Public Republic Art Studio

Из книгата “Животното като литературна провокация: “анималистиката” на Емилиян Станев”

19 август, 2010 от · Няма коментари

Морис Фадел

literaturna_kritika

Korica

Ловът е аристократично занимание – без необходимост. Лишен от оправдание, той е по-скоро естетически феномен. Насилието произтича само от насладата да преследваш и убиваш, която е кръг: не е предизвикана от нищо извън себе си (никакви практически или други външни мотиви) и се изчерпва със собственото си удовлетворяване. Това прави лова сходен с романтическото понятие за изкуство – самодостатъчна реалност, “целесъобразност без цел”. “Ти си ловец и не ще ме упрекнеш за безцелното убиване…” – съучастнически споделя героят-разказвач в “Смъртта на една птица” (1). Или, доближава ловуването до капитала, който няма друго алиби, освен самодвижението си. Имаш пари, за да имаш повече пари. Богат си, за да станеш по-богат. Или до професионалния спорт (не е без значение, че Законът за ловното стопанство от 1982 нарича лова “спорт” (2), където постиженията съществуват само за да бъдат надхвърляни.

Ловецът в Станевата “анималистика” е определян от безпричинността. “Ловната страст беше ме обхванала още от дете” – си спомня героят-разказвач в “След лова” (3). Стремежът да се ловува не идва от “защото” или “трябва”, от основание или задължение. Той е в чувствения опит, при страстите. При това ловецът няма опека над нея. “В нашия род тя (ловната страст – бел. моя – М. Ф.) е наследствена черта” (4). “Наследствена черта” означава “не зависи от мен”, “извън волята ми е”. Изказването цели не толкова да обясни страстта, а да освободи ловеца от отговорност за поведението му, да го оневини (не мога да владея наследствените фактори, по-силни са от мен). Именно понеже не подлежи на контрол, жаждата за лов може да диктува начина на живот на ловуващия: “Дори тя (ловната страст – б.м. – М. Ф) ме застави да стана учител и да живея на село. Човек се привързва силно към местата, из които дълго време е ходил на лов, и ги обиква като свой имот” (5).

По-задълбочено внимание на зараждането на “ловната страст” отделя сборникът “Януарско гнездо”. Той е своеобразен “роман за възпитанието”, Bildungsroman. В него се разглежда навлизането в “ловния занят”. Темата предполага класическата двойка герои: учител (Дядо Мирю) – ученик (героят-разказвач). Ловното увлечение започва с практика, която няма общо с необходимостта – играта: “Когато навърших дванадесет години, получих от големия си брат подарък – малка флоберова пушка. С тая пушка можеше да се убие врана на не повече от шестнадесет крачки или да се застреля дребна птичка. Аз се прицелвах в предметите из къщи и градината, дебнех ятата скворци, които кацаха по вишните, младите гарджета, златните авлиги, тежките сиви гарвани или стрелях по мишени. В скоро време дебелите дъски на плевника се покриха с драскотини и дупчици от моите изстрели” (6). Впрочем не иде реч само за игра, а и за тренировка, което съответства на статуса на героя: както е редно да бъде в Bildungsroman-а, той е между детството и възмъжаването. Това се подчертава и от “малката флоберова пушка”. Тя не е истинско ловно оръжие, но и не е чиста играчка.

Но дядо Мирю оспорва тезата за безоснователността на ловната страст. Макар да казва: “Ловът не е за прехрана…” (7), той “изкарва някой друг лев” (8) от него. Оправданието е, че е беден – реверанс към комунистическата власт (“Януарско гнездо” е публикуван през 1953), ознаменуван от думите на “парторга” в последния разказ в сборника – “Славей в завода”: “Както виждате, и птиците са готови да пеят за революцията и социализма” (9). Ловните занимания на дядо Мирю обаче са далеч от обичайните характеристики на трудовата дейност. Липсва й отчужденото отношение на работника към извършваното от него. Тя е увлечение, страст.

Тази страст не минава без травматични изживявания. Начинаещият в “спорта” трябва да се срещне с умиращата жертва: “Две огнени очи ме накараха да се стъписам. Птицата беше жива. Тя ме гледаше и в мрачните й очи гореше зловещ, потискащ душата пламък” (10). Очите го карат да “потръпва” преди да заспи: “Очите на бухала продължаваха да ме гледат – кървавочервени, горящи като очите на безумец” (11). Сравнението с безумеца е стереотипен рефлекс към животинската “другост” (умът като привилегия на човека, а и изобщо другият по традиция минава под рубриката “луд”). Враждебността в израза е знак за бъдещото развитие на героя, проявление е на така необходимата на ловеца агресивност. Очите на жертвата са видяни като “мрачни” и “зловещи”, за да бъде забравено насилието, извършено над нея.

