Public Republic Art Studio

Любов към природата и политиката[1]

28 август, 2010 от · 2 Коментара

Морис Фадел

literaturna_kritika

Когато се занимаваме с нашите изказвания, често мислим какво и как се твърди в тях, но никога или твърде рядко обръщаме внимание на казването. Какво значи да видиш в изказването казването? Значи да се обърнеш към носещата основа на изказа, към онова, което го прави възможен, благодарение на което той се осъществява. Но как да стане това обръщане? Не е ли казването, самото то, винаги прикрито в съдържанието и формата на твърдението? Как да го оголим, как да стигнем до него? И какво, разбира се, бихме спечелили от това?

Не търсете в книгата на Ани Илков “Любов към природата” произведения от вида “стихове за природата”, където се патетично или носталгично се възславят планини, гори, долини, дървета, морета. Не търсете сантиментална тяга по “природата-майка, извечно наше лоно”. Нито възхита от това, че пишещият е сред нея. Понеже и патетиката, и носталгията, и сантимента и възхитата са симптоми за разделяне от природата. Тези състояния изхождат от един рационален, самопознаващ се и самосъзнаващ се аз, който се е дистанцирал от природата и копнежно се обръща към нея. В самото копнежно се утвърждава дистанцията, тъй като копнеенето е винаги спрямо онова, сред което не сме, което е далеч.

Природното в стихосбирката, естествено, не е в думи, чрез които се обозначават обекти, наричани “природни”. Няма да го намерим във всичките тези зими, есени, ябълки, градини, лъвове и цветя в нея. Тъй като фигурите на природата в литературата всъщност свидетелстват за разделянето на човека от природата; те са знаци, инкорпорирани в текстове, които по природа са неприродни неща. Природното в книгата бих видял в едно състояние, което самите й текстове демонстрират: подивяването. Да подивееш, ще рече да не си вече ти. Да излезеш от себе си, т.е., да напуснеш собствената си представа за това какво си, да се отделиш от социалния си образ. Чрез подивяването ставаш природно същество, защото тогава изчезва рационалната азовост, благодарение на която са възможни всякаквите изблици на любов към природата. Преставаш да бъдеш “обществено животно”. Подивяването означава излизане от границата между теб и света, между субекта и обекта, край на целевостта, планирането, управлението, принудителното сдържане; то е въвличане в спонтанността – утвърден симптом за природа.

Как да познаем, че един човек подивява? Когато не разбира или не властва над думите или действията си; когато липсва контрол над тях. Можем ли обаче да различим това състояние в литературния текст, където говорещият отсъства; той е само източник на буквите, за чиито обстоятелства в момента на писането обикновено не знаем; фигура, позволяваща текста да го има? Мисля, че стихосбирката на Ани Илков предоставя път към откриването на подивяването в литературното произведение. Тя е ангажирана с нещо, на което преди нея малко се е наблягало у нас: глупостта. В глупостта се вижда подивяването, понеже, когато говори или върши глупости, човек не го съзнава. Глупостта най-ясно се разпознава от другите или от четящите текста, както е в случая с написаното от Ани Илков.

“Любов към природата” малко обсъжда важни и смислени неща. Тя не демонстрира интелектуална линия в българската литература, линията на Далчев и Константин Павлов. Разбира се, въпреки основния настрой на книгата, важното се прокрадва в нея. Няма как: традицията у нас литературата да се занимава със съществени теми е силна, трудно ще се окажеш извън нея. Стихотворението “Музи” представя романтическия мотив за ненужността на вдъхновението в една различна човешка действителност, иронизиран от разочарованието, че самотните музи са измислени и все пак преутвърден в надеждата, че именно поради самотността и отхвърлеността си музите са живи: “…Сигурно, защото са самотни – / те са живи”[2] . “България” продължава Яворовско-Далчевото търсене на връзката с родината, на смисъла на родното при съзнанието, че тази връзка и този смисъл вече са проблемни.

