Public Republic Art Studio

Радостта на едно селце – съборът в Мандрица

18 август, 2010 от · 11 Коментара

Христина Славова

Селцето е Мандрица. И се намира на около 20 км южно от Ивайловград (Източните Родопи) , на самата граница с Гърция. Някога оттук минавал кльонът (граничната бразда) , има и застава. И днес браздата си личи, а заставата си е все още там… самотна. Носеща спомени за строевата и бойната подготовка, за дресирането на кучета, за среднощните „тревоги” и за още войнишки съдби и човешки истории.

Снимка 1

Снимка 1

И хората са си същите. Но разбира се десетократно по-малко. Тези, които са намерили сили да останат и да продължават да живеят тук, въпреки „модерностите” на времето. А и къде да отидат? И защо? Нали тук са се родили, тук са живели и предците им. Днес, по преброяване от самите тях на сутрешна оперативка пред кметството, са 47.

Снимка 2

Снимка 2

Преди 100-тина години населението тук е достигало до 2000-3000 души. За това свидетелстват запазените, макар и доста поолющени, сгради на 2 училища; къща, която някога е била родилен дом; домът на д-р Атанас Пейкидис с гинекологична клиника в него (днес паметник на културата) , 2 църкви – „Св.Неделя” (1708 г.) в гробищния парк и ”Св. Димитър” (1835 г.) в самия център на селото.

Голямото и Малкото училище

Голямото и Малкото училище

Снимка 4 Сапунджиевата къща, някога родилен дом

Снимка 4 Сапунджиевата къща, някога родилен дом

Снимка 5

Снимка 5

Снимка 6 Къщата на Атанас Пейкидис, Гинекологична клиника

Снимка 6 Къщата на Атанас Пейкидис, Гинекологична клиника

Населението е християнско, източноправославно. Преобладават потомци на албански преселници от с. Безкуки, Корчанско.

Легендата разказва, че някъде през ХVІІ век местен турски големец бил много доволен от двама братя овчари, албанци, приели да продоволстват турската войска. За награда им дал право да си изберат място и си направят село върху земята, която успеят да обиколят от изгрев до залез слънце. Издействал им ферман, според който селото получава особен статут и е освободено от данъци. Братята довели тук и свещеник. За съпруги взели девойки от съседни български села и се нароили. Така възникнала Мандрица в малката и красива долина около меандрите на Бяла река.

В по-късно време тук се заселват бежанци – българи от Западна Тракия и близките околни села.

Основните поминъци били овцевъдството, бубарството и отглеждането на тютюн. И днес черничевите насаждения напомнят за времето, когато от месец април до месец май бубеното семе се e превръщало в буби (гъсеници), виещи копринени пашкули. С течение на времето копринарството изместило до голяма степен овцевъдството. Във връзка с отглеждането на бубите жителите на селото започнали да строят по-големи, по-удобни и по-хубави къщи. От онова време са запазени стари триетажни кирпичени и тухлени къщи в гръцки стил с резбовани тавани, балкони от ковано желязо, колонади.

Снимка 7 Бяла река

Снимка 7 Бяла река

Снимка 8 Тютюневи насаждения край реката

Снимка 8 Тютюневи насаждения край реката

Снимка 9 Камбанарията на църквата “Св. Димитър”

Снимка 9 Камбанарията на църквата “Св. Димитър”

Снимка 10 Иконостасът в църквата “Св. Димитър”

Снимка 10 Иконостасът в църквата “Св. Димитър”

Думата ми обаче е за събора, за идеята той да бъде възстановен като ежегоден. Идеята може би е покълнала едновременно в сърцата на много родолюбиви мандричани, пръснали се из различните краища на България. И не само. Но и в съседна Гърция. Един обаче я прегръща с цялото си сърце, придава й енергията си и й вдъхва живот. Името му е Ивайло – Ивайло Петров – някога от Мандрица, днес от София, а може отново от Мандрица. Ще спомена само, че Ивайло е спортист, състезател по кикбокс. За това са нужни качества – сила и дух. Същите са нужни и за възстановяването на събора в едно малко селце.