Забравата не се постига лесно. “Ловната страст” взема връх, влизайки в конфликт с други състояния. Героят би трябвало да преодолее състраданието си към жертвата: “Жал ми стана за тая притаена като мишле птичка, но от друга страна ме обземаше страстно желание да я хвана” (12). Както и да надмогне страха си: “За миг спирам поразен, боя се да взема мъртвото зверче. То се е проснало с цялата си дължина надолу с главата върху стръмния склон. Не се ли преструва на умряло, както разказват приказките” (13). От какво е страхът? От мъртвата жертва? Или по-скоро от моралната вина (ако спазва закона, ловецът не подлежи на юридическото понятие за вина, а в случая той е дете, така че то изобщо не може да се приложи към него)? Не свидетелства ли милият “приказен” момент отново за желаната забрава на насилието: не е станало нищо страшно, “зверчето” просто е заспало; убийството не се е състояло в крайния живот, а в приказния, който може да бъде безкраен.

За да се развива, “ловната страст” предполага рационалната практика на изучаването на животното. “Всяка гадинка – съветва дядо Мирю – си има свой характер и своя работа в природата. Ти, като й изучиш житието, лесно можеш да я хванеш. Някои казват, че заекът бил глупав, а лисицата била хитра. Не им вярвай на приказките. Всички животни са и глупави, и хитри. Природата им е дала ум колкото им трябва” (14). Не само дядо Мирю и неговият ученик спазват тези напътствия, но и самият сборник “Януарско гнездо”. В него съжителстват два слоя: ловни приключения и наблюдения върху животните, които, по съвета на дядо Мирю, трябва да опровергават клишираните представи за тях – насилието е ръка за ръка с познанието.

Централен момент в сборника е изпитването на страстта от вече обучения ловец: “Тогава ловната страст запалва истинско безумие в душите ни. Страшни пламъци горят в очите ни, ръцете ни треперят. Те измъкват тихичко дулата на пушките през тесните кръгли отвори. Бузите ни се долепят на прикладите, пръстите – на спусъците и ние командуваме: едно… две… три!” (15). Първото изречение описва интериорното в страстта: тя е в “душите ни”. Следващото – телесните й симптоми: “пламъци горят в очите ни”, “ръцете ни треперят”. А останалите – действията, които тя причинява. Те се извършват по нейна команда, а не под диктовката на аз-а или съзнанието. Да, в последното изречение се появява изразът “Ние командуваме”, но той е следствие от “безумието”, което страстта е “запалила”. Думата “безумие” обозначава отсъствието на контрол от страна на субекта, което е подчертано и от това, че членовете на тялото сами се подготвят за изстрела: ръцете сами изваждат пушките, бузите се опират о прикладите, пръстите отиват на спусъците… Същото прави словосъчетанието “неудържимо желание” в изречението от “Смъртта на една птица”: “Едно неудържимо желание да го (птицата или животното – б.м. – М.Ф.) придобием ни изгаря” (16) (като че само тук в “анималистиката” на Станев открито е назован обекта на “ловната страст”: “придобиването” на животното).

“Тя (ловната страст – бел. моя – М. Ф.) сякаш се ражда в дебрите на човешките подсъзнателни импулси…” – Вл. Донев (17). Страстта е тъй неподвластна на ловеца, че може да го споходи и когато не е на лов. Епизод от повестта “Когато скрежът се топи” разказва как, разхождайки се из природата, героят-разказвач е изпълнен с доброта: “Аз се усмихвах и се чувствах горд, че вървя мирно из леса и макар че съм ловец, не закачам никого” (18). Изведнъж застрелва мъжкия в любовната двойка кани, която лети над него. Това се случва без героят да го иска, действието се извършва от един безименен “някой”: “Спусна се женската, а мъжката я последва и тогава ето какво стана: някой сне пушката от рамото ми и гръмна” (19).