Ала стихотворенията с важни, интелектуално значими въпроси и послания се оказват разтворени в бульона от други текстове, лансиращи глупави изказвания, и така губят от сериозността си. Всъщност, присъствието в стихосбирката на важното и смисленото заедно с неговата противоположност, освен за мощта на традицията е признак и за липсата на рационална организираност на книгата, за отсъствието на така ценения авторски замисъл, правещ от написаното стока; то показва спонтанност, “природност” на писмото, надмогващи неприродността на текста. Една от характеристиките на спонтанното е негрижата за непротиворечивото цяло.

Къде в книгата се откроява глупостта? За глупав обикновено бива сочен онзи, който говори безсмислици. Книгата ги произвежда доста: “Скакалец ще прескочи / от зелено към розово” (“Изпарения”), “Лъв с очи като божур / и божур с лъвска грива” (“Божур и Лъв”), “Мълчаха златните / а пурпурните пееха” (“Златни и Пурпурни”), “Мъжът е карамфил, / жената – ваза” (“Зелени и Златни”), “Кентавърът накрая ще се пръсне / от много стихове, от много бръснене” (“Кентавър”). До безсмислица води и повторителното: “Навън се е проснала есен и есен, и есен” (“Късна есен”). В безсмислицата потъват и т. нар. “културни символи”: “Отгоре е безкрайното небе, / отдолу – Омир” (“Зелени и Златни”), “Митическият хълбок на Балкана” (“България”). Въпросните символи не могат да изпълнят ролята, която иначе играят в поезията: да създават впечатлението за диалог с голямото наследство. Диалогът при Ани Илков не се получава, защото наследството е лишено от значенията, които излъчва.

Българската критика обикновено трудно се съгласява, че в литературата има безсмислици. Тя търпеливо търси смисъла. Сигурно такъв може да се намери и в цитираните стихове. Но това по-скоро ще се дължи не на обстоятелството, че в изразите е заложен смисъл, а на синтаксиса. Както Луис Карол, Ани Илков произвежда твърдения без семантика, но с правилен синтаксис, а той винаги води до някакво извличане на смисъл, понеже самата синтактична структура е значеща.

Друг елемент на глупостта в стихосбирката са наивностите и клишетата: “Човекът е велик търсач на идеали!” (“Клетва на влюбените”), “…Животът е странстване” (“Градинската ябълка”), “Защото много те обичам, / ти за мен си извор на живота” (“Балада”), “Нощта е бременна!” (“Насън”). Безсмислицата и клишето са основните точки, около които се “върти” книгата. Тя ту пропада в клишето, ту – в безсмислицата. В “Каменни въглища”от клишето “розови сънища” в стиха “Да сънуваме розови сънища” се “прескача” в следващия стих към безсмислицата: “докато ставаме каменни въглища”. Както в случая, спояванията между клишето и безсмислицата често се осъществяват от римата, която нерядко е несръчно-елементарна: “Върху ръба на вазата / върху перваза” (“Зелени и Златни”). Римата допълнително обезсмисля, понеже, благодарение на лекотата при преминаването от стих в стих, която тя осигурява, чрез впечатлението за “гладкост” на текста, което възниква вследствие на нея, четящият не обръща голямо внимание на онова, което се твърди.

Силата на въздействието си обаче книгата не дължи нито на смислените моменти, нито на клишетата или безсмислиците, а на тона или жеста, с който всичко това е представено, чрез който то получава възможност. В него добре се откроява подивяването. Той е уверен, чувства се патос, страст. Това е тона и жеста на персона, която не знае какво говори, не се вълнува какво казва, не управлява изказа си. Тя се издига над казаното, няма опори в него, изглежда спонтанна; толкова спонтанна, че трудно ще можем да я класифицираме като продукт на литературен похват, тъй като понятието “похват” предполага рационалност, целевост. Както е в тези стихове, където самозабравено-бодро се редят албумни клишета: “И те обичам – нямам избор. / Навежда се над тебе моят бор, / оглежда се във твоята вода: / Тя влюбена… Той влюбен. / Той и Тя!” (“Балада”).

