Public Republic Art Studio

Пътешественичка в дома си

24 август, 2010 от · 1 Коментар

проф. дфн Милена Кирова

portreti-izabela-albrici

Изабела Албрици. Портрети. Превод от италиански Дария Карапеткова. Изд. Алтера, С., 2010

Гъркинята Елизабета Теотоки е родена в епоха, когато героизмът и пътешествията са отредени единствено за мъжете. Насила омъжена от майка си за богат венецианец, тя попада в една от столиците на западната култура. Бързо става център на светския живот във Венеция; без да пътува никъде, посреща света в своя салон. Интелигентността, острият ум и приветливите обноски довеждат при нея известни личности като лорд Байрон, Шатобриан, Уолтър Скот, Уго Фосколо…

Едни от тях възхваляват ума й, други – приятелството си с нея, трети намекват за по-специфично женски черти: „любовница за пет дни, но приятелка за цял живот”, казва поетът Уго Фосколо. Това, за което елегантните посетители дълго време не подозират, е нейната литературна дарба, съчетана с прозорлива наблюдателност и с усет на опитен психолог.

Когато излиза първото издание на „Портрети” – през 1807 г., определението „дебютантка” вече не подхожда на 47-годишната дама. Байрон я нарича „венецианската мадам дьо Стал”, но това определение дава малко, и по-скоро неточна, представа за специфичния стил на портретите: „алхимична смес от словесна живопис, психологизъм и писателска кокетност” (цитирам от предговора на преводачката Дария Карапеткова).

Елизабета, вече преименувана с по-благозвучното Изабела, е въплъщение на това, което би могла да постигне една даровита жена в епохата на ранния романтизъм, без да влиза в конфликт с нормите и порядките на своето време.

Тя не е бунтарка, не е революционер по душа, не иска да предизвиква никого. Не пише за пари, защото отдавна сама управлява имотите на починалия си втори съпруг. Не жадува за слава, защото Венеция и така я боготвори; когато умира на 76-годишна възраст, загубата й предизвиква истински взрив на внимание в публичното пространство. Изабела пише само защото иска да пише, защото й харесва да бъде писателка, да използва думите по изящен начин (преводът добре опазва тази особеност на нейния стил), да изписва хората около себе си с думи.

Портретите са удивителен израз на способността да се казва всичко за дадена личност – и доброто, и лошото – по начин, който не би се сторил обиден на никого. Може би трябва да наречем това умение „женско”, стига да не забравяме, че става въпрос за епоха, отдалечена назад с двеста години. Ето например корсиканския генерал Жан-Батист Червони: „Лишена от мила усмивка, физиономията му притежава нещо зловещо, което те смразява; но усмивката рядко й липсва и тогава миловидността, ведрината се изписват по нея и от намусена я превръщат във ведра и нежна.” Или историка Аурелио де Джорджи Бертола: „Човек би казал, че природата е пожелала да създаде един съвършен мъж и по средата на работата е размислила”. Що се отнася до писателя, известния преводач на Омир Мелкиоре Чезароти, едно сравнение с двойствената природа на древния Одисей ще помогне на авторката да каже едновременно две доста различни неща: „Спомняш ли си Омировия Одисей преди единоборството в Троя?

Портретът, който ти представям, е тъкмо копие на този оригинал. Виждаш ли на най-почетното място в онази многолюдна група онова свещениче с обикновени и скромни одежди, хладен, мълчалив, притеснен от себе си и от останалите? Забележи как цялата му фигурка се е свила, с безизразно лице, неподвижни очи, затворена уста, кръстосани ръце, като човек, който иска да се сниши, смали и комай да унищожи себе си. [...] Постави го обаче сред малцина приятели и го накарай да говори, без да забележи хитрината ти: и ето, че се появява един жив, огнен, динамичен дух, който без обремененост, нито смущение от една широка ерудиция я преброжда пъргаво и безцеремонно, вдъхва й живот и я направлява по свой вкус.”

Има, разбира се, и портрети, които доста по-еднозначно изразяват отрицателно отношение към нравствения облик на обрисувания човек. Тях обаче изобретателната и предпазлива Албрици е оставила анонимни, разчитайки на прозорливостта на своите съграждани. За съвременния читател, два века по-късно, остава удоволствието да преоткрие един забравен, изящен, лицемерен и откровен едноврeменно, остроумен, понякога средиземноморски хитър, друг път – аристократично щедър, но винаги забавен женски дух от епохата на ранния романтизъм.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • S.N.O.B.E. // 27 авг, 2010 //

    Шиенето на гоблени (може и портретни) също е едно достойно за адмирации буржоазно занимание, облагородяващо с изтънчеността си стените на дома като в галерия (ама не съвсем) и най-вече признак за доста загубено време в кокетничене над бродериите или паната с иглица, и въздишки от типа “де бяхме нещо друго, ама “, за което естествено е виновно лошото патриархално общество, което ние много обичаме да виним, но иначе безусловно подкрепяме и по този начин съ-конструираме (с пасивността, подчинението… и безусловното библейско в-списване) и каква е точно разликата между Мара Белчева, отразяваща като водите на езеро, и Теотоки, отразяваща в портрети своите гости, освен в снобарията?

Коментирай