Епизодът след убийството затвърждава впечатлението, че “ловната страст” е извън контрола на ловеца. Незащитен от забравата на вината, героят е обхванат от угризения на съвестта. Изживявания му са толкова силни, че имат и телесен израз; дори планината е усетена като живо тяло: “В ушите ми ечеше гърмът, протестът на планината се носеше като тътен по цялата й снага, а пред очите ми се мяркаха червени и сини петна. Топла вълна премина по тялото ми” (20). В очите – този важен за ловеца орган – се губи образа, пред тях “се мяркат червени и сини петна“. По-късно идва страхът: “Не смеех да се върна назад” (21). Гузността от извършеното чувстват и на други Станеви ловци. Героят-разказвач в “Сърна” бяга “без да погледне настрана” след изстрела. В неговото въображение околния свят също се “отелесява”: “…Долът сякаш изрева” (22). Както и изчезва гледката в погледа му: “Червеният пламък на изтрела ме ослепи” (23).

Разказът “След лова” добавя нови щрихи в картината на “ловната страст”. Той не само очертава връзката в нея между вътрешно и външно, несетивен и телесен опит, но и разкрива, че тази връзка не е равнопоставена, че доминиращо е несетивното. Иначе не ловецът не би имал халюцинаторни състояния: “Цялото ми внимание беше насочено към предстоящия лов. В своето нетърпение и страст понякога ми се струваше, че виждам главата на плуващата видра. Ето я, разцепва водата и ъгловата бразда от двете й страни образува широки кръгове, които трепкат и бягат към брега” (24). Не говорим само за литературна фикция. Халюцинаторни визии са спохождали и самият Станев: “Във време на лов съм виждал вместо прост пън глухарка, въображаема лисица, също такава огненочервена, и дори съм стрелял по тях” (25). “Ловната страст” е интериорна. Подобно на самотността, която ни обзема, въпреки обкръжението на хора или на желанието за любов, появяващо се без да е налице някой, когото да обичаме, тя е чувство в същинския смисъл на думата; в смисъла на преживяване, което протича при липсата на дразнител и повод.

В много от произведенията от “анималистиката” на Станев агресията, която поражда “ловната страст”, няма персонални измерения. Ловците не намразват животно, на което причиняват насилие. То за тях, както и за Закона, е “дивеч”; анонимно е, подобно на враговете за влизащите в бой войници или концлагеристите за надзирателите. Деперсонализацията на жертвата стига дотам, че тя понякога просто изчезва от съзнанието на ловеца, както и самата агресия към нея. Героят-разказвач в “Когато скрежът се топи” забравя, че преследва “дивеча”, че изобщо се намира на лов и предстои да убива, отдавайки се на поетично-съзерцателен настрой:

”Да причакваш дивеч в пусия е особено удоволствие. Стоиш във вековната гора и ти се струва, че чуваш как в тишината се носи протяжен и неспирен звук, който отмерва отминаващото време. Тоя звук изпълва съзнанието и леко замайва. Човек мисли нещо, но мисли вяло, по-скоро съзерцава оголелите гори, смълчаните усои, пустите и голи чуки на върховете. Неизразимо чувство изпълва душата му, сякаш се докосва до някаква тайна, до далечните и отминали векове, когато на земята не е имало хора. Странни и нови мисли му идват наум и той забравя, че е на лов” (26). Парадоксът на тези мисли: в забравата героят отива дори отвъд човешкото, има усещането, че долавя времето, “когато на земята не е имало хора”, а всъщност участва в една от повтарящите се ситуации на човешкото: законоворазрешеното убийство.

Настроението на героя в цитирания пасаж е предадено с такова вълнение, че в него не може да не се разпознае съучастието на авторовия “глас”. Произведенията на Станев изобилстват от фрагменти, в които личи привързаност, възхищение и любов към природата. Изброените чувства включват не само местата и гледките, но и животните.”Ако моите анималистични разкази за възрастни и за деца струват – казва Станев – то се дължи на моята обич към птици и животни, не само на ловната ми страст, за която винаги съм се укорявал…” (27).

Още веднъж е засвидетелствана невъзможността на ловеца да управлява “ловната страст”: пишещият се е “укорявал” за нея “винаги”; въпреки че я осъзнавал като незаслужаваща доверие, не е успял да я преодолее. Съмнително е, че, както твърди Станев, тя е различна от обичта към животните. Тази обич се дължи на защитната забрава на агресията и моралната вина, причинена от деперсонализацията на жертвата, оправдана от закона и подпомагана от техническото превъзходство на насилника. Животното не е заплаха за въоръжения ловец. Смъртта или нараняването, които той му причинява, са безнаказани и, следователно, не е необходимо да им се обръща внимание. Благодарение на тяхната незабележимост ловецът може спокойно да се отдава на благородна любов към животните.