Тук, впрочем, става видима разликата между казването и изказването. Стиховете не се интересуват какво говорят. Те са в унеса на говоренето, твърденето. Безсмислиците и клишета, в които се препъват смислените изказвания, само подчертават тази разлика. Не е важно съдържанието на изказа, важно е да се изказва. “Любов към природата” означава любов към казването, доколкото то е природна способност, организмено условие на езика, който, както става ясно напоследък, съвсем не е само човешка привилегия, за каквато го смята западната традиция.

В несъответствието между казването и изказването излиза може би най-вълнуващата черта на тази книга: в нея говори глас, който сякаш не е твърде човешки. Човешкият глас се разграничава от животинския по това, че продуцира смисъл, че не е само, както твърди Аристотел в “Политика”, изразяване на удоволствие и неудоволствие[3]. А “Любов към природата” е преди всичко увлечена от удоволствието или неудоволствието на самото говорене. В разрез с човешкото, такова каквото го намираме у един негов нетрадиционен защитник като Хайдегер, е и отсъствието в книгата на разбиране от страна на носителя на този глас на онова, което казва[4]. Знаци за приближаването на “Любов към природата” към животинското е присъствието в нея на цикъл стихотворения, озаглавен “Имена на животни”, на множество животински фигури.

Разгледано в перспективата на 1989, когато излиза книгата, наблягането на казването придобива не само литературни измерения. Краят на 1989 бе времето, в което мълчаливият, подозрителен и бдителен гражданин на Народната република подивя. Той излезе от себе си, измъкна се от образа си на социалистически служещ или работник и започна да говори. Говоренето, без значение смислено или не, умно или глупаво, стана основен приоритет. Главната институция в началото на 90-те бе тази, където става събитието на казването: митингът. На митинг се отиваше не само да чуеш ораторите, но и да говориш с другите, просто да говориш.

Казването бе знак за раждането на политическото у нас в смисъла на Жак Рансиер[5]. Той прави строго разграничение между политика от една страна и административна власт и юридически ред – от друга. Политиката за разлика от правото и легитимната власт е самоовластяване на онзи, който е без право на власт. Омаята от казването в края на 1989 и първите години на 90-те бе проява именно на това самоовластяване. Да твърдиш по принцип означава да си дадеш власт за това. Тя се реализира благодарение на акта на казването. Не можем да си представим политика без него. Ето защо “Любов към природата” е любов към политиката, доколкото политиката (и особено в периода, за който говорим) е обвързана с казването.

Нека тогава не се сърдим на хората, които смятат литературата за маловажна. Те долавят нейния смисъл, който изявява “Любов към природата”: че литературата не е толкова в това, което се казва, в смислената, смятана за социално-престижна езикова дейност, а в казването само по себе си, на което не се придава значение. Те усещат, че литературата не е напълно човешко нещо и се отнасят към нея с антропоцентричното високомерие, на което са жертва животните.

Първата интернет публикация на текста е в Public Republic

_____

1 – Текстът е част от сборника “1989: раздвоената година, литературата като политика, конструирания на прехода”, издателство “Сиела”, С., 2010. Съставител: Пламен Дойнов.
2 – Всички цитати от “Любов към природата” са от: Илков, Ани, “Любов към природата”, С., 1989.
3 – Вж. Аристотел, “Политика”, изд. “Отворено общество”, С., 1995. Превод: Анастас Герджиков, под редакцията на проф. Богдан Богданов.
4 – Вж.Heidegger, Martin, “Die Grundbegriffe der Metaphysik (Welt-Endlichkeit-Einsamkeit)”, XIX+544; Klostermann Seminar –wort- u. seitengleich mit der 3. Auflage des Bandes 29/30 der M. Heidegger Gesamtausgabe. Freiburger Vorlesung Wintersemester 1929/1930. 1.-3. Tausend 2004. Vittorio Klostermann GbH, FfM. 1983.
5 – Ranciere, Jacques. “Ten Theses on Politics”, http://abahlali.org/node/3434

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • otchelnik // 19 окт, 2010 //

    Нетрадиционният подход към текста, взирането под изказа, раздиплянето на смислите са част от елементите, които ме впечатляват и ми показват, че авторът е оргинален и високоерудиран литератор… На добър час, Морис!

  • Virgil // 15 май, 2011 //

    rjadka ljubov kum interpretacijata :)

Коментирай