Преди 50 и повече години съборът се провежда ежегодно на 2 август, Илинден, в тополовата горичка край реката. Известен е още като Панаира. На него от ранни зори идват търговци, обикалящи пазарите и панаирите на България. Навсякъде се носи уханието на кебапчета и захаросан памук. А колко много сергийки с джунджурийки – от лъскави, по-лъскави и привлекателни. Продават се праматарски стоки, сечива, добитък. Неизменна част от панаира е и стрелбището за „точна” стрелба с пушка. Точността на стрелците е доста относителна, зависи от изправността на мерника.Но това е част от панаирната игра…

Задължителни и най-важни моменти в събора са курбанът и чевермето. Правят се от местните за гостите, които пристигат от околните села и града, както тук наричат Ивайловград. Може би в миналото хоризонтът на повечето жители от селището се е простирал до там. А асоциацията може да бъде и по-друга – „Ивайловград – „най-важният”. За това ме подсеща Истанбул, който в превод означава „към града”- този, който не може да бъде сбъркан с никой друг, единствен и неповторим.

Пристигат гости и от вътрешността на страната и от по-далечните краища на Родината, докъдето са достигнали мигрантите, водени от повеите на времето.

Радостно е, когато къщата се напълни с гости – тържеството е по-топло и истинско.

Снимка 11 Мостът към селото

Снимка 11 Мостът към селото

Влизането в Мандрица става през голям и широк мост. Докато вървим през него няколко дни преди събора, забелязваме прясно боядисаните парапети в червено и бяло. И няколко баки с боя. Бояджийските работи явно продължават. Навлизаме в селото. Пред кметството се забелязват момичета, момчета, мъже, жени, грабнали кой метла, кой мотика, кой лопата. Тесат трева, хигиенизират и освежават. За гостите. А тази година се очакват доста гости, както от вътрешността, така и от Гърция. За последните се очаква специално да се отвори пункта при с.Славеево (Ивайловградско) , така придвижването им ще стане по-лесно.

Снимка 12 “Очакването на едно селце”

Снимка 12 “Очакването на едно селце”

Срещата ми с този изненадващ ентусиазъм ме накара без да се замисля да му дам и име: „Очакването на едно селце”. Макар че видяното граничеше с неочакваност. Затова пък душата ми си затананика, а в главата ми нахлуха спомени от всички минали лета, преживени тук…

За реализирането на събора е създадено Сдружение за възраждане на село Мандрица и проект „ Българо-гръцки форум – Отново заедно”. Защото в събора, освен хора от страната, участват и потомци на жители на селото, изселили се преди близо 100 години, през далечната 1913.

Снимка 13

Снимка 13

В уречения ден (31 юли) от ранни зори започват да пристигат коли. И заемат специално създадените за целта паркинги. Пристигат и автобуси от Гърция. Селцето оживява. Носи се радостна и превъзбудена реч на български, албански, гръцки.

Малцина от гостите от Гърция са съхранили албанския език, но тези, които са успели, го говорят с видимо удоволствие. Добре, че местните поназнайват гръцки. Магията е невероятна. А колко млади хора. И колко усмивки. И колко любов.

Снимка 14

Снимка 14

Снимка 15

Снимка 15

Снимка 16

Снимка 16

Снимка 17

Снимка 17

Снимка 18

Снимка 18

Снимка 19

Снимка 19

Снимка 20

Снимка 20

Снимка 21

Снимка 21

Снимка 22

Снимка 22

Съборът открива Ивайло. С най-топли думи към всички участници. От импровизирана трибуна. Няма как. За официалната част има и преводач. Официалните гости от гръцките селища Мандрес, Термис и Загливери отговарят подобаващо, с чувство. Удоволствието е взаимно.

Не може да се мине без традиционните хляб и сол. И подаръци. И отново много усмивки.

Снимка 23

Снимка 23

Снимка 24

Снимка 24

Следват водосвет и освещаване на курбана. Службата извършва отец Димо, който десетилетия е духовен пастир на населението от този край.

Църквата е отворила врати от ранни зори. Организаторите са подредили и изложба от стари фотоси „ Имало едно време в Мандрица…” А в двора няколко жени и мъже от ранни зори свещенодействат, приготвяйки курбана.

Снимка 25

Снимка 25

Снимка 26

Снимка 26

Идва ред и на диджей Венци, дошъл за събитието чак от София. Разговорите са продължени с езика на музиката. Танци, прегръдки, целувки…И много, много спомени и истории.

Снимка 27

Снимка 27

Снимка 28

Снимка 28

Снимка 29

Снимка 29

Снимка 30

Снимка 30

Отдавна минава полунощ. Площадът е изпълнен с щастливи душú. А дансингът с млади тела. Никой не става. Никой не тръгва. Под звездното небе е Мандрица. Магията е запазена. Стотици душú, слети в една от родовата памет.

Снимка 31

Снимка 31

Снимка 32

Снимка 32

Срещите и пътят към себепознанието продължават и през следващия събóрен ден. Програмата включва фолклорни изпълнения и футболен мач.