Има случаи, когато агресията се персонализира. Козелът в едноименния разказ е обект на стръвно преследване от страна на Кара Ибрахим, Чернишка – от Приходата. Вълко и Янко от “Повест за една гора” търсят начин да убият сивия вълк. Основният мотив – ловът на хищника – е подчертан чрез идентичността между името на единия от героите (Вълко) и названието на преследваното животно. Както “Януарско гнездо”, “Повест за една гора” е с черти на “роман на възпитанието”. По-скоро иде реч за превъзпитание. Сюжетът гравитира около трансформацията на Янко. Тя не може да мине без типичната за Bildungsroman-а инициация: Янко самостоятелно планира и осъществява убийството на вълка. Тогава “възпитателят” Вълко бащински отсича: “Браво! А ти, ти си станал вече истински мъж” (28). Мачисткият мит е фундамент на лова. Ловът е мъжко занимание (жените-ловци, ако ги има, са прецедент), а “истинската мъжественост” се доказва чрез разстрела на безоръжните жертви.

Какво е отношението на обхванатия от “ловната страст” към убитото животно? Героят-разказвач в “След лова” казва: “Човек се привързва силно към местата, из които дълго време е ходил на лов, и ги обиква като свой имот”. “Като свой имот” – собственическият светоглед. Небезразлични към него са пасажите в “Януарско гнездо”, предаващи перверзното възхищение от мъртвото животно. “Колкото развълнуван, толкова и възхитен, аз поех топлата, мека, рехава птичка… Удивлявах се на кафяво-сивата перушина на гърба й, на сламените ивички по перата, на неуловимо преливащите тонове, в които имаше нещо земно, мистериозно и възбуждащо” (29). Или: “По великолепната му (на “зверчето” – бел. моя – М. Ф.) кожа, която излъчва медно сияние, се вижда кръв” (30).

Възхищението не включва очите. Погледът на убитите животни в “Януарско гнездо” е зъл. Очите на умиращия бухал са “мрачни” (31). “Някак мрачни” (32) са и тези на мъртвия заек. А на лисицата – “лукави” (33). Защото очите се отнасят към живото, не са част от мъртвото. Хората биват погребвани със затворени очи. Мъртвото тяло бива предметизирано. Героите в “Януарско гнездо” имат предметна, вещна нагласа към животното (тя е зададена още в “Смъртта на една птица”, там героят-разказвач заявява жаждата си към “придобиване” на жертвата). Ето защо то ги привлича, когато е мъртво. При това очарованието не е от тялото му в цялост. Станевите персонажи “разфасоват” умрялото животно. Те се удивляват на кожата и перушината му. Дори отлагат убийството му, за да се повишат качествата на една част от него. Или, защото им е симпатично. Или и заради двете, както в това изказване, където неинструменталното отношение (харесването) се преплита с използвачеството (желанието за притежаване на кожата):

“Можех да ги застрелям твърде лесно, но тия животни ми станаха толкова симпатични, че все отлагах това за есента, когато кожите им ще станат по-добри” (34). Или убиват от “изследователски нагон” – да проверят необикновените свойства на друга част: “…Месото й (на птичката – б.м. – М.Ф.) не се разваля. Случвало ми се е да застрелям някоя, ей тъй просто да я разгледам… Сложа я в къщи на пезулчето, стои с дни, а не се вмирисва” (35).

Ловецът се отдава на още едно наслаждение освен фетишисткото любуване на частите на мъртвото животинско тяло. В “Януарско гнездо”, както и в цялата “анималистика” на Станев, има не само на насилие спрямо животните, а и отказ от него. Ето някои от мотивите за отказа: “Как можеш да помислиш – възкликва дядо Мирю – че ще дигна пушката на това зайче. То си е наше. През ръцете ни, дето се дума, е минало и не бива да го закачаме. Видиш ли, човек не само убива дивеча, но и го закриля” (36). Обобщението в последното “мъдро” изречение е фалшиво: не става въпрос за дивеча изобщо, а за ония животни, които са “минали през ръцете” на хората, т.е., не са съвсем “дивеч”. Животното е сложено отново в рамката на предметно-вещното и притежанието (зайчето е “наше”).

