2010 от · 1 Коментар

Мария Донева

Дневници

Нощем гледката към планината е особено красива, светлинките на селата насреща блещукат като украшения, а аз много обичам украшенията , както всяка сврака.

Виждат се фаровете на колите и моторите, които пътуват за Грива, Кaрпи, Кастенари, Ливадиа…
От терасата се вижда и новото гробище.

Има един страхотен разказ на Ъпдайк, “Бива ли магьосник да удря майка по главата”. И аз така се питам, бива ли да приказвам за гробища насред искрящото лято. Това ми е в ума тия дни, и се повтаря, така че…

Преди месец ходих на гробищата в Стара Загора – без повод, слава богу, а така, да наобиколя нашите, баба ми и дядо ми. Не може да се влезе! Трева до раменете, и нямам предвид на нашите гробове (това звучи добре), а изобщо в гробищния парк (парк – това също звучи добре). Зловещо и опасно, има кучета, със сигурност има и змии, сухи треви, готови да пламнат като свещи, и цялото това тържество на дивия живот никак не ми се видя утешително. Да бях човек на място, щях да отида в общината и да се боря за правото си на свободен достъп до гробищата (чудесно), ама…

В Гумениса е много по-различно. Първо, гробовете са един до друг, без разстояние помежду им, искрящо бял мрамор покрива всичко, чисто е като в бяла аптека. Красиви крещящи пластмасови цветя, кичозни позлатени статуи, фенери, свещници… всичко това в двора на църквата. Винаги през ума ми минава мисълта, че щом са толкова на гъсто, покойниците трабва да се обръщат на другата страна едновременно, по даден знак, както се обръщаха в съня си децата в “Питър Пан”.

Сега, може би от една година, има и нови гробища. Виждат се от моята тераса. Има едни специални свещи, които се продават, големи, в червени пластмасови опаковки. Mожеш да си купиш свещ, която ще гори без прекъсване и без опасност да направи пожар – за един ден, за три дни, сигурно има и за повече време. Никой няма да ги открадне или да ги угаси. Нощем от терасата виждам как блещукат като малък червен квартал.

Все се сещам за даскал Ботьо Петков, за историите, които Захарий Стоянов разказва за него, и по-точно за това, как водил битка в общината на Калофер, да преместят гробищата, защото сеели зарази.

“Отдавна той водил борба с местните първенци, със суеверните понятия и предразсъдъци за изваждането селските гробища далеч от селото, които били в дворовете на черковите и манастирите и вредата на които е позната. Опозицията била силна. Най-после сполучва не без революция, особено от страната на жените, които в тоя случай са най-чувствителните и най-рутинните. Ново жилище за покойниците било избрано на мястото, називаемо Лила, на северна страна от селото. Да се случи да умре наскоро виновникът на тая реформа, и най-напред него да погребат там! Суеверният женски, а особено бабешки мир тържествувал в своите веривания.

- Видите ли? И господ не го стърпя, загдето той се подигра с душите на нашите умрели бащи и майки! – говорели те. – Нека сега го мъчат дяволите на поляната, сам-самненичък като вапир.”

Аз не съм туристка на почивка в Гърция, аз живея тук. Имам любим човек, който почива в двора на църквата, баба Катерина, майката на Аргир. Мисля, че това, по някакъв начин, ме прави местна.

Рубрики: Frontpage · Lifestyle · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

Коментирай