За участниците в събора са изпълненията на песни и танци от групата за автентичен фолклор от с.Свирачи. Те пък са наследници на малоазийските българи в този край.

Снимка 33 Група за автентичен фолклор, Свирачи

Снимка 33 Група за автентичен фолклор, Свирачи

Снимка 34 Група за автентичен фолклор, с. Свирачи

Снимка 34 Група за автентичен фолклор, с. Свирачи

Присъстващите са поздравени с песни от Тракия, изпълнени от хор „Яни Попов” от клуб”Тракия”, Ивайловград.

И отново много усмивки, прегръдки, кръшни хора и много… скара и бира. Без последните съборът не би се получил.

Снимка 35 Хор “Яни Попов”, Ивайловград

Снимка 35 Хор “Яни Попов”, Ивайловград

В късния следобед част от гостите вече са отпътували. Най-вече тези от Гърция.
Макар и пред по-малко публика, но затова пък отбрана (запалянковци), се състои футболен мач между „мандричани” и „мандричани”.

Снимка 36

Снимка 36

Снимка 37

Снимка 37

Снимка 38

Снимка 38

Снимка 39

Снимка 39

Публиката е доста затруднена и май не разбира точно кой срещу кого играе. Всички – и футболисти, и репортери, и мажоретки, и фенове, са затормозени от нашествието на комарите. Футболното игрище (оформено специално за събора) е до тополовата горичка край реката. А там е царството на комарите.

Снимка 40

Снимка 40

Снимка 41

Снимка 41

И мачът, въпреки дузпите, незнайно защо и как завършва наравно. Финалът е отложен за догодина. За следващия събор. Когато се очаква да продължи пътуването назад към родовата памет… А може би напред?

А споменът за радостта на селцето ще скрие в клоните си и ще пази до следващата среща – върбата – емблемата на Мандрица, която като мил стопанин посреща и изпраща…

Снимка 42 Върбата - емблемата на селото, посреща и изпраща

Снимка 42 Върбата - емблемата на селото, посреща и изпраща

Снимки: Христина Славова

Рубрики: Frontpage · Модерни времена · Около света

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

11 Kоментара за сега ↓

  • Татяна Христова // 18 авг, 2010 //

    Прекрасна статия!Има толкова чудесни кътчета на България ,които си заслужава да види човек и…………..толкова много истории и човешки съдби.

  • Руслан Трад // 18 авг, 2010 //

    Увлекателно пътешествие:)

  • Станислав Янев // 18 авг, 2010 //

    Поздравления! Представено с много чувство и положителна енергия!
    Успех!

  • Ру // 18 авг, 2010 //

    Харесаха ми сградите … на двете училища, къщата на Атанас Пейкидис, къщата от снимка 5 … сгради направени с душа и лице … а са порутени, занемарени, неподдържани, тъжни и самотни … вероятно сами ще паднат и накрая ще изчезнат ……….. жалко

  • DANIELA BEICHEVA // 19 авг, 2010 //

    STRAXOTNO E ,SRESHITE S TEZI XORA E NEVEROQTNA ,TAM VSE EDNO VREMETO E SPRQLO

  • Катерина Илиева /Пеева/ // 19 авг, 2010 //

    Статията е написана с много любов към Мандрица – едно тихо и спокойно място. Моето родно село, където винаги се връщам и ще се връщам, където и да отида. Пазя и поддържам родната къща, защото тя е моят живот, изпълнена с хубави спомени от детството. Докато има хора, които милеят за нея Мандрица ще продължава да живее.

  • Hroni // 19 авг, 2010 //

    Благодаря ви, приятели, за хубавите думи.
    Искрено се надявам нещата да се случат…

  • Георги Тютюнджиев // 21 авг, 2010 //

    Страхотна статия, поздравления за труда.

  • ТОДОРКА ХРИСТОВА/Александрова/ // 2 сеп, 2010 //

    Статията е невероятна.Наистина там имаше хора които живяха
    и отдадоха сърцето си за това мило селце.Когато си отида на село все едно се преродявам.Всички спомени от детството ми нахлуват в съзнанието.От малки сме били на тютюна и бубите.Но ни е било много весело и сме били много щастливи.Родния край много трудно се забравя.
    Христина благодаря ти за невероятните снимки и коментара за хората и селото ми.

  • Яна Араджиева // 9 ное, 2010 //

    Наистина хубава история, поднесена по един много увлекателен начин. Браво!

  • Димитър Димов // 24 фев, 2017 //

    Благодарности на Христина за прекрасния разказ и хубавите снимки. Къщата на Атанас Пейкидис е един от символите на това село. Дано се погрижат за нея.

Коментирай