Този мотив е частен случай на друг. Той е разгърнат в разказа “След лова”. “Случвало ли ви се е – пита героят – разказвач останалите ловци в групата – да пощадите дивеча, когато няма почти никакви видими причини за това и когато той сам се е навирал в пушката ви” (37). Отговорът е отрицателен. “…Тогава не познавате особеното удоволствие – заявява той – което ловецът изпитва при подобен случай” (38) и обяснява, че въпросното удоволствие е предизвикано от “идеята за вечност” (39).

Обяснението – в разрез с навиците на добрите произведения – съкращава удоволствието от тълкуването на разказа, защото издава неговата “смислова матрица”. Вече стана дума за историята, която илюстрира тезата за “особеното удоволствие” на този ловец: тя “повествува” как героят-разказвач неочаквано съзира в погледа на видрата “нещо човешко”, вижда, че пред него стои “живо същество, в очите на което… свети същият вътрешен пламък на душата, какъвто има в очите на нас, хората” (40). Под въздействието на това внезапно антиантропоцентрично откритие героят не натиска спусъка. То го сближава с Йовковия Иван Белин. И двамата осъзнават връзката, събираща животното и човека. Както ловецът в “Смъртта на една птица”, героят се сблъсква с малка “криза на идентичността”; той е “изненадан от себе си” и “смутен” (41). По-късно чувства “необикновено спокойствие и мир в душата си – такова каквото човек усеща само когато е щастлив и обича” (42).

Разказът строи паралелизъм между състоянието на героя и това на видрата. Тя също е ”щастлива и обича”. Преди да срещне “човешкия” поглед на животното героят наблюдава как тя учи децата си да ловят риба. “Идеята за вечността” е любовта. Има обаче и друга идея, която произведението не развива. Когато интерпретира пред приятелите си събитието с видрата героят, вече забравил за Йовковия мотив, който е изживявал, прибягва към думата “пощадите” (“Случвало ли ви се е да пощадите дивеча…”) . Тя е от речника на властника, излиза от логиката на силния. Той щади и наказва. Животното не е в състояние да се противопостави на въоръжения ловец. Той по принцип го убива, но понякога “му се случва” да не го застреля. А не е изключено и, подобно на героя от “Смъртта на една птица”, след като убие да изпадне във философска медитация за същността на смъртта и живота. И за убийството, и за пощадата не може да се вмени юридическа отговорност на ловеца, следователно те са негово право. Властта обединява собственическото чувство към ловното пространство и предметното отношение към животното.

Собственикът е господар на онова, което притежава.

Предметизиращият си дава по-висок ранг от предметизираното. “Ловната страст” е желание за власт, при това в най-архаичната й форма: да убиваш и да пощадяваш. Доколкото не е резултат от необходимост и няма други цели освен задоволяването си, тя представя наклонността към една изчистена форма на господство: власт в себе си и за себе си.

Както надзирателите в концлагерите, които не са били само морални чудовища и садисти, както главният герой в романа на Джонатан Лител “Доброжелателните” – бивш есесовец, администратор на избивания на евреи и участник в тях, ловците в Станевата “анималистика” не са просто хладнокръвни убийци. Те могат и да състрадават на жертвата, да се вчувстват в нея, да изпитват колебания, да философстват примирено след извършеното унищожение. Ловното пространство не е единствено територия на насилието. Пък и самото насилие е нюансирано и многообразно. Ловецът у Станев убива, рационално и планомерно преследвайки жертвата, но и без да иска, внезапно, ей така; убива със злост, но с любов и възхита към природата и животното. За него като че е валиден принципът на тоталитаризма и на лагера в частност, формулиран от Хана Аренд “Всичко е възможно” (43) – принципът на тоталната и несанкционирана власт при хората.

Самозатвореността на тази власт – нейният неутилитарен подобно на властта в тоталитарния режим характер – окръглянето й в себе си и за себе си, оказва влияние върху идентичността на ловуващия. Ловците в “анималистиката” на Станев не са социални личности. Те са особняци, маргинали. Нямат много допирни точки с обществения свят. Намират емоционален уют сред природата и животните, където се чувстват силни, доминиращи. Както и техния автор. За детето Емилиян училището няма значение, ловът е начин да се избяга от града: “Училището малко ме интересуваше – ходех по принуждение, отегчен, мисловно чужд на занятията, отсъствах винаги щом имаше такава възможност, по-точно, бягах, особено когато времето беше най-благоприятно за лов, повеждах хубавите гончета на баща ми, мятах на рамо двуцевката и бързах да се измъкна по-скоро от града. Това бяха най-щастливите ми, незабравими дни” (44). Ловът развива у детето погледа – най-важната фигура на властта, обозначаваща следенето и наблюдението. Очите стават “ненаситни”, “дебнещи”, поглъщащи реалността: “Ненаситно се вглеждах във всичко край мене, винаги нащрек, с дебнещ поглед и безшумни стъпки” (45). Може би именно от това активизиране на погледа в лова идва разпространеността на очите в “анималистиката” на Станев.

Тези пасажи предават преживявания, оформили Станев не само като човек, но и като писател. Всъщност ловецът в “анималистиката” му символизира човека на изкуството. Както модерния автор, той не приема света, в който трябва да живее. Връзката между ловеца и човека на изкуството се подкрепя от предпоставката, че Станевите ловци имат литературната нагласа да разказват. Много от “анималистичните” произведения на писателя прилагат стария похват “разказ в разказа”. Те композират ловните си истории вътре в ловната история, каквато представлява самият текст.

Понякога разказите им са толкова въздействащи, че разпалват “ловната страст” у другите, както правят историите на дядо Мирю: “Разказите му ме прехласваха. Обсипвах го с въпроси и въображението ми рисуваше непознати дотогава образи и картини от живота на животните” (46). Или тези на Вълко: “И той разказваше такива истории из своя ловджийски живот, че Янко се изпълваше с уважение към него” (47) – Янко дотам ще се идентифицира с Вълко, че ще стане ловец като него и сам ще започне да “изпълва с уважение” към себе си. “Ловната страст” се предава от човек на човек чрез думите и така се поддържа и запазва. Едва ли ловецът би преследвал толкова упорито животните, ако след това не се похвали за извършеното. Действието и събитието са невъзможни без описващия ги език. Литературата май не е безобидна – желанието към нея е и желание към убиването.

Книгата е публикувана от Издателството на Нов български университет, София, 2010. Редактор: проф. Христо Тодоров.


1. Станев, Ем., “Смъртта на една птица”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 1. Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 75.
2. Закон за ловното стопанство, ДВ, бр. 91 от 19 ноември 1982, Глава първа, чл. 6.
3. Станев, Ем., “След лова”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 1, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 26.
4. Пак там.
5. Пак там.
6. Станев, Ем., “Януарско гнездо”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 3, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 153.
7. Пак там, с. 175.
8. Пак там.
9. Пак там, с. 240.
10. Пак там, с. 164.
11. Пак там, с. 165.
12. Пак там, с. 172.
13. Пак там, с. 177.
14. Пак там, с. 160.
15. Пак там, 201.
16. Станев, Ем., “Смъртта на една птица”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 1, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 73.
17. Донев, Вл., “Емилиян Станев: примамливите блясъци в прочита”. Издателство “Сиела”, С., 2010, с. 102.
18. Станев, Ем., “Когато скрежът се топи”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 2, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 242.
19. Пак там, с. 243.
20. Пак там.
21. Пак там.
22. Станев, Ем., “Сърна”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 1, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 61.
23. Пак там.
24. Станев, Ем. “След лова”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 1, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 26.
25. Станев, Ем., “Недописани спомени”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 7, Изд. “Български писател”, С., 1983, с. 11.
26. Станев, Ем., “Когато скрежът се топи”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 2, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 280.
27. Станев, Ем., “Недописани спомени”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 7, Изд. “Български писател”, С., 1983, с. 12.
28. Станев, Ем., “Повест за една гора”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 3, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 333.
29. Станев, Ем., “Януарско гнездо”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 3, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 171.
30. Пак там, с. 177.
31. Пак там, с. 164.
32. Пак там, с. 177.
33. Пак там.
34. Пак там, с. 217.
35. Пак там, с. 195.
36. Пак там, с. 180.
37. Станев, Ем. “След лова”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 1, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 25.
38. Пак там, с. 26.
39. Пак там.
40. Пак там, с. 28.
41. Пак там.
42. Пак там.
43. Вж. Аренд, Хана, “Тоталитаризмът”, издание на списание “Панорама”, С. 1993. Превод от английски: Ирина Васева, с. 184.
44. Станев, Ем., “Недописани спомени”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 7, Изд. “Български писател”, С., 1983, с. 28.
45. Пак там.
46. Станев, Ем., “Януарско гнездо”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 3, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 160.
47. Станев, Ем., “Повест за една гора”. В: Събрани съчинения в седем тома, т. 3, Изд. “Български писател”, С., 1981, с. 